Черен дъжд

30.

От водата изригна тъмен силует, блъсна се в Ланг и го повали назад.

Камерата изхвърча от ръцете на учения и когато се разби на каменния под, прожекторът избухна, окъпвайки пещерата в синя светлина.

Мимолетният проблясък накара другите да се обърнат натам и на слабото осветление на фенерите видяха съществото, която разкъсваше Ланг. То го прикова към земята, захапа тялото му и започна да го мята насам-натам. Ученият се съпротивляваше и крещеше, а съществото рязко се дръпна назад, разполови го и запрати горната половина към изумените наемници.

Тази гледка ги извади от транса. Черната фигура полетя към тях и те панически се метнаха към автоматите си, които бяха захвърлили настрани.

Въпреки отчаяните им изстрели, съществото се блъсна в един от бойците, скочи в езерото с него и изчезна. Светлината от фенерчето на колана на мъжа потъваше все по-надълбоко и накрая угасна. Последва я дъжд от куршуми, ала напразно — звярът и човекът вече ги нямаше.

На повърхността закипя кървава пяна и стрелялият наемник се отдръпна от ръба.

— Мъртво ли е?

Другият боец се озърна към водата и поклати глава — не беше мъртво, за разлика от другаря им. Погледна към седемте басейна и останките от тялото на Ланг. Това му стигаше.

Наемникът се затича обратно по пътеката в панически опит да се махне оттам, като се препъваше и залиташе от бързане и местеше поглед от изхода на отсрещния бряг на езерото към водата вляво от него.

Другият наемник извика подире му, но онзи продължи към изхода, прескачайки купчини камъни като лекоатлет на бягане с препятствия. Известно време изглеждаше, че може би ще успее, но по черната повърхност към него се понесе ниска вълна. Тя бързо го настигна и звярът избухна от езерото, тръшвайки го в стената на пещерата и захапвайки краката му като крокодил, нападнал воден бивол. Отекнаха мъчителни викове, последвани от клокочене — съществото го беше завлякло под водата.

Сюзан Бригс и последният от наемниците останаха на мястото на първата атака, на площадката край езерната стена. Момичето стоеше на колене и се задъхваше в астматичен пристъп, а боецът откачи свръхнискочестотната радиостанция от долната половина на тялото на Ланг и извика в устройството:

— Имаме извънредна ситуация!

Изчака отговор и отново опита, като натискаше бутона с всички сили, сякаш това щеше да усили сигнала.

— Ланг е мъртъв, останахме само аз и момичето. Нападнаха ни. Имаме нужда от помощ.

Не чу нищо. Нямаше смисъл. Бяха прекалено надълбоко и сигналът не можеше да стигне догоре.

Войникът се отказа и като изключи фенерчето си, заотстъпва в пещерата, надалеч от стената и езерото, точно срещу гладкия камък, върху който Сюзан се бореше за въздух.

Той огледа от новата си позиция пещерата, сега зловещо осветена от неподвижните фенерчета на мъртвите мъже. От водата край езерната стена се издигаше грамадна фигура.

Без да подозира за опасността, момичето продължаваше да стои на колене в отсрещния край на площадката, като кашляше и хриптеше. Съществото щеше да му се нахвърли и тогава боецът щеше да открие огън. Той остави радиостанцията в краката си и вдигна ръце към автомата.

Костеливото ъгловато създание се запромъква към Сюзан на слабата светлина. Движеше се с притиснат към земята корем, абсурдно свивайки дългите си крайници под себе си и тихо тракайки с нокти при всяка стъпка. Сякаш нарочно напредваше предпазливо. По едно време спря и повдигна крак от пода, като че ли камъкът пареше. Наведе глава и го подуши, след това кой знае защо заобиколи мястото.

След малко отново спря. Момичето беше успяло да овладее кашлицата си. Настъпилата тишина сякаш обърка съществото. То леко наклони глава настрани и я завъртя като оръдейна кула.

Когато страховитото създание приклекна, наемникът стисна зъби. Момичето бе с гръб към чудовището и не забелязваше приближаването му. Войникът вдигна оръжието си. От това разстояние нямаше как да не улучи.

— … ще… ли си… см… втори… какво… тава…

Боецът се озърна към краката си. Радиостанцията пращеше с накъсан електронен звук. Той вдигна поглед в мига, в който звярът го връхлетя.

Видя само зъби и нокти и собствената му кръв оплиска лицето му. Съществото го блъсна настрани и кракът му подритна оранжевата радиостанция, която се плъзна по гладкия камък. Автоматът го нямаше. Мъжът измъкна ножа си и замахна, но острието сякаш се удари в твърда скала и изхвърча от ръката му. Опита се да изрита чудовището и да се освободи, ала то заби нокти в корема му и го притегли към себе си, после впи зъби в шията му. Наемникът отвори уста, сякаш за да изкрещи.

Сюзан наблюдаваше ужасено сцената и отстъпваше заднишком, докато звярът стоеше над трупа. Странно, но не направи с него нищо повече, просто го гледаше, като отваряше и затваряше челюсти. Тялото му лъщеше като кост на слабата светлина. Съществото подуши мъртвия наемник, а редицата къси остри косми зад тила му се поклащаха и разтваряха като тръстика на вятъра. Дълбоко от гърлото му отекна клокочещ звук, начленената му опашка се издигна над главата му като жило на скорпион и се стрелна напред. Създанието отметна глава и нададе ужасяващ рев.

Помощта пристигна след повече от трийсет минути. Командирът на наемниците на Кауфман доведе шестима от хората си, половината от останалите му сили. Бяха готови да се сражават, но не срещнаха никакъв противник. Единственият човек, когото откриха, вече нямаше нужда от помощ.

Един от бойците се наведе към тялото. Вонеше на сяра и киселината продължаваше да го разяжда. Кървава диря водеше до съседния басейн.

Наемникът вдигна захвърлената риза на мъртвия и я пусна вътре. На повърхността се образува пяна и в дрехата моментално се появиха дупки.

— Киселина.

— Може момичето да го е бутнало вътре — предположи друг наемник.

— Тогава какво се е случило с останалите? — попита някой.

Командирът им се огледа наоколо, като насочваше лъча на фенера си към ъглите на пещерата. Забеляза камерата на Ланг и още две големи кървави ивици. Там не миришеше на киселина, но в кръвта имаше следи — двупръсти стъпки, които се отдалечаваха от мястото.

Докато бойците ги разглеждаха, от дълбините на пещерата отекна пронизителен вик. Всички се вцепениха. Звучеше страховито.

Командирът бързо взе решение.

— Излизаме.

— А другите? — попита един от хората му, липсваха още двама бойци. — И момичето.

Командирът посочи кървавите ивици и отвърна:

— Няма да ги намериш. Не и живи. — После се обърна и се насочи към изхода.

Кауфман чакаше завръщането на наемниците си на покрива на храма. Минутите изтичаха и напрежението растеше. Девърс мълчаливо се доближи до него.

— Трябва да поговоря с вас.

— Сега не е моментът — изсумтя Кауфман.

— А кога е моментът, по дяволите? Нали ми обещахте да си тръгна веднага щом завземете лагера. С първия полет, така казахте. Е, вашият хеликоптер го няма, а аз още съм тук.

— Плановете малко се промениха. Индианците може да се върнат и тогава ще имам нужда от вас.

— Аз пък може да не искам да съм тук, ако се върнат — заяви високо лингвистът.

Кауфман се изправи и гневно го измери с поглед, но това не доведе до нужния резултат, защото Девърс продължи да недоволства.

— Не трябваше да стане така. Никой не биваше да пострада.

Собственикът на „Фютрекс“ се изкушаваше да нареди на някой от хората си да даде урок по смиреност на лингвиста, но в крайна сметка реши, че е важно сам да се справи с него, за да не му предостави нов повод за мърморене.

— Изпаднали сте в извънредно дълбока заблуда, господин Девърс — озъби му се той. — Тук нямате никакви права. Вие сте моя собственост. Не само заради парите, които ви платих, но и защото сега сте съучастник в голям брой убийства. Какво си въобразявахте, че ще се случи, когато две групи въоръжени хора се стремят да получат едно и също нещо?

Лингвистът мълчеше. Кауфман за пръв път го виждаше такъв — откакто Девърс и още един служител в НИИ, загинал с първата експедиция, му бяха предложили да му предават информация за различни инициативи на Института, за да се стигне до бразилския проект, в който бяха поканили Девърс като преводач. И въпреки това Кауфман беше осъзнал значението на целта им едва след проникването в базата данни на НИИ.

— Не очаквах да върша такива неща — отвърна Девърс накрая. — Ставаше дума само за сведения.

Кауфман разбираше логиката му — винаги се повтаряше едно и също. Като че ли една по-скромна измяна може да е по-малко престъпна.

— Щом веднъж сте се хванали, ще играете докрай.

Девърс го зяпна, а Кауфман нареди:

— А сега се махайте от очите ми, докато не ми потрябвате пак.

Лингвистът уплашено се отдалечи. В този момент наемниците започнаха да излизат от храма.

— Къде е Ланг? — попита Кауфман, когато се приближиха до него. — Къде са другите?

— Убити са — докладва командирът на групата. — Нападнали са ги. Звярът, за който са ви съобщили, наистина съществува. И е долу в пещерата. Чух го.

Милиардерът беше информирал бойците за бълнуванията на Диксън от благоразумие, но всъщност повече се опасяваше от индианците.

— Сигурен ли сте?

— Видях стъпките му в кръвта им — отвърна наемникът. — С два пръста са.

Точно както ги описваше Диксън.

— Диксън ги е видял в джунглата — възрази Кауфман.

— Не в храма.

— Значи има и други — настоя командирът и вдигна оръжието си. — Трябва да сме нащрек. Кауфман беше шокиран. Не само от загубата на Ланг, но и от самото нападение. Беше извършено в храма, място, което бе смятал за безопасно. Знаеше, че за Диксън е било такова. Както и за хората от НИИ.

— Трябва да запушим тунела — каза Фогел.

Собственикът на „Фютрекс“ не го слушаше. Беше открил грешката в разсъжденията си. „Нападението не е извършено в храма, а в пещерата под него. Това са две различни места.“

Той отново се обърна към командира на наемниците.

— Истинската опасност е навън. — И махна с ръка към джунглата. — Диксън каза, че били повече. Чул ги да си викат помежду си, докато тичали с индианците. Идвали след залез-слънце.

Той погледна към дърветата, над които се спускаше здрач, и нареди:

— Запушете тунела и се пригответе за бой.