Черен дъжд

38.

Значи щяха да чакат хеликоптера на Кауфман. Докато пристигнеше или докато не отминеше уреченото време. Щяха да превърнат лагера в цитадела и да се укрепят в нея, избягвайки мрачния лабиринт на джунглата с нейните безплътни сенки и безброй скривалища. Щяха да изкопаят окопи, да поставят препятствия и да приготвят огромното количество оръжия и боеприпаси, донесени от двете групи. И ако нападателите им се върнеха, щяха да се изправят пред ураган от кръстосан огън.

Такъв беше планът на Кауфман още от първия му разговор с уплашения и осакатен Джак Диксън. Бе прозрял грешката им да навлязат в джунглата дори преди да чуе ужасяващия му разказ за пътуването до реката. Но пък знаеше, че Диксън е трябвало да си тръгне, докато неговото намерение беше да остане, да реши проблема и да намери каквото търсеше, необезпокояван от зверовете и индианците. И сега, след първата провалила се версия на плана, оцелелите от двата лагера щяха да направят втори опит.

Падна се на Верховен да построи новото укрепление. Окопите бяха разположени прекалено нарядко, прекалено далеч един от друг, за да има полза от тях. Тази тактика идваше от света, в който през последните десетилетия бяха обучени източноевропейските наемници на Кауфман: бойно поле със сеещи смърт машини и мощни експлозиви, където разстоянието не позволява голям брой позиции да бъдат унищожение една ракета, бомба или снаряд.

От друга страна, животът на Верховен беше преминал в близък бой, в сражения с лично оръжие в голата савана, в джунглата и в племенни територии, където врагът разполагаше с по-примитивна техника, но обикновено с числено превъзходство. И сега се намираха в подобна ситуация, която изискваше защитниците да се съберат близо един до друг и в която концентрацията на огнева мощ представляваше най-добрата отбрана.

Планът на южноафриканеца предвиждаше да изкопаят нова система от окопи, по-плитки заради ограниченото време, но разположени нагъсто, като събраните в кръг каруци от Дивия запад. Всеки окоп можеше да помогне с оръжие на съседите си и това на практика удвояваше и утрояваше наличната огнева мощ, от каквато и посока да идваше опасността. Така малкият им отряд щеше да се равнява на цял взвод въоръжени мъже.

Ерик, оцелелият наемник на Кауфман, и предателят Девърс копаеха, а Верховен ги наблюдаваше и критикуваше. Въпреки раните си те работеха с всички сили.

Недалеч Даниел провеждаше импровизирана огнева подготовка със Сюзан. Студентката никога не беше стреляла, но сега се налагаше поне да може да зарежда. За един час тя се научи да борави с автомат. Зареждане, прицелване, стрелба, вадене на засекли пълнители. Изхаби цели два пълнителя, без да увеличи точността си, но нямаше голямо значение — щеше да стреля само ако индианците ги атакуват, а в такъв случай целите щяха да са прекалено много, за да не улучи някого.

Бразош и Макартър използваха ресурсите на експедицията, за да подсилят електронната сензорна система с възможно най-примитивната защита — режеха стоманени лостове на парчета и ги набиваха в земята с острите върхове нагоре и навън. Слагаха редици колове и купчини камъни, принуждавайки евентуалните нападатели да заобиколят препятствията или да се насочат право към огневата линия.

Докато останалите от групата се подготвяха за отбрана, Хоукър замъкна Кауфман в отсрещния край на лагера, за да вземат каквото е останало в оръжейния склад. Преровиха сандъците с грижливо подредено оборудване, оръжие и боеприпаси, докарани по реката с кораба на милиардера. Хората му бяха далеч по-добре екипирани от групата на НИИ и двете сражения за контрол над поляната бяха свършили толкова бързо, че голяма част от снаряжението изобщо не бе извадено от сандъците.

Хоукър огледа наличността, отдели нужното и започнаха да пренасят сандъците в центъра на лагера. Около час преди залез той смъкна платнището от нещо обемисто и на лицето му грейна усмивка. Върху тринога пред тях лежеше едрокалибрен автомат с лазерен мерник. „Барет М107“: петдесеткалиброво чудовище, точно на разстояние над хиляда метра, изстрелващо грамадни куршуми с три хиляди и двеста километра в час. Те можеха да пробият няколко сантиметра закалена стомана. Костената броня на зверовете щеше да е безсилна пред това оръжие.

— Ето какво наричам решение на проблема! — ухили се Хоукър и попита Кауфман: — Колко боеприпаси имаш за това нещо?

— Не разбирам от оръжия. Затова плащам на хора, които разбират. По-добре питайте Ерик.

Хоукър вдигна радиостанцията, но в този момент се чу звук като от раздрана хартия. Зад тях в небето се издигна сигнална ракета.

Той веднага се сети какво означава това и се завъртя, натискайки спусъка, преди да се е прицелил. Някаква фигура летеше към него. Куршумите се забиха в чудовището, но то го блъсна с пълна сила и двамата се затъркаляха по земята.

Втори звяр нападна Кауфман, който се втурна в грешната посока — далеч от центъра на лагера.

Опита се да завие към средата на поляната, но чудовището му пресече пътя и го препъна със замахване на предната лапа. Кауфман се просна на земята сред облак прах. Преди да дойде на себе си, почувства изгаряща болка в рамото и усети, че го завъртат. Започна да крещи.

Застанал на четири крака, Хоукър се опитваше да си поеме дъх. Кашляше толкова силно, че щеше да повърне. Беше поел сблъсъка с гърди и сега всяко вдишване изгаряше дробовете му. Огледа се замаяно, удивен, че е жив. Звярът лежеше мъртъв на метри от него.

Хоукър видя ремъка на автомата си и го задърпа. Оръжието се появи от сухата трева, той го вдигна, изтегли два пъти затвора, за да се увери, че не е засякъл, и се изправи. В далечината чу писъците на Кауфман.

Лицето на Кауфман се блъскаше в неравната земя сред дърветата, докато звярът го влачеше. Рамото му пареше и се опъваше, сякаш му отскубваха ръката. После изведнъж се озова в джунглата. Скочи, но беше повален отново, повлечен три метра нататък и преобърнат по гръб.

— Помогнете ми! — изкрещя той.

Ужасяващото създание го прикова към земята и изкара въздуха от гърдите му. Мъчейки се да си поеме дъх, Кауфман протегна ръце към гърлото му, но там нямаше мек гръклян, който да смачка — само кост и тясната пролука между застъпващите се плочи. Посегна към изцъклените очи, но главата се отдръпна назад и натискът върху гърдите му се засили.

Неспособен да се измъкне изпод двеста килограмовото туловище, милиардерът започна да се гърчи от ужас. Начленената опашка се издигна над главата му и двете остри жила бавно излязоха от гнездата си. По върховете им се образуваха капки прозрачна течност.

Кауфман запищя, когато опашката леко се разклати. Тя застана неподвижно, после се стрелна напред.

Хоукър пристигна след няколко секунди, но откри само смачкани храсти, кръв и пресни драскотини по кората на дървото. Най-високите клони се поклащаха в неподвижния въздух и някои листа лъщяха от мазните секрети на съществото. То беше замъкнало Кауфман в джунглата като леопард, отнасящ плячката си.

„В пещерата се движеха по вертикални повърхности — помисли си Хоукър. — Естествено, че ще го правят и тук.“

Докато оглеждаше листака, откъм лагера отекнаха изстрели. Зачака да утихнат, но стрелбата продължаваше. Затича се отново, но когато стигна до центъра на поляната, канонадата беше престанала. Преброи хората — всички бяха там.

Другите го гледаха любопитно. От отворилата се рана под окото му се стичаше кръв.

— Къде е Кауфман? — попита Даниел.

— Няма го — отвърна Хоукър.

— Избяга ли?

— Не точно.

Тя потръпна, разбрала какво иска да каже.

Пилотът измъкна пълнителя от автомата си.

— Патрони?

Даниел посочи един от сандъците и той приклекна до него. Докато зареждаше пълнителя, огледа периферията на поляната. Искаше му се да се върне за големия автомат, но гората вече поглъщаше слънцето, а оръжието беше прекалено близо до дърветата. Трябваше да почака до сутринта.

Ако останеха живи дотогава.

Вечерта лагерът попадна под обсада. Сензорите регистрираха движение около поляната трийсет и девет пъти. Отначало всички се прицелваха внимателно и стреляха с надеждата да улучат, или поне да подплашат, нападателите и да пестят боеприпасите си. Но колкото по-агресивни ставаха съществата, толкова по-хаотични бяха реакциите на защитниците на лагера. Скоро нощта закънтя от гърмежи. В мрака свистяха трасиращи куршуми, в небето се издигаха сигнални ракети, а прожекторите хвърляха мощни лъчи към гората.

— Защо ни нападат? — чудеше се Сюзан. — Тук сме от цяла седмица. Защо точно сега?

Никой не знаеше. Може би заради неколкократното им влизане в храма, заради миризмата на пролятата от тях кръв или на труповете, но каквото и да привличаше зверовете, веднага стана ясно, че тази нощ ще е много по-тежка от предишната. Когато привикнаха със светлината и гърмежите, съществата започнаха да връхлитат поединично или по двойки. Събаряха палатки и разбиваха оборудване, прелитайки покрай малката цитадела от обръча окопи.

Едно от тях се приближи достатъчно, за да замахне към ръката на Макартър, но беше отхвърлено от куршума на Верховен. Друго се препъна в препятствията и се строполи точно пред Бразош. Носачът стреля в него от упор, но звярът с олюляване се отдалечи.

По-дребните създания се движеха по-бързо. Едно от тях скочи и се приземи зад окопите, точно в центъра на кръга. Никой не можеше да открие огън по него от страх да не улучи другарите си, но кучетата му се нахвърлиха, макар и възпирани от найлоновите ремъци.

Верховен грабна едно мачете и с мощно замахване разсече ремъците им, но звярът беше неуязвим за техните зъби и нокти. Кучетата умираха едно след друго.

— Всички да залегнат! — извика Хоукър. Краткият откос от автомата му накара чудовището да нададе пронизителен писък. То прескочи линията на окопите и отново потъна в джунглата.

Три от кучетата бяха мъртви, другите две ранени.

— Трябва да почистим раните им, когато имаме възможност — с болка каза Верховен.

Даниел взе аптечката, но в този миг охранителната система пак се задейства.

В два часа през нощта положението рязко се влоши. Стана случайно, но за преуморените хора нещата не изглеждаха така. С две последователни нападения в рамките на пет минути зверовете унищожиха цялата осветителна система, която толкова помагаше за отбраната на лагера.

Едно от чудовищата се блъсна челно в стълба, който носеше два от прожекторите, повали го на земята и те избухнаха сред дъжд от бели искри. След няколко минути друг, много по-дребен звяр се оплете в кабелите и се замята като акула в рибарска мрежа. Събори още един прожектор и изтръгна блоковете на генератора. Цялата система се изключи и поляната потъна в мрак.

Даниел изстреля осветителна ракета, но съществото се бе измъкнало от кабелите и вече го нямаше.

Следващите три часа единственото им осветително средство бяха ракетите. Изстреляха десетки, някои от контролния пулт, други с пистолети. Хвърляха и магнезиеви факли.

По някое време един от автоматите улучи варел с керосин, който избухна с яркооранжева светлина и пламъците скоро възпламениха съседния варел. Пращящите огнени езици се издигнаха към небето, полускрити сред мазния черен дим.

Още малко и защитниците на лагера щяха да се пречупят. Изнемогваха под обсадата на създания, за чието съществуване само преди дни изобщо не бяха подозирали, фантастични чудовища, които не се страхуваха от хората и тяхното оръжие.

По време на всички атаки тази нощ не убиха нито едно от съществата — отблъскваха ги и със сигурност раниха много от тях, но на поляната не остана нито един труп.

Можеха само да гадаят за причините. Повечето зверове бяха по-едри от онези, които бяха видели в пещерата. Даниел предполагаше, че другите са млади индивиди, а тези живееха в джунглата и се хранеха и развиваха на свобода. Това правеше екзоскелетите им по-дебели и здрави. Верховен отбеляза странната им форма и посочи, че полегатите им коруби действат като броня на танк и отклоняват куршумите.

Девърс и Ерик седяха безпомощно в един от окопите със завързани ръце и крака. Съдбата им зависеше от хората, които доскоро бяха техни, пленници. Напълно наясно със своето положение, Ерик ги предупреждаваше за опасности, когато сметнеше за необходимо. От друга страна, по време на затишията между атаките Девърс или мърмореше, или твърдеше, че е невинен. Накрая Верховен го срита в ребрата и сложи край на хленченето му.

Времето и напрежението взимаха своето. Скоро започнаха да виждат и чуват несъществуващи неща. Емоциите им бясно скачаха от една крайност в друга. По някое време Макартър изпадна в пълно отчаяние. Искаше му се всичко просто да свърши по един или друг начин, а след няколко минути избухна в смях заради абсурдността на ситуацията.

И тогава, през последния час преди разсъмване, положението се влоши още повече.

Чуха се глухите ритмични гласове на мъже, скрити сред дърветата. Индианците холокуа се бяха завърнали.

Скоро пламъци лумнаха в гъсталака и над поляната увисна сив пушек. Този път индианците не подпалиха пожар, а отделни огньове, събираха се на групи, пееха и надаваха викове.

Гласовете им бяха дрезгави и заплашителни. Измъчваха обсадените, присмиваха им се и най-вече им напомняха за нещо, за което никой не желаеше да мисли: че са били предупредени.