Черен дъжд

52.

Три месеца след завръщането си от Амазония професор Майкъл Макартър чакаше в меко осветените коридори на федералната сграда „Хари Хопкинс“. Мястото излъчваше скромен чар с черешовата ламперия на стените и полираните месингови парапети и брави в ефектния стил на двайсетте години. На археолога сякаш не му се щеше да напусне тази обстановка, след като току-що беше дал показания пред извънредната сенатска комисия.

Сенаторите любезно го бяха разпитвали в продължение на цели четири часа. Не го притискаха за никакви съществени подробности, което отначало го зарадва, а после му се стори странно. Едва в последните фази на заседанието му хрумна, че е нарочно: не искаха да се стигне до пълно разкриване.

Накрая го накараха да положи клетва за запазване на тайната по силата на Закона против шпионажа от 1949-а, благодариха му за службата и го освободиха. Той остана във фоайето и си прочете вестника, търпеливо чакайки да приключат с другия участник в заседанието.

Вече наближаваше пет часа, когато вратите на заседателната зала се отвориха и отвътре нахлу ярка светлина. Участниците излизаха. Сред тях беше и Даниел.

Нейните показания бяха последни, което й даде възможност да получи уникална представа за събитията. За нейна огромна изненада сенаторите не сметнаха действията на НИИ за чак толкова осъдителни, въпреки че нарушаваха американското, международното и бразилското право най-малко в петнайсет отношения.

Един сенатор дори изтъкна проявената от нея смелост в името на отечеството. Оказа се, че единственият проблем за комисията е Стюарт Гибс и опитът му да се сдобие с технологията за лична изгода. Дебатът бързо се фокусира върху това и вината падна изцяло върху него — както и трябваше. Тъй като не бяха подозирали за незаконните действия на шефа си, Даниел и Мор бяха оправдани и дори получиха похвала.

И сега, докато заседанията приключваха и засекретяваха транскрибираните показания, плъзнаха слухове. НИИ очевидно щеше да оцелее и се очакваше да назначат за директор Арнолд Мор, макар че още нямаше нищо официално.

Даниел поклати глава. Само във Вашингтон се случваха такива неща.

Някой я повика и тя се обърна. Видя Макартър и му се усмихна.

— Какво прави мил човек като теб на такова място?

— Кой казва, че съм мил човек? — засмя се той на старата им шега.

— Аз — заяви Даниел.

— Съобщиха ми, че мога да разговарям с теб, след като излезеш, стига да не обсъждаме конкретни детайли от показанията си. — Професорът се озърна към заседателната зала, чиито врати се затваряха. — Свърши ли вече? Или трябва да се върнеш вътре?

— Приключихме — потвърди тя. — Това беше последното заседание. И както изглежда, успяхме да се защитим.

Археологът се озърна нервно наоколо. Чувстваше се неловко да говори в коридорите на властта.

— Може ли да те придружа до изхода?

Той надигна лакът като джентълмен, Даниел го хвана под ръка и тръгнаха по полирания под към голямото фоайе. Униформеният охранител им отвори външната врата и отвън нахлу приглушеният шум на тихо сипещия се дъжд. В края на април над целия североизток бяха започнали валежи, третият такъв въздушен фронт след завръщането им.

Когато излязоха изпод осветения навес, по кръглата отбивка се приближи такси с включени фарове и чистачки. Колата спря, пътникът слезе и тичешком се насочи към входа.

— Пак дъжд — отбеляза Даниел, загледана в мъглата.

— Едва ли някога ще се оплаквам от дъждовно време.

Тя се усмихна.

— Аз също.

Макартър я погледна с нежност и попита:

— Чувала ли си се с Хоукър?

Усмивката й се стопи.

— Не. Опасявам се, че никой не го е чувал.

— Някакъв шанс да се завърне в Щатите?

— Още не съм се отказала да се боря с тях. Но както изглежда, те се мъчат да спасят организацията и не искат да усложняват нещата, като се опитват да се справят с репутацията на Хоукър.

На лицето на Макартър се изписа силно разочарование.

— Не се тревожи за него — добави Даниел. — Сигурно сега се пече на слънце и надига чаша бира в някое крайречно кафене в компанията на абсурдно красива жена.

Макартър се усмихна и Лейдлоу се зачуди дали е доловил ревнивите нотки в гласа й. Така или иначе той смени темата.

— С това случаят приключва, нали?

— Да, доколкото знам. Донесохме каквото търсехме. Що се отнася до скелета… Никой няма желание да хвърли усилията, които ще са необходими за неговото пренасяне тук. Далече е и освен това е на територията на приятелска държава, чийто суверенитет веднъж нарушихме.

— Просто… Чудя се дали бихме могли да научим нещо от него. Неща, които трябва да знаем.

И тя беше мислила за това. В клетките на онзи скелет имаше информация за бъдещето на човечеството. Информация, която можеше да обрисува ужасяваща картина. Дали съдбата на човешкия вид наистина щеше да е такава? Сигурно беше по-добре да не знаят.

— Той е погребан — отвърна Лейдлоу — И може би трябва да си остане погребан.

Макартър сви устни и кимна.

— Може би. После се усмихна като горд баща и добави:

— Ти си чудесна жена. Мога само да си представям на какво напрежение си била подложена. Предполагам, че си направила всичко възможно в положението, в което се намираше.

Щеше й се да мисли така.

— Не, не съм, но продължавам да работя по въпроса.

На отбивката пред сградата спря второ такси и спирачките му тихо изсвириха. Дъждът падаше на тънки струи в лъчите на фаровете му.

— Да се качим заедно? — предложи Макартър. — Отседнал съм в „Омни“.

Даниел поклати глава.

— Аз съм в обратната посока.

— Добре. Тогава ти го вземи. — Отвори й вратата, тя пристъпи напред и го целуна по бузата.

— Много поздрави на Сюзан. И се грижи за себе си, моля те.

— Ти също.

Даниел се качи и професорът затвори вратата в мига, в който таксито потегли. През мокрото стъкло тя видя, че пред него спира друго такси, после се обърна напред и се отпусна на седалката.

Докато колата напредваше предпазливо в трафика, Даниел извади сгънат лист хартия от чантичката си. Беше писмото, с което Гибс й съобщаваше за повишението й, преди да я прати в Амазония. Един от сенаторите я беше помолил да го донесе, но когато им го предложи, те решиха да не го включват в протокола. Обяснението им бе просто: смятали, че няма отношение към разследването. Някой от комисията дори намекна, че повишението още е валидно, стига тя да желае.

Даниел препрочете писмото и потрепери отвратено, когато си спомни как бе погалило самолюбието й. Смачка листа и го хвърли в малкото кошче между седалките, при празна кутия от безалкохолно и опаковки от нечий обяд.

Въздъхна, отпусна се отново на облегалката и се заслуша в шума на чистачките, свистенето на гумите по мократа настилка и прекъсваните от статично пращене новини по радиото. За пръв път, откакто се помнеше, нямаше да прави абсолютно нищо, нямаше да спазва крайни срокове, да докладва на началници или да преследва някакви цели. За своя огромна изненада установи, че усещането е изключително приятно.

Арнолд Мор стоеше в тъмна, облицована с олово стая в подземието на сграда пет заедно с шефа на Изследователския отдел и един учен, който работеше по теорията на студения ядрен синтез. Обсъждаха резултатите от анализите на сияещия триъгълен камък, който Даниел беше донесла от Амазония.

— Определено генерира енергия — съобщи шефът на ИО. — Всъщност огромно количество. Обаче не знам как.

— Не е ли чрез студен ядрен синтез?

Ученият поклати глава. Бяха търсили едно, а откриваха съвсем друго.

— Технологията е още по-съвършена.

— Горещ ли е? — попита Мор.

— По-скоро е топъл, но топлината е най-малкото от неговите проявления.

— И къде отива тази енергия? — настоя Мор.

— Повечето от нея се насочва в електромагнитен импулс — отвърна ученият. — Затова трябваше да го свалим тук и да изолираме помещението с олово.

Сияещият камък лежеше пред тях. Сега съвсем чист, той бе съвсем прозрачен. За разлика от кристалите на Мартин, в него нямаше включения и по полираната му повърхност нямаше драскотини. Поне на пръв поглед не се забелязваха вътрешни структури. И все пак бялата светлина трябваше да идва отнякъде, както и топлината, и енергията.

Изследователите едва бяха започнали да го проучват, но Мор очакваше да открият особености като при кристалите, включително микроскопичните линии, наноканалите и другите още по-чудати елементи.

Знаеше, че това е уред, но приличаше повече на произведение на изкуството. В него имаше нещо хипнотизиращо. Колкото по-дълго го гледаше, толкова по-сигурен беше, че наистина вижда импулса, за който говореха учените. Струваше му се ритмичен, хармоничен.

— Винаги ли прави така? — попита той.

Ученият кимна.

— Точно това е импулсът. Последователността му е изключително сложна, с бързи флуктуации. Но последователност има и тя се повтаря непрекъснато.

Мор продължаваше да се взира в камъка. Можеше да види импулса, да го усети.

— Знаете какво е това, нали? — попита го шефът на ИО.

Още не му бяха разкрили тази информация, но Мор имаше предчувствие, затова каза:

— Да. Така ми се струва.

Двамата се спогледаха и ученият продължи:

— Е, трябва да ви кажа, че според нас сте прав.

— Някакъв сигнал — отвърна Мор. — Послание.

— Както ви казах, той се повтаря неизменно. Освен…

Мор се вгледа в очите му.

— Освен какво?

— Освен една незначителна промяна, която забелязахме едва след като разграничихме отделните фази на сигнала — неохотно довърши ученият.

— Каква промяна?

Шефът на ИО включи компютърен екран, на който се виждаше нещо като аудиограма, дигитално изображение на сложен сигнал с хиляди пикове и спадове. Кликна с мишката и графиката запълзя наляво. Това продължи седемнайсет секунди, после спря. На екрана се появи друг цвят. Пиковете и спадовете останаха непроменени, освен последния, оцветен различно и съвсем малко по-кратък. При третото повторение се повтори същото.

— Отброява нещо — предположи Мор.

— Всяко повторение на импулса е съвсем малко по-кратко от предишното — добави ученият.

— Изчислили ли сте докога ще продължи?

— Ако не грешим, сигналът ще спре по някое време на двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета.

Мор знаеше тази дата. Краят на маянския календар.

— Не знаем какво означава това — каза събеседникът му. — Но сме много обезпокоени, като се има предвид генерираната енергия.

Ученият млъкна и мрачно стисна зъби. Мор също започваше да изпитва безпокойство.

Отново насочи вниманието си към меко пулсиращия камък. Колкото и да се опитваше, не можеше да откъсне очи и да се отърси от обзелото го благоговение, нито от предчувствието, че онова, което открият в него, ще се отрази върху съдбата на невероятно много хора.