Черен дъжд

Пролог

Джунглата

Отгоре надвисваше мракът на джунглата и плътните й преплетени пластове се разпростираха като цирково шапито от грамадните стволове на високите дървета. Напоена от дъжда, тя стана непроницаема, дом на хиляди видове, повечето от които никога не напускаха прегръдката на нейния покров. Животът кипеше там горе, високо в горските върхари, а земята беше само за сенките, пълзящите гадини и всичко онова, което е умряло.

Джак Диксън остави погледа си да се спусне от тучния свят над него към пръстта под краката му. Приклекна и се вгледа в две стъпки. Отпечатъците от тежките обувки лесно се забелязваха, но малко се различаваха от онези, които беше открил по-рано — бяха по-дълбоки при пръстите и по-раздалечени един от друг.

Значи бяха започнали да тичат. Но защо?

Той се озърна наоколо, като се чудеше дали не се е приближил прекалено бързо и не се е издал. Струваше му се малко вероятно. Заради гъстите храсталаци видимостта беше почти нулева и стелещата се мъгла го обгръщаше в сива безкрайност. Сякаш не съществуваше нищо друго, сякаш го нямаше света — имаше само безброй дървета, обрасли с мъх, и лиани, безжизнено увиснали като въжета на празни бесилки.

Пък и ако го бяха видели, вече щеше да е мъртъв.

Диксън се обърна към мъжа, който го следваше, и посочи стъпките.

— Нещо ги е подплашило.

Другият, който се казваше Макрей, впери очи в следите и каза:

— Обаче не сме ние.

Диксън поклати глава.

— Не, не сме ние.

В далечината жужаха цикади, по лицето на Макрей пробяга едва забележим тик. Двамата не си казаха нищо повече и продължиха с насочени напред автомати, като се промъкваха още по-бавно през гъсталаците.

След няколко минути се натъкнаха на нещо, което Диксън напоследък беше свикнал да очаква. Нов труп. Убит наскоро, понеже не вонеше, макар че лешоядите вече го бяха открили. Когато Диксън се провря през последните преграждащи пътя му храсти, ятото тревожно се вдигна във въздуха и потърси убежище по дърветата.

Под птиците се показа обезобразено тяло на мъж, облечен в същата маскировъчна униформа като Диксън и Макрей. Лежеше по очи сред алена кал и от гърба му стърчеше строшена индианска стрела. От краката му липсваха късове месо, а дясната му ръка до рамото липсваше — не беше отрязана, а откъсната и от щръкналата кървава кост висяха само разръфани парчета плът и сухожилия.

— Какво е това, по дяволите?! — извърна се погнусен Макрей.

Диксън продължаваше да се взира в трупа, смутен, но запазил прагматизма си.

— Получи си заслуженото, задето се опита да ме зарежеш — каза той на мъртвеца.

— Копелетата са му изиграли номер — отбеляза Макрей.

„Копелетата“ бяха индианското племе холокуа, което ги тормозеше още откакто дойдоха на запад от реката.

По време на две схватки преди седмици Диксън и неговите хора бяха застреляли неколцина от индианците, но явно това не им стигаше.

— Всъщност са ни спестили труда — отвърна той. — Претърси го.

Макрей се наведе и претършува джобовете на мъжа. След като не откри нищо, извади малък уред и го включи. Устройството бавно записука. Сигналът постепенно се ускори.

— Нали ти казах, че са у него — рече Диксън.

Макрей остави гайгеровия брояч и бръкна в раницата на мъртвеца, но замръзна на място, сепнат от пронизителен писък, който разцепи дълбините на джунглата.

След това се възцари тишина.

— Някаква птица — успокои го Диксън.

— Прозвуча като…

Диксън го стрелна с очи.

— Много е далече — изсумтя той. — Хайде, намери проклетите камъни и да се махаме.

Макрей се захвана за работа и скоро измъкна от раницата мръсен парцал. Щом го разви, вътре с мътен металически блясък лъснаха няколко камъчета — малко по-големи от кубчета захар, само че дванайсетостенни. До тях лежеше изподраскан безцветен кристал.

Диксън погледна камъчетата и кристала, а после и обезобразеното лице на своя бивш подчинен.

— Крадец — процеди той накрая. Последна присъда за мъртвеца, епитафия за предател, който никога нямаше да почива в истински гроб.

Макрей зави парцала и го подаде на шефа си, който нареди:

— И документите му.

Макрей неохотно му подаде паспорта на убития.

Острият писък отново се разнесе в далечината. Този път му отвърна втори, по-висок и по-близък от първия — протяжен вой, който сякаш пронизваше мозъка.

— Това не е птица — промълви Макрей.

Шефът му не отговори, беше съгласен с него. Бяха чували този вик и по-рано, при храма, точно преди всичко да отиде по дяволите. И фактът, че го чуваха отново, никак не го радваше.

Той пъхна увитите в парцала камъчета в джоба си и толкова здраво стисна оръжието си, че вените на широкото му чело се издуха. После отново впери поглед наоколо, взирайки се в мъглата, дърветата и същата непроницаема сивота, която беше скрила собственото му приближаване.

Мислите му се насочиха към мъртвеца. На това място не беше никак добре да си в ролята на преследвания.

До него Макрей измърмори нещо непонятно, след това добави:

— Прекалено дълго се задържахме.

Без да му обърне внимание, Диксън изтегли мачетето от ножницата на хълбока си и тръгна напред, с автомат в едната ръка и дългия нож в другата. Проправи си път през гъсталака и спря.

На земята, до друга тъмна диря от засъхваща кръв, забеляза нов чифт следи — продълговати вдлъбнатини с форма на чатал, сякаш някой беше забил камертон в пръстта и го бе натиснал напред. Не можеше да се сети какво може да е оставило такива следи.

Когато приклекна, за да ги разгледа, Диксън усети позната миризма. Остра, почти като амоняк. В този момент пронизителният писък отново раздра джунглата, връхлетя ги като вълна и заглъхна в далечината.

— Трябва да се махаме оттук — настоя Макрей.

— Тихо — рече Диксън, без да откъсва очи от следите.

— Не разбираш ли бе, човек? Пак се повтаря същото.

— Млъкни! — отсече шефът му, като се мъчеше да се съсредоточи. Ако се опитаха да избягат, щяха да ги убият, но ако останеха… Имаше нещо в това място, нещо, което не бе осъзнал, докато не стана прекалено късно. Тук хората не бяха преследвачи, а преследвани.

Чу шум някъде далеч пред тях, тих, като от криле на бухал, само че на земята. Той опря приклада на автомата в рамото си.

— Диксън — умолително произнесе Макрей.

Шумът се приближаваше, вече по-бързо, леко се носеше се през гората.

— Моля те, Диксън!

Диксън се изправи и се приготви да стреля, ала звукът рязко сви вляво и ги заобиколи. Той се завъртя и натисна спусъка в мига, в който от джунглата изригна тъмна сянка.

Макрей изкрещя. В гората отекна автоматична стрелба и фина мъгла от червени капки поръси листата, но куршумите нямаше кого да улучат — нямаше мишена, нямаше враг, нямаше го Макрей, само ниско сведени клони, разлюлени от удара и покрити с човешка кръв.

Диксън се вторачи в стичащата се от листата кръв и извика:

— Макрей!

Заслуша се за шум от борба, но не чу нищо. Макрей беше мъртъв, като всички останали. Само че този път се случи пред очите му.

Диксън започна да отстъпва. Не се плашеше лесно, но сега усещаше, че сърцето му бие бясно и го овладява инстинктивното желание да се втурне да бяга. Озърна се в едната посока, после в другата. Започна с отмерени крачки, но след малко ги ускори. Сърцето му блъскаше в гърдите, мислите му препускаха. И когато в джунглата отново проехтяха викове, той се затича с всички сили.

Обзет от паника, Диксън запробива гъсталака като бик, залитайки, когато лианите оплитаха краката му. Завъртя се рязко при шума от скрито движение — първо на едната, после на другата страна, закрещя яростно и откри огън към дърветата.

— Махнете се от мен!

Докато тичаше, чу пращене на клони и индиански гласове, които го преследваха и се приближаваха.

Препъна се, просна се на четири крака, скочи отново и започна да стреля. Ала един тъмен силует го връхлетя и го отхвърли назад. Докато се премяташе във въздуха, зърна за миг своя нападател, преди той да потъне в джунглата. Осем души бяха мъртви, а за пръв път виждаше техния убиец. Кожата му приличаше на полирана опушена кост.

Диксън се строполи тежко на земята, но продължи да стиска автомата въпреки болката, пронизала крака му.

Задъхан, той се претърколи и се насили да погледне. Костите на подбедрицата му бяха счупени и голямата пищялна кост стърчеше през кожата. Повече не можеше да тича — сигурно нямаше да може и да ходи.

Изправи се мъчително и закуцука заднишком, докато стигна до дебел сив дънер. Провери с треперещи пръсти оръжието си, хвана го в сгъвката на едната си ръка и се приготви за неизбежния и ужасен край.

Скоро цялото му тяло се тресеше. Силите го напускаха. Главата му се олюля, килна се назад и се опря на поваления дънер. Високо над него паяжината от клони се поклащаше от полъх на вятър, който не стигаше до земята. През пролуките в гъсталака се процеждаха лъчи, болезнени за очи, свикнали със сенките. Светлината започна да избледнява, но това сигурно се дължеше на отслабващото му зрение.

Изтече минута, без да се случи нищо, после втора. Обгръщаше го тишина, нарушавана единствено от тежкото му дишане. Докато секундите отлитаха, Джак Диксън се молеше да го оставят да умре сам, да потъне в безкраен мирен сън. След още една-две минути го обзе надежда.

И тогава отново проехтя онзи яростен писък, който смрази сърцето му, прониза черепа му и закънтя из дебрите на Амазония.