Черен дъжд

20.

Даниел стоеше на покрива на новооткрития маянски храм и оглеждаше поляната наоколо. Виждаше останки от редица малки сгради, разположени точно срещу стълбището на пирамидата, и път, минаващ между тях и изчезващ в джунглата на запад. Различаваха се каменни стени и по-ниски участъци, които някога бяха представлявали постройки и площади. Поляната имаше площ най-малко четирийсет декара, но храмът се намираше в центъра й. Младата жена знаеше в душата си, че ще открият източника на кристалите там, но трябваше да побързат.

За това имаше много причини — пред другите тя посочваше дъждовете. Те нямаше да се забавят още много, а когато започнеха, щеше да се наложи да прекъснат работа за няколко месеца. Истинският проблем обаче бяха техните все още неизвестни съперници.

По време на последната им сателитна връзка Гибс й беше съобщил за компютърния пробив и макар да твърдеше, че местонахождението на храма не е разкрито, Даниел не можеше да се отърси от чувството, че врагът се приближава с всеки миг.

Тя се озърна към професор Макартър, който работеше със Сюзан и носачите. Заплашваше ги смъртна опасност, а те изобщо не подозираха. Естествено виждаха Верховен и хората му да патрулират, бяха чули, че Хоукър е докарал охранително оборудване, включително сензори за движение, компютърни проследяващи устройства, осветление, сигнални ракети и сандъци с боеприпаси — както и няколко специално дресирани кучета, за които беше настоял южноафриканецът, — и по всяка вероятност смятаха всичко това само за предпазни мерки. С други думи, тежката ръка на държавата, въпреки че щеше да е достатъчно и съвсем леко потупване.

Даниел обаче знаеше, че някъде наоколо ги търси враг и накрая щеше да ги намери. Искаше дотогава цивилните да са се изтеглили. И затова настояваше да бързат.

Професор Макартър беше приклекнал на покрива и прокарваше показалец по цепнатината между два камъка, обяснявайки на групата какво е открил.

— Разкажи ми пак какво означава това — помоли го Даниел.

— Виждаш ли колко точно прилепват? — посочи археологът. Махна на другите да се приближат и изстърга мъха с острието на ножчето си. Зидарията беше толкова плътна, че мъхът не бе проникнал в цепнатините, а само ги покриваше като брезент. — Не можеш да пъхнеш и цигарена хартия между тези камъни. Такова майсторство е характерно за всички големи обекти, издържали изпитанието на времето. На Юкатан, в Египет, в Монголия. Тази сграда трябва да е удивително стабилна, за да изглежда така. Сигурно е построена върху скалната основа като небостъргачите в центъра на Манхатън. Установих известни разрушения от северната страна, но самите основи не може да са поддали много, иначе камъните щяха да се раздалечат един от друг и да се срутят. Ужасно съм развълнуван от това откритие.

— Нали каза, че може би си открил входа на храма? — подсети го Даниел. — Хайде да преминем направо на тази част. Защото аз пък се вълнувам от това.

— Не си падаш по бавното готвене — отбеляза той.

— Използвам микровълнова фурна — отвърна Лейдлоу. — Или по-бързи методи.

Макартър се усмихна и се насочи към друга част на покрива, като даде знак на групата да го последва.

— Този камък тук ни разказва друга история. Зидарията не е толкова прецизна, изработката не е толкова добра.

— Той разрови мъха в цепнатините и разчисти спойката чак до ъгъла. Оголеният ръб беше напукан и нащърбен. Десетки тънки като косъм пукнатини подсказваха неминуемото му разрушаване. Археологът вдигна поглед.

— От всички камъни на покрива само този изглежда в такова състояние. Което може да означава само едно — че е местен… многократно.

„Най-после!“

— И ти смяташ, че това е входът — предположи Даниел.

— Ако изобщо има такъв. В повечето храмове на маите няма нищо, освен по-ранни храмове.

Отвсякъде го погледнаха озадачени лица.

— Царете, или на маянски „ахау“, искали да имат свои паметници, подобно на всички владетели в древния свят. Обаче проявявали изненадващ прагматизъм и често поръчвали да построят новата сграда върху вече съществуваща, нещо като предколумбов проект за възстановяване на градския център, който им позволявал да оставят след себе си по-голям храм от техния предшественик. Резултатът малко прилича на руска матрьошка. Някои храмове на Юкатан, например, имат по пет-шест по-древни строителни етапа.

Макартър се върна към първоначалната си мисъл.

— Но други маянски храмове са самостоятелни постройки, в някои от които има вътрешни камери — помещения, в които царете и жреците медитирали и общували с отдавна починалите си предци. Този процес всъщност се придружавал от проливане на кръв, понеже прокарвали бодливи въжета и шипове от морска лисица през устните, ушите и… хмм… през други смятани за по-чувствителни части на тялото си.

Хоукър потрепери.

— Направо да ти се отще да станеш цар.

Даниел се засмя и отново погледна професора.

— Значи смяташ, че този храм е от втория вид, така ли?

— Така изглежда — потвърди Макартър. — Което може би ще ни помогне да определим дали това място е Тулан-Суюа.

— Как така? — попита тя.

— Нали си спомняш, Тулан-Суюа имал и други имена. Едно от тях е написано върху камъка, открит от Блекджек Мартин. Седемте пещери. Други маянски текстове го наричат „Мястото на горчивата вода“.

— Седемте пещери — повтори тя, припомняйки си историята. — Значи мислиш, че отдолу може да има пещера? Или няколко пещери?

— Възможно е. Само че моите предположения не са толкова драматични. В други маянски сгради, свързани с думата „пещера“, са открити вътрешни камери. И защо не? В края на краищата какво е пещера? Тъмно място с каменни стени. Разликата между каменната камера и истинската пещера е чисто семантична. Пещерняците даже използват термина „пещерна зала“. Маянското описание сигурно следва подобна логика. И ако в този храм има вътрешни камери, седем на брой, това ще потвърди нашата теория, че Тулан-Суюа е тук.

— Нашата теория ли? — учуди се Даниел.

— Приемам ви за съавтори — усмихна се Макартър. — Пък и има още една причина да влезем в храма, навярно даже по-важна. Онова, което е вътре, през всички тези години е било защитено от слънце и дъжд. Външните стени са огладени от природните стихии, но долу може да открием надписи, стенописи или керамика. Дори ритуални предмети с информация върху тях. Най-добрият и най-бърз начин да си изясним нещата, е да влезем вътре. И това означава да започнем оттук.

Отне им почти четири часа, множество разтегнати мускули и един строшен скрипец, но накрая изместиха плочата и я надигнаха с лостове. Прокараха под нея найлоново въже и с помощта на импровизирана тринога успяха малко по малко да я изтеглят нагоре и назад. Бяха я преместили почти на метър и двайсет, когато конструкцията рухна и камъкът с трясък се приземи на покрива.

Макартър легна по корем, за да надникне през отвора, но се закашля и се извърна. Даниел усети остра миризма — въздухът от вътрешността на храма излизаше навън. Отвратителна смрад на сяра.

Археологът я погледна с насълзени очи.

— Това направо може да те свести.

Той отново се наведе към входа, а Лейдлоу дълбоко си пое дъх и приклекна до него. Лъчите на фенерите им осветиха широки стъпала, които потъваха в мрака.

— Хайде да влезем — предложи тя.

Професорът срещна погледа й и явно разбра, че няма смисъл да спори. Взе флуоресцентния фенер от ръката й и попита:

— Други желаещи?

Неколцина се отдръпнаха назад, но Хоукър се приближи.

— Какво пък, по дяволите, поредната дупка в земята. Тук поне има стълбище.

Ученият кимна и погледна студентката си.

— Сюзан?

Момичето беше в групата на нежелаещите и кашляше и кихаше от миризмата на сяра.

— Няма да мога да дишам…

Макартър отново кимна.

— Ще ти дам пълен отчет. — И се обърна към Даниел.

— Добре, шефе, да вървим. — Провря се през отвора и изчезна вътре. Лейдлоу влезе втора, следвана плътно от Хоукър.

Скоро вече можеха да се изправят, спускайки се по стълбището, докато острите серни изпарения пареха очите и гърлата им. Дебелите каменни стени заглушаваха външните шумове и странното кънтящо ехо изкривяваше гласовете им. Даниел забеляза, че когато другите говорят прекалено високо или бързо, думите им стават неразбираеми.

Тя спря до Макартър в подножието на стълбището и плъзна лъча на фенера си наоколо. Не успя да различи почти никакви подробности. Сярата във въздуха се беше кондензирала в жълтеникава мъгла и разсейваше светлината.

— Двайсет стъпала — каза Хоукър. — Това говори ли ти нещо, професоре?

— Нищо особено — отвърна Макартър. — Обаче в краткото маянско летоброене има двайсет именувани дни. От друга страна, може просто да са нужни точно толкова стъпала, за да се изкачиш горе.

Даниел насочи лъча на фенера си към пода. Той беше от същите сиви блокове като външните стени, издялани и плътно наредени един до друг.

— Удивително. — Когато подмина археолога и навлезе в мрака нататък, тя подритна нещо, което се затъркаля и спря до отсрещната стена. Един от лъчите скоро го откри: избелял от времето череп, който сега лежеше до голяма купчина други. Бяха десетки, петдесетина или повече, някои цели, други смачкани и счупени.

Макартър се приближи до камарата, остави фенера си на пода и вдигна един от черепите. Разгледа го, после го върна обратно и взе друг.

— Какво мислиш? — попита Лейдлоу.

— Всички имат следи от тежки удари и остриета. — Археологът вдигна трети череп и насочи лъча към него.

— Може и да греша, но това ми прилича на следи от зъби. Което ме кара да се питам какви ритуали са извършвани тук.

— Да не мислим за това — отвърна тя.

Макартър се изправи и тримата продължиха през широка врата, водеща към на пръв поглед празно помещение. Вътре обаче не цареше пълен мрак. Някъде отгоре се процеждаше тънък лъч светлина. Даниел потърси източника й, но не успя да го открие. Заради праха във въздуха лъчът напомняше на завеса.

— Пукнатина в сградата — предположи Макартър.

— Сега сме от северната страна — отбеляза Хоукър.

Минаха през светлинната завеса и отново потънаха в здрача. Друга врата ги отведе наляво през малко преддверие в много по-голяма правоъгълна зала. Лъчите на фенерите им пронизаха тъмнината и осветиха платформа в средата на отсрещния край. По нея като че ли имаше знаци.

Лейдлоу прекоси помещението и се наведе, за да разгледа подиума. Цялата му предна страна беше покрита със следи от удари с тежък предмет, които бяха повредили или унищожили голяма част от каменните релефи. Край платформата имаше купчина прах и откъртени каменни късчета.

— Прилича на вандализъм — рече Макартър. — Може преди нас да са влизали иманяри.

Даниел загреба шепа прах и отчупени късчета и ги остави да се изсипят между пръстите й. Докато археологът проучваше повредените знаци, тя се изправи и разгледа подиума. Беше широк около три метра и доста тесен, напомняше на олтар. Предният му ръб и страните бяха прави, но задната линия се извиваше навътре покрай кръглия отвор на дълбок кладенец.

Тя остави фенера си на подиума, надникна в ямата и възкликна:

Вижте това!

Макартър застана до нея. Двамата насочиха лъчите на фенерите си вътре и светлината се отрази в гладка повърхност.

— Вода.

Пилотът се присъедини към тях и попита:

— Защо им е кладенец тук долу?

— Пак за жертвоприношения, опасявам се — неохотно отговори професорът. — Древните май имали гадния навик и да давят хора.

— Не ми се ще да го казвам, но май се радвам, че са изчезнали — заяви Хоукър.

В мрака беше трудно да преценят дълбочината на кладенеца. Най-малко трийсет метра до водната повърхност, предположи Даниел. Тя взе едно камъче и го пусна вътре.

— Хиляда и едно, хиляда и две, хиля…

Плисъкът я прекъсна, ала онова, което последва, ги изненада. Секунда по-късно заклокочи светла фосфорна пяна и миризмата на сяра рязко се усили.

— Прилича на… — започна Лейдлоу.

— На киселина — довърши Макартър.

— Киселина ли? — учуди се Хоукър.

Професорът се обърна към него.

— Сярата във въздуха все трябва да идва отнякъде. Най-вероятно оттам. Газовете клокочат във водата като карбонати в газирана напитка. Сярна киселина.

Хоукър се смръщи.

— Трябва ли ми да знам за какво са я използвали?

— Сигурно за да се избавят от костите — отвърна Макартър.

Докато пилотът се взираше в ямата, Даниел погледна Макартър и той изрече мислите й на глас:

— Горчива вода. Да, наистина горчива.