Черен дъжд

12.

Седемдесет и два часа след брифинга в хотела Даниел и членовете на новата експедиция на НИИ се намираха на осемстотин километра нагоре по реката — на борда на дизелово корабче на име „Окана“, чийто капитан беше приятел на Хоукър. Известно на местните като „млекарското корабче“, понеже доставяше стоки на малките селища по течението на Амазонка, „Окана“ имаше широка палуба, остър нос и много гориво за пътуването натам и обратно. Нямаше обаче каюти, нито каквито и да е други помещения и всяка вечер трябваше да спират на брега — за да нощуват и да се махнат от клаустрофобичната обстановка на корабчето.

През деня плаваха срещу течението, като седяха възможно най-надалеч един от друг на палубата. Бяха четиринайсет души, включително Пик Верховен, четиримата му южноафрикански наемници и тримата бразилски носачи.

Със снежнобяла коса и загоряло червендалесто лице с белег, пресичащ го като счупено парче бодлива тел, Пик Верховен имаше страховит вид. Със своите метър осемдесет и шест и почти сто и десет килограма той се движеше тромаво и оставяше на другите достатъчно време, за да му направят път. Онези, които стояха прекалено наблизо, понякога получаваха недвусмислено смръщване, неприятен сблъсък или най-малкото — петно по обувките от добре прицелена плюнка, изстреляна от винаги пълната му с тютюн за дъвчене уста.

Освен Даниел никой не изгаряше от желание да си има вземане-даване с Верховен или с хората му. Дори Хоукър, който познаваше наемника от Африка, се задоволяваше само да хвърля гневни погледи в неговата посока.

Даниел знаеше, че двамата са работили заедно, преди пилотът да напусне ЦРУ, и че помежду им има вражда. Единственото, което успя да изкопчи от Верховен по въпроса, беше презрително изсумтяване и измърморване, че тя и НИИ трябва да са били в пълна безизходица, за да наемат Хоукър.

Пилотът й отговори по-многословно, но не по-малко враждебно.

— Тоя тип е гадно копеле и определено не ми е приятел. Но пък ти не си го наела за това, нали така?

От думите му ставаше ясно, че нещастие ще сполети всеки, достатъчно глупав да пресече пътя на Верховен — навярно включително и самия Хоукър — особено онзи, който се осмели да нападне нейната експедиция. Това й прозвуча успокоително въпреки враждебността между двамата мъже.

При това разделение на силите „Окана“ плаваше на северозапад, като се отклони от Амазонка и продължи по тъмнокафявите води на Рио Негро, следвайки пътя на Блекджек Мартин. Колкото повече навлизаха в джунглата, толкова повече се съсредоточаваше Даниел. Разговаряше малко и ставаше подозрителна към всичко наоколо: странен поглед от някой от хората на Верховен, самолет, пресякъл почти над тях и като че ли задържал се прекалено дълго.

Мъчеше се да се отпусне — трябваше да овладява емоциите си, иначе рискуваше да предаде напрежението и на другите. През по-голямата част от утрото успяваше, но един странен обект, плаващ по реката пред тях, постави самообладанието й на изпитание.

В него нямаше нищо особено опасно, ала й се стори странна формата му, както и фактът, че е събрал клони и други отпадъци. Не можеше да се отърси от чувството, че това е лоша поличба.

— Стоп машина! — извика тя. — Има нещо във водата.

Викът й привлече вниманието на другите. Верховен срещна погледа й и тръгна към носа на корабчето.

— Виждаш ли го?

Той кимна.

— Спри го, преди да отмине — нареди тя.

Южноафриканецът взе едно от дългите весла и край него се събра тълпа.

Капитанът спря „Окана“ и я завъртя настрани. Плаващият обект леко се допря до бакборда и Верховен го улови.

Гледката изненада всички.

— Отвратително! — ахна Сюзан.

— Това е труп — поясни Даниел за онези, които не можеха да го видят.

Труп на индианец, плаващ по очи във водата, заобиколен от клони, листа и други боклуци. Долната половина на торса и краката му бяха под повърхността. Виждаха се само темето и раменете му.

— Можеш ли да го освободиш от боклуците? — спокойно, но загрижено попита тя.

Верховен обра с греблото отпадъците и закачилите се за тялото клони и се вгледа в еднометров дънер, плаващ до главата на мъжа. Отблъсна го настрани и дървото се понесе нататък, ала трупът се разтърси и ръцете изплуваха на повърхността. Китките му бяха вързани за дънера с тънка връв.

Южноафриканецът изстреля струя тютюнев сок през борда.

— Вързан е за проклетото дърво.

Даниел видя грубите индиански въжета, увити около двете китки. Това не беше добро предзнаменование — искаше й се никой да не го беше видял.

Те обаче го видяха и подобно на зяпачи при автомобилна катастрофа, изпъваха шии, за да разгледат трупа по-добре. Верховен се опита да отблъсне дънера още по-нататък и тялото бавно се преобърна. Всички го зяпнаха безмълвно. Кафявото лице с полепнала по челото мокра черна коса изглеждаше непокътнато, но торсът носеше следи от различни наранявания: две огромни дупки в гърдите, две дълги рани, минаващи от лявото рамо до стомаха, и няколко заоблени подутини — сферични почернели мехури с големината и формата на половин грейпфрут.

Поласки изрече въпроса, който си задаваха всички.

— Какво му се е случило, за Бога?

Даниел се вторачи в дупките на гърдите. Бяха големи и кръгли.

— Това рани от куршуми ли са?

Верховен поклати глава.

— Прекалено големи са. С куршум не можеш да направиш такава дупка, без да отвориш огромна изходна рана на гърба. А не забелязах изходни рани. Като че ли е бил набучен на нещо — предположи той. — Може да са от удар с подострен кол.

Даниел приклекна до ръба на палубата и внимателно огледа дупките на гърдите на мъжа. Разкъсаната кожа предполагаше движение в двете посоки.

— Нещо е влязло и после е излязло — прошепна тя. — Не е пробило тялото.

Зад нея на палубата ставаше все по-оживено, тъй като всички се приближаваха, за да виждат по-добре.

— Ами онова там? — Девърс посочи почернелите подутини. — Тъй де, кажете ни, че не е ебола или нещо подобно, моля ви.

По някои от мехурите се виждаха грозни разкъсвания, сякаш се бяха пръснали. Други бяха с по-чисти разрези, като че ли пробити нарочно, за да не се спукат сами. В този момент й се прииска да бяха взели и лекар, само че още един цивилен щеше да им дойде в повече. Трябваше да се задоволи с ограничената медицинска подготовка, която беше получила в НИИ, и с биологическото си образование.

— Няма оток — отвърна Даниел, после се наведе по-близо и подуши въздуха. — Не мирише и на инфекция.

Всъщност не миришеше почти на нищо, което я наведе на извода, че мъжът е умрял съвсем наскоро, навярно през последното денонощие.

— По-скоро прилича на някаква реакция — продължи тя. — Някакво химическо изгаряне или подутина от удар. — Може би кожата и тъканите бяха подути от престоя във водата? Тя се обърна към Девърс. — А и ебола има само в Африка.

Той кимна и се приближи.

— Радвам се да го чуя. Ебола, вечен лед — научавам всевъзможни неща.

Почувствала се неловко от неговата близост, Даниел се изправи. Постави ръка на рамото му и го побутна назад към останалите.

— Стойте там — строго го изгледа тя и се обърна към Верховен. — Може ли да видя краката му?

Оказа се, че желанието й не е толкова лесно изпълнимо. С помощта на веслото южноафриканецът не позволяваше на трупа да отплава и всеки път, щом го пуснеше, образувалото се покрай корабчето течение започваше да го отнася.

— Вземи друго весло — нареди той на първия си заместник.

Мъжът изпълни заповедта и повдигна краката на мъртвия индианец на повърхността, но се затрудни много и мина цяла минута, докато разберат причината: за глезените му беше завързана малка мрежа, пълна с камъни.

— Що за отношение към човека! — Верховен плю, за да подчертае думите си. — Буй, който не му позволява да потъне, и тежест, която тегли краката му надолу. Момчето сигурно много е ядосало някой вожд.

Заместникът му измърмори отвратено:

— Проклети туземци.

Междувременно Макартър се беше приближил до Даниел, като внимаваше да не наруши личното й пространство.

— Да бе, цивилизованите хора никога не постъпват така.

Наемникът понечи да отговори, но строгият поглед на Верховен го накара да замълчи. Професорът приклекна до Даниел, за да й помогне в огледа на трупа. Двамата проучиха увитите с въже китки — имаше известно потъмняване, но почти липсваха следи от триене.

— Мисля, че е завързан след настъпването на смъртта — рече той. — Като че ли изобщо не се е съпротивлявал.

— Първо убит и после завързан — каза Верховен. — Доста странна последователност.

— Освен това е разпорен — прибави Поласки и посочи дългите успоредни рани. — Може да са го убили и завързали, за да го оставят на зверовете като някакво жертвоприношение.

Макартър поклати глава.

— Никога не съм чувал за подобно нещо при племената в Амазония. Пък и ако го беше докопал звяр, сигурно щеше да го изяде.

Даниел не се включи в дискусията. Опитваше се да се съсредоточи. Търговците, с които бяха разговаряли с Мор, често разказваха за различни племена и много истории звучаха прекалено странно и абсурдно. Пикантни подробности за чужденци, най-вероятно. Ала повечето търговци наистина се страхуваха от племето холокуа и в разказите за тях като че ли винаги присъстваше подобно обезобразяване. Изгорени тела, насечени и набучени на кол. Мъже, преследващи други мъже с помощта на горските зверове: хората сенки.

Докато се взираше в кръглото лице, тя си помисли за Диксън и неговата група. Тези мъже бяха добре обучени и тежковъоръжени, но все пак бяха изчезнали. Зачуди се дали не са ги открили някъде по-нагоре по течението, обезобразени по същия начин. Надяваше се, че не са — по всевъзможни причини.

В това време другите започваха да преодоляват първоначалния шок от откритието, който отстъпи пред нездраво любопитство. Предлагаха се различни теории. След няколко минути се приближи дори Хоукър, който набързо огледа трупа.

— Чудесно — саркастично произнесе той и се обърна към Девърс. — Можеш ли да ни кажеш от кое племе е?

Мъртвецът беше гол, без отличителни знаци и накити.

— Не — призна лингвистът. — Защо?

Хоукър кимна към далечината пред тях.

— Защото те явно се интересуват от него не по-малко от нас.

Даниел погледна натам и видя три индиански канута, които бързо се приближаваха към корабчето. Във всяка лодка имаше по двама мъже, които бясно гребяха и надаваха викове. Бързаха някак панически и гласовете им бяха изпълнени с дива ярост — към „Окана“ и слисаните му пътници.