Черен дъжд

33.

Също като онази нощ, когато индианците бяха подпалили пожара, сражението завърши с облак дим, надвиснал над поляната. Сега миришеше силно на барут и изгорели сигнални ракети. Около прожекторите се рояха нощни пеперуди и други насекоми, сякаш изпълняваха някакъв хаотичен, влудяващ танц.

Заели позиция в мрака зад прожекторите, Хоукър и Верховен насочваха оръжията си от окоп към окоп и проверяваха за признаци на живот. Бяха предупредили Девърс и Кауфман да не мърдат.

Накрая пилотът отпусна автомата си. На лицето му бе изписано отчаяние. Сега другарите му бяха в безопасност, но на ужасна цена.

Верховен явно усети вътрешните му противоречия и каза:

— Ти просто си такъв. Каквото и да си мислиш, ти си създаден за това.

— Нямате представа какво направихте — обади се зад тях Ричард Кауфман. — Просто нямате представа.

Хоукър се приближи до него, пъхна дулото на автомата под брадичката му и повдигна главата му.

— Обаче знам какво си направил ти, скапаняк такъв. И възнамерявам да поправя стореното. Ще освободя нашите хора и после ще се върна тук, за да те убия.

Кауфман отговори студено и странно самоуверено за човек в такова положение.

— Ами тогава вървете да доведете другарите си. Така и трябва, те могат да помогнат. Но не си губете времето, ако се готвите да ме убиете, защото без моя помощ никой от вас няма да си тръгне жив оттук.

— Ще видим — отсече Хоукър. — Къде са ключовете?

Кауфман немощно посочи убития наемник.

— В него.

Пилотът претърси мъртвия, извади връзка ключове от джоба на гърдите му и провери дали най-малкото ключе става за гривната на здравата китка на Верховен. Белезниците се отключиха и паднаха на земята.

Хоукър се обърна към края на поляната и каза на Верховен:

— Угаси прожекторите.

Метал-халидните лампи избледняха до мътнооранжево, после угаснаха съвсем. Изкуственият ден внезапно свърши и мракът отново погълна поляната.

Хоукър забърза към дървото, където бяха останалите от групата. Имаше отчетливото усещане, че го наблюдават — през последните часове го беше изпитвал на няколко пъти. Също като при Стената на черепите. И сега се чудеше дали Кауфман няма още хора, скрити някъде наоколо, и дали това не е причината за арогантното му държание. Пилотът спря, скочи в един от окопите и огледа района с инфрачервения мерник на автомата си. Не видя нищо.

Останал в командния център, Верховен застана така, че да вижда добре двамата си пленници. Той насочи оръжието си към Девърс и му нареди да се приближи до Кауфман.

Лингвистът се примъкна до сивокосия мъж. Здравата му ръка оказваше натиск върху раната на рамото му.

— Би могъл поне да ми дадеш нещо да спра кръвта — изпъшка той.

Верховен го погледна презрително.

— Бих могъл, прав си.

Кауфман се обърна към него и започна да го убеждава:

— Вашият приятел не пожела да ме изслуша, но може би вие ще проявите повече благоразумие. Аз мога да ви помогна. Но ако му позволите да ме застреля, никога няма да се…

Верховен отвърна дрезгаво:

— Ти уби добри хора. Мои другари от двайсет години. Затова се моли да те застреля Хоукър, иначе аз ще те завържа за кол, ще ти отрежа ръцете и ще те оставя на зверовете.

— Вие не разбирате — бавно отвърна Кауфман. — Всички сме в опасност. Не само аз. Вие, вашите приятели, всички ние. Ако не…

Прекъсна го тихото пиукане на охранителната система. Нещо беше задействало един от сензорите.

Радиостанцията на Хоукър изпращя.

— Хоук, чуваш ли ме? В западния край се появи обект. Вече го няма, но системата сигнализира. Заобиколи от изток, така ще се отдалечиш от мястото.

Хоукър отново погледна през мерника. Хората на Кауфман бяха стреляли към джунглата дълго след края на неговия маскарад. Дали индианците наистина се приближаваха? Той натисна бутона за предаване.

— Какъв обект? На какво разстояние?

— Единичен обект. В края на обсега на сензорите. На петдесетина метра навътре в джунглата.

Пилотът потвърди получаването на съобщението и след бърз поглед на запад послуша съвета на Верховен. Хукна на изток, но спря, защото чу далечен кучешки вой.

Кауфман изкриви лице и каза:

— Приятелят ви е в опасност. Най-добре го повикайте да се върне.

— В момента екранът е чист — възрази Верховен.

— Няма значение — бързо заяви милиардерът. — Наоколо има зверове. Зверове, които индианците използват, за да преследват хора като нас, чужденци, неверници. Такъв звяр нападна моите хора в пещерата.

Верховен го изгледа гневно. Когато им бе разказал за смъртта на Сюзан, Кауфман я определи като злополука, пропадане на тавана на пещерата. По онова време южноафриканецът мислеше само как да избяга и вътрешно се зарадва, че онзи е изгубил петима души в замяна на момичето.

— Значи не е пропаднал таванът, а?

— Знам, излъгах — въздъхна Кауфман. — Но трябва да ме послушате. Те са били разкъсани.

Верховен си спомни израженията на някои от наемниците след „злополуката“. Беше видял страх — страх от неосезаема опасност, която не подлежи на контрол. Тогава това му се стори странно и сега думите на Кауфман го накараха да се поколебае. Накрая предположи, че точно такава е целта на сивокосия, и му заповяда:

— Млъкни. Писнаха ми твоите дрънканици.

По радиостанцията се разнесе гласът на Хоукър — на фона на далечен кучешки вой. Уплашен, панически вой, който нямаше нищо общо с лая на кучетата при появата на индианците.

— Включи прожекторите — каза пилотът.

Верховен си погледна часовника.

— Не мога да го направя.

— Повикайте го да се върне — обади се Кауфман. — Единственият ни шанс е да се укрепим тук с останалите оръжия.

— Млъквай!

— Включи прожекторите, по дяволите!

— След пет минути — отвърна южноафриканецът. Трябваше да изчака да се охладят лампите. Те се нажежаваха толкова силно, че трябваше да минат пет минути, преди да бъдат запалени отново, иначе жичките щяха да избухнат от притока на енергия.

— Оставете другите — пак започна Кауфман. — Можете да ги смятате за мъртви.

— Затваряй си устата! — изкрещя Верховен. Недалече се чуваше воят на кучетата. После над поляната отекна остър крясък, подобен на напевите на индианците, но по-мощен, по-еклив.

Нечовешки.

— Идват! — възкликна Кауфман. — Ще го убият, после ще убият и нас. Повикайте го!

Верховен насочи пистолета към него и изкрещя:

— Още една дума и ще ти пръсна проклетия череп!

Вторачен в черното дуло, Кауфман се подчини. В този момент алармата на охранителната система отново запиука. Беше се появил нов обект. Точно срещу мястото, на което се намираше Хоукър.

Хоукър стигна до онази част от лагера, където държаха кучетата. „Кучкарникът“, както го наричаха, всъщност представляваше тежък стълб, забит в земята. Животните бяха вързани за него. По време на сражението те се бяха възбудили, посрещайки грохота на автоматичния огън с гневен лай, но след това се успокоиха. Сега ги смущаваше нещо друго. Нещо, което усещаха и надушваха, но не разбираха.

Те душеха въздуха с разширени ноздри и се въртяха на всички страни. Изглеждаха объркани и уплашени. Приближаването на пилота ги сепна, но познаха миризмата му и отново се обърнаха към дърветата. Едно от кучетата наведе глава, като ръмжеше и се зъбеше, но останалите започнаха да отстъпват от джунглата и от онова, чиято миризма надушваха. Когато опънаха ремъците докрай, започнаха да се дърпат в опит да се освободят. Едно от животните заджавка уплашено и замята глава, отчаяно мъчейки се да се изхлузи от нашийника си.

„Какво става там, по дяволите?“ — зачуди се Хоукър. Никога не беше виждал кучета да се държат така.

По радиостанцията прозвуча гласът на Верховен:

— Обект точно срещу теб. Сега са два.

Някъде от дълбините на джунглата се разнесе остър писък и американецът вдигна инфрачервения мерник към окото си. Не видя нищо.

Едно от кучетата започна да вие.

— Точно пред теб е — повтори Верховен.

— Стреляйте! — Това беше гласът на Кауфман, металически и глух. — Застреляйте проклетото не…

Верховен прекъсна връзката и вдясно от Хоукър изпращя вейка.

Кучетата се стрелнаха напред, опитвайки се да нападнат нещо, все още скрито сред дърветата. Пилотът се завъртя рязко и стреля на сляпо в джунглата. Каквото и да имаше там, то бързо се придвижваше на юг, към още окованите пленници.

Хоукър се затича с всички сили през лагера, но едва измина половината разстояние, когато сянката в гората стигна до дървото.

Окованите закрещяха, чу се шум от отчаяна борба. В небето зад Хоукър две ракети, изстреляни от Верховен, окъпаха поляната в светлина. Нещо се хвърли към лицето на Хоукър, изпъвайки се като нападаща кобра. Той се метна настрани и челюстите изщракаха до него. Пилотът се претърколи, скочи на крака и откри огън по съществото, което изчезна в джунглата.

Той се завъртя към източника на виковете точно навреме, за да види друга фигура, бягаща от дървото. Беше голяма, черна и влачеше нещо със себе си. Хоукър се прицели и обсипа дърветата с куршуми в опит да проследи създанието по звуците от движението му, но то вече бе потънало в гъсталаците.

— Хоукър! — извика Даниел.

Той се затича натам, приклекна до нея и отключи белезниците й. После й подаде ключето, изправи се и застана на стража. Запали магнезиева факла и я запрати към джунглата с надеждата да освети евентуален нов нападател. Сенките се поклащаха и подскачаха, но самата джунгла беше неподвижна.

Хоукър се озърна към пленниците. Даниел и Макартър изглеждаха невредими. Бразош, последният носач, бе ранен и се мъчеше да се изправи. Липсваше Рьомер, дясната ръка на Верховен. На земята лежаха белезниците му, по които бяха останали дрипави ивици кървава кожа. Нещо го беше отскубнало от металните гривни.

В този момент чуха крясъка му някъде в далечината.

— Завлече го със себе си — промълви Бразош. — И ми изви крака, коляното.

Макартър му помогна да стане.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Хоукър. — Ягуар ли?

— Не беше котка — отвърна носачът. — Вонеше на гнилоч.

Даниел се съгласи с него.

— Каквото и да беше, трябва да се махнем оттук, преди да се е върнало.

Бразош закуцука и се облегна на археолога. Коляното му се подуваше. Звярът го беше настъпил, изтръгвайки Рьомер от белезниците.

— Вървете в командния център — каза Хоукър. — Верховен е там.

Оцелелите се отдалечиха безмълвно. Лейдлоу и Макартър подкрепяха Бразош. Пилотът ги последва, като отстъпваше заднишком от джунглата и охраняваше тила им. Огледа земята. Двупръстните стъпки ясно се виждаха — същите, каквито Верховен беше забелязал край обезобразените животни точно преди индианската атака.

От горските дълбини се разнесе човешки крясък. Хоукър изстреля няколко куршума в тази посока с надеждата да улучи звяра или дори изтерзания нещастник, когото съществото бе отвлякло, но нямаше намерение да тръгне подире му.

След малко Ричард Кауфман видя Хоукър да се приближава към центъра на лагера. Забеляза решителността и яростта в походката му и се подпря на стълба на една от лампите, за да се изправи.

— Опитах се да ви ка…

Пилотът го блъсна назад и го прикова към стълба, преди онзи да успее да довърши.

— Какво беше онова нещо, по дяволите?

Собственикът на „Фютрекс“ отвори уста и от ъгълчето й се стече струйка кръв. Беше си прехапал езика.

— Не знам какви са — призна той и се обърна, за да изплюе кръвта. — Нападнаха хората ми в пещерата.

— Каква пещера? — попита Хоукър.

— Под храма. Явно пазят това място. Можехме да ги избием, но след като вие се намесихте, вече не сме достатъчно, за да се справим с тях. Щом се нахранят с вашия приятел, ще се върнат за нас. И ако е вярно онова, което чух, индианците ще дойдат заедно с тях. Само че този път няма само да палят огньове.

Кауфман завъртя глава и изплю още кръв. Китките му бяха увити с тиксо една за друга и не можеше да направи друго, освен да избърше уста в рамото си. Обърна се към Даниел и каза:

— Изглежда сте довели хората си неподготвени.

— Не разбирам за какво говориш, по дяволите — отвърна тя.

— О, сигурен съм, че разбирате — настоя Кауфман.

Хоукър опря дулото на автомата в бузата му и го накара да извърне лице от нея.

— Разговаряше с мен.

Милиардерът искаше да продължи с обвиненията, колкото да положи основите за сключване на сделка. Сега беше подходящият момент, но когато се вгледа в пламтящите очи на Хоукър, разбра, че той няма да го остави да продължи. Реши все пак да опита.

— Просто пионки в играта, нали, госпожо Лейдлоу?

Коляното на Хоукър се заби в слабините му, той се свлече на земята и онемял от болка, впери очи в Даниел.

Тя отвърна на погледа му, без да мигне, после се вгледа в дисплея на лаптопа. Алармата отново пиукаше.