Черен дъжд

37.

Всички станаха и поеха по дългия път през тесния коридор.

Макартър остана последен. Мислеше за скелета, който бяха открили. Отначало реши да го вземе, поне част от него. Беше събирал кости и артефакти от обекти по целия свят, но това тук му се струваше различно, сякаш бе видял нещо, което не е предназначено за неговите очи. В изблик на емоция, той се отказа. Надигна се и последва останалите.

След половин час стигнаха горния край на зигзаговидния тунел. Щом минаха по тесните дъски на импровизирания мост, Хоукър изби подпората под камъка и масивният гранитен блок падна като чук и разби дъските на трески, които полетяха към дълбините на кладенеца.

Надяваха се, че това ще задържи оцелелите зверове в пещерата, но беше достатъчен само един поглед към кладенеца, за да осъзнаят, че трябва да направят още нещо. Киселинното езеро долу най-вероятно беше свързано с отвора на повърхността, а след като бяха видели способността на чудовищата да се катерят, никой не се съмняваше, че могат да изпълзят по вертикалния тунел. Решиха да поставят сензор за движение над отвора и капан с жици, задействащи експлозиви. Нямаха представа дали това ще елиминира опасността от храма, но не искаха нещо да излезе оттам, без да го усетят.

Скоро бяха навън и жадно вдишваха богатия въздух на джунглата, като примижаваха от ослепителната светлина на обедното слънце. Бразош ги очакваше.

— Може ли вече да тръгваме? — попита той.

Даниел погледна Хоукър и отвърна:

— Да.

Девърс и Ерик се изправиха, но Кауфман остана на земята. Явно нямаше желание да върви никъде.

— Няма да те носим — каза му пилотът. — Тъй че, ако не искаш да те застреляме и оставим тук, ставай веднага.

Собственикът на „Фютрекс“ не помръдна.

— Ако навлезете в джунглата, няма да излезете живи от нея. Сигурно няма да доживеете до утре. Снощните зверове ще ни изловят до един. Вече са там, знаете го. Както и индианците. И в гората имат всички преимущества.

— Предлагаш ли по-добро решение? — попита Даниел.

— Повикал съм помощ — гордо отвърна Кауфман.

— Разбира се — рече Лейдлоу. — Хеликоптерът.

— Чудех се кога пак ще видя онова копеле — изсумтя Хоукър.

— Да, копелето, което ви свали — самодоволно потвърди милиардерът.

Пилотът се усмихна криво и отвърна:

— Битката не беше особено честна. Но ако има възможност да си тръгнем с вертолет, направо ще разцелувам оня кучи син.

— Само че искам нещо в замяна — каза Кауфман.

— В замяна ще получиш живота си — обади се Даниел. — Това би трябвало да ти стига.

Хоукър се усмихна.

— Тя е шефът тук.

Кауфман сви устни. Не беше в положение да се пазари.

— Да се махаме оттук, преди да се е стъмнило — каза Хоукър и посочи късовълновата радиостанция.

— Да — съгласи се Кауфман. — Не би било зле. Ще ми се да можеше.

— Защо да не може?

— Опитайте да се свържете с радиостанцията.

Хоукър я включи. Разнесе се остър писък, после взрив от смущения. Опита различни честоти и накрая я изключи.

— Какво й има?

— Почти никой от електронните уреди, които донесохме, не работи. Или поне не както трябва. Но късовълновите радиостанции изобщо не функционират, нито нашата, нито вашата.

— Защо?

— Радиацията в този район има електромагнитен елемент, който унищожава транзисторите и другите микроелектрически вериги — поясни Кауфман. — Нещо като електромагнитните импулси на военните. Колкото по-компактно е устройството или колкото по-голяма енергия тече през него, толкова по-бързо се поврежда. Ето защо късовълновите радиостанции първи излязоха от строя. Ако имахме радиостанция със старите вакуумни лампи, може би щеше да работи. Но тук печатните платки изгарят бързо.

— Той е прав — каза Даниел. — Уредите тук се повреждат едва ли не преди да сме ги използвали, например сателитната радиостанция.

— Обаче част от техниката работи — възрази Хоукър. — Охранителната система, уоки-токитата.

Пленникът кимна.

— Произведени са за армията. Те са предвидени за такива условия, защото при атомен взрив се освобождава много мощен електромагнитен импулс. И военните не искат всичко да отиде по дяволите, когато започне голямата война. Но накрая цялата техника ще престане да функционира, въпрос на време. Тъй че, ако искате да повикам хеликоптера, трябва да намерите военна радиостанция, и то скоро.

— Тази не става ли? — попита Макартър, като вдигна свръхнискочестотната радиостанция.

— Естествено — саркастично отвърна Кауфман. — Ако искате да ви се притече на помощ подводница.

— Нормалните радиостанции няма да хванат такъв сигнал — обясни Хоукър и отново се обърна към милиардера. — Предполагам, че имаш резервен вариант.

— Имам — отвърна Кауфман. — Откакто съм тук, хората ми действаха под прикритие, също като вас. Никакви радиовръзки. Ако не го повикам по-рано, моят пилот ще се върне с провизии в предварително уговореното време, след около седемдесет и два часа. Ще долети в района и ще чака да му дадем знак с определен цвят сигнална ракета. Едва тогава ще кацне и ще можем да си тръгнем по въздух.

— Как мислиш, Хоукър, ще се съберем ли всички? — попита Даниел.

— Сигурно — отговори той. — Тежестта навярно ще е проблем, но можем да се освободим от част от горивото. — Обърна се към Кауфман и попита: — На какво разстояние е базовият ти лагер?

— В реката, на около сто и шейсет километра оттук, ме чака кораб.

— Това ми се изглежда добра идея — отбеляза Бразош.

— Съгласен съм — обади се Макартър. — Предишния път прибързано оцених достойнствата на пътуването с хеликоптер, затова бих искал да опитам пак.

Вертолетът бе за предпочитане пред мъчителния преход през джунглата, но носеше други опасности, и не на последно място необходимостта да се доверят на Кауфман. И все пак имаше надежда. Хоукър погледна Даниел, тя кимна и той каза на Кауфман:

— Ще почакаме хеликоптера. Но ако нещо се обърка, ако твоят човек се опита да ни очисти, ако от джунглата се домъкнат други твои приятелчета и ни предизвикат, обещавам ти, че ще съжаляваш. С други думи: това ще свърши зле за теб.

По същество Кауфман беше делови човек, не особено склонен към емоции или сантименталност. Интересуваше го крайният резултат. В този случай това означаваше да оцелее. Изправен пред избора да умре в джунглата или да се върне в Щатите окован във вериги, с радост щеше да застане пред правосъдието, заобиколен от скъпите си адвокати и при перспективата да разкрие злоупотребите на НИИ. Всъщност се съмняваше, че ще се стигне дотам. Винаги имаше възможност за сделка.

— Сигурен съм в това — отговори той накрая и се обърна към Даниел. На лицето й бе изписано разочарование. Той знаеше какво цели НИИ. Главно защото бе имал достъп до изходните им данни и неговите хора бяха стигнали до същите заключения. Всички имаха една цел: системата за студен ядрен синтез. Да преживеят всичко това и да останат с празни ръце… В известен смисъл съчувстваше на Даниел.

— Нищо ли няма там долу? — попита Кауфман.

— Нищо — отвърна тя. — Само празно пространство, камък и смърт.

— Ужасно — изпъшка той. — След всичко, което се случи!