Черен дъжд

14.

След два часа стигнаха до район, в който реката започна да се променя.

Големите дървета се отдръпнаха от бреговете, заменени от скалиста ивица с огромни гладки камъни — първите, които виждаха от стотици километри. Все едно ненадейно се бяха пренесли на друго място и от геологическа гледна точка наистина беше така, тъй като тежкият гранит се срещаше рядко в Амазония, освен далеч на север в Гвианската планинска земя — силно ерозирали останки от древна планинска верига. Още по-нататък започнаха да чуват клокоченето на пенливите води на по-малка река, която се вливаше в Рио Негро.

— Бързеите — отбеляза Даниел. Блекджек Мартин описваше в дневника си тези бързеи. Беше ги споменал и дърварят, от когото бе купила камъка. Това беше ориентирът. Ако можеше да се вярва на информацията, след около два километра щяха да стигнат до малък приток, по който трябваше да се отклонят от голямата река и да продължат на север.

Тя се обърна към капитана.

— Завий надясно по следващия приток.

Скоро го видяха — в средата на мястото на вливането имаше островче, което дърварят беше описал като пясъчна ивица.

— Тук водата е плитка — каза Даниел, когато Хоукър застана до нея на носа. Тя се огледа наоколо, мислеше за широките пясъчни брегове, на които бяха лагерували по-рано. — В момента е плитка навсякъде.

— Дъждовният сезон закъснява — отвърна пилотът.

Даниел кимна. Дори в Западна Амазония, накъдето се бяха насочили, през уж дъждовния януари имаше по-малко валежи, отколкото през по-сухия сезон. Крайбрежните ивици навсякъде бяха широки, пясъчните наноси бяха високи, а водата — плитка.

Капитанът побърза да поясни:

— Ел Ниньо. Няколко облака и нищо повече. В Мато Грасо няма и капка дъжд. Ел Ниньо.

В Южна Америка Ел Ниньо наричаха сухите ветрове от Патагонското плато, пустинни въздушни маси, които минаваха през Амазония и отнасяха влагата, всявайки хаос в нормалния климат с ежедневни и седмични валежи. Това водеше до измиране на рибата в езерата и унищожаване на реколтата в равнините. Метеоролозите от един месец предупреждаваха за формирането на Ел Ниньо, но все още нямаше официално съобщение. Оглеждайки се наоколо, Даниел си каза, че няма и нужда от такова.

— Можем ли да минем оттук?

Капитанът кимна.

— Полека-лека.

„Полека-лека“ означаваше три-четири възела, като Хоукър стоеше на носа и внимаваше за препятствия. За щастие „Окана“ газеше едва около половин метър и напредваха сравнително бързо. Мястото, на което дърварят твърдеше, че видял камъка, се намираше трийсетина километра по-нататък. Щяха да стигнат дотам за около пет часа и с малко късмет после лесно щяха да намерят Стената.

Оказа се обаче, че „малко късмет“ няма да им е достатъчен, защото след преминаването на бързеите групата от НИИ претърсва бреговете в продължение на седмица.

Макартър беше наясно с проблема.

— Джунглата постоянно поглъща разни неща — каза той. — Преди сто години градове като Паленке, Копан и Тикал били толкова гъсто обрасли в растителност, че приличали на асиметрични зелени хълмове. Натрупва се пръст и в нея поникват бурени и дървета. Накрая мястото се покрива изцяло. Джунглата настъпва и просто си връща земята обратно.

Той им обясни как трябва да действат.

— Не търсете завършения продукт, някакъв паметник или храм. Няма да го откриете тук. Ще е нещо едва забележимо — хълмче, което не се вписва в околността, или скала, стърчаща някъде, където не би трябвало.

Археологът им беше дал тези инструкции преди пет дни. Бяха се разделили на групи и претърсваха участъци от речния бряг, като си пробиваха път през преплетените лиани и бавно напредваха срещу течението. Но всичко щеше да е напразно, ако Поласки не намери един дялан камък на брега. Макартър и Сюзан го разгледаха.

Професорът се обърна усмихнато към студентката си.

— Ние с теб сме единствените специалисти тук, а той откри първата следа!

— Късметът на начинаещия — усмихна се тя. — И слава Богу!

Макартър се огледа наоколо. „Късмет“ беше точната дума. Само преди месец камъкът щеше да е под три метра вода.

— Не е зле за компютърен льохман! — възкликна Поласки.

— Никак даже — съгласи се археологът и погледна към небето. Вече се здрачаваше. Той се замисли дали да не повика другите, но те бяха пръснати по брега и докато се съберат, щеше да мръкне.

Макартър огледа склона към реката. Беше доста стръмен.

— Камъкът сигурно се е изтърколил тук при някое наводнение. — Той се обърна към Сюзан и Поласки. — Трябва да се качим горе.

Студентката стигна първа. По-млада, по-лека и по-атлетична, тя изпревари двамата мъже, които с мъка се катереха по стръмния, гъсто обрасъл бряг. Спря на един по-равен участък и посочи нещо.

Когато я настигна, Макартър се задъхваше, ала беше изпълнен с енергия, особено когато момичето му показа купчина камъни. На няколко метра от нея откриха още една. Блоковете бяха разместени, но изглежда някога бяха образували стълбище. Опрял ръце на хълбоците си, археологът пое дълбоко дъх и поднови изкачването.

— Нагоре — каза той и поведе групата, като си проправяше път, препъваше се и се олюляваше, а веднъж едва не предизвика малка лавина. Близо до върха стигна до гъсто преплетени лиани, надвиснали като водопад над скалата. Замахна с мачетето си и завесата от лиани се разтвори. Отдолу го зяпнаха очните кухини от кафеникав древен череп. Макартър отстъпи стреснато.

— Виж, това вече е нещо — възкликна Поласки.

— Наистина — потвърди Сюзан. — И можете ли да повярвате, че го открихме тъкмо ние!

Професорът я погледна. Доскоро му се струваше, че всичко това е само загуба на време.

— А като си помислиш, че сега можеше да си в Париж…

— И да слушам как майка ми говори за дрехи — добави тя. — Не, благодаря. Тук повече ми харесва.

Макартър отново се обърна към лианите и разчисти с мачетето друг участък. До първия череп видяха втори, със счупена скула и липсваща долна челюст, а до него — още един. Черепите бяха вградени в каменна стена — поставени в отвори и грижливо замазани.

Сюзан и Поласки се отдръпнаха назад, а археологът продължи да размахва мачетето и да разкрива нови черепи, или поне останки от тях. Престана едва когато го заболя рамото, чудейки се кога е успял да изгуби форма до такава степен.

— А сега, след като затвърдихме откритието си, някой да повика другите — каза той задъхан.