Черен дъжд

45.

Професор Макартър се изненада от внезапното изчезване на воините холокуа. Затича се и настигна другите от групата точно когато стигнаха до покрайнините на индианския лагер.

Самото село се намираше край дълъг меандър на голям поток, достатъчно широк, за да раздели джунглата и да позволи на слънцето да освети водите му. Археологът предположи, че мястото е избрано съзнателно. То не само осигуряваше непосредствен достъп до прясна вода и риба, но и пазеше от атаки две трети от периферията на селището. Останалата част се охраняваше от часовои, и на земята, и по дърветата.

Между часовоите горяха ниски огньове, не по-малко от петдесет, разположени на равни интервали по дълга криволичеща дъга, стигаща до речния бряг от двете страни на селото — сухопътна преграда, представляваща първата отбранителна линия.

Огньовете изпълваха въздуха с бял дим и вдигаха онази фина пепел, която бяха видели по листата. Край тях имаше купчини съчки, които по-младите членове на племето постоянно допълваха.

Часовоите поздравиха Путок, после скочиха на крака при вида на белите хора. Индианецът им махна с ръка, каза няколко думи и групата пришълци продължи нататък, минавайки между огньовете и влизайки в селото.

Макартър се мъчеше да обръща внимание на всичко. Земята беше оголена от всякакви материали, които можеха да горят. Бяха останали само по-големите дървета. Повече приличаше на бивак, отколкото на село — единствените постройки бяха паянтови колиби, покрити с животински кожи и снопове клони. Но пък холокуа бяха номадско племе и когато дойдеше моментът, щяха да развалят колибите и да изчезнат, отнасяйки ги със себе си. Археологът се зачуди докога ще останат там. До дъждовете, предположи той, или по-скоро до отминаването на първата вълна дъждове.

Следвайки Путок, те минаха покрай други огньове. Наблизо лежаха ранените и умиращите, около които се бяха събрали скърбящите близки.

Две обезумели от мъка жени се бяха надвесили над окървавен мъж и виеха отчаяно. За други мъже с подобни рани се грижеха майки, сестри и съпруги, които отдавна бяха изплакали сълзите си.

Жените обгаряха по-малките рани с каменни инструменти, нажежавани на огньовете, а по-големите покриваха с кал и листа. Макартър преброи двайсет тежко ранени и още дванайсетина, които вече трябва да бяха мъртви. А още колко не се бяха завърнали от бой, колко бяха отнесени от сипакните и затворени в пашкулите по дърветата далеч оттук?

До един умиращ ридаеха жена и по-голямо дете. Недалеч от тях си играеше тригодишен малчуган. Прекалено малко, за да разбира, момченцето танцуваше, чуруликаше като птиче и замерваше огъня с камъчета. Макартър си спомни погребението на съпругата си, когато единственото желание на облеченото им за черква внуче беше да тича и да се смее. Замислен за живота и смъртта, той тъжно си каза, че неговата група е допринесла много за сполетялата индианците мъка.

Путок ги преведе покрай ранените и се насочи към още по-силен огън, огромна клада близо до центъра на селото, до която се издигаше камара съчки. Те застанаха край нея, изложени на прииждащите горещи вълни, шепота и погледите на племето. Зяпачите бързо се увеличаваха и обграден от човешка стена, археологът беше обзет от клаустрофобия.

След няколко минути тълпата се развълнува и се разтвори. Старейшините идваха.

Бяха петима, водени от дребен мъж на преклонна възраст. Той се движеше с грациозност, дължаща се на предпазливост и на разкривеното му и прегърбено като старо дърво тяло. Люспеста, изпъстрена с петна кожа покриваше ръцете и лицето му, а очите му бяха полускрити под гънки сбръчкана плът. Наричаха го Уалон, Стареца: Великия баща и вожд на племето. Индианците холокуа почитаха този хилав мъж повече от всички други. От неговото решение зависеше всичко.

Преди да заговори, Стареца огледа своите гости. Приближи се до тях и ги докосна по лицата и дланите. Погледна превръзката на крака на Даниел, пипна раната на рамото на Макартър и кървавата марля, залепена на бузата на Хоукър.

— Воини — произнесе вождът на езика холокуа.

Накара ги да седнат и заедно с другите старейшини се настани срещу тях. Тълпата стегна пръстена си.

От гърлото на престарелия вожд се разнесе дрезгав шепот, думите му се оформяха бавно на странно насечения индиански език.

— Казва, че появата на „западните хора“ била предсказана от гадателите, както и че щяло да има битка между старото и новото — преведе Девърс. — Когато бил малък, го чул от баща си и сега наистина се случило.

Лингвистът използва израза „западни хора“, но Макартър подозираше, че си го е измислил, тъй като за тези индианци хората от НИИ всъщност идваха от изток, от Манауш, надолу по течението на реката.

— Кажи му, че не сме тук да се сражаваме с тях — започна той. — Кажи му, че сме тук, за да ги молим за помощ и… за да им върнем нещо, което им е било откраднато навярно по времето на неговия баща.

— Ще трябва да му покажеш кристалите — рече Девърс. — Воините явно не ме разбраха и мисля, че имат специална дума за тях.

Той се обърна, за да преведе. Даниел извади кутията, която беше взела от Кауфман, отвори я и я подаде на Макартър. Тълпата изненадано зашептя.

Старецът се наведе да разгледа кристалите.

— Та аник Сипакна — произнесе той и Девърс преведе: „Очите на Сипакна“.

Тази реакция смая Макартър. Тя показваше, че е бил прав, че тези прости номади са потомци на маите.

— Сипакните са Крадците на живота — поясни вождът. — Те са Похитителите на хора, Чумата, сипакните са Многото смърти, които бродят в нощта. Всички тези имена са на сипакните.

Повече обяснения не бяха нужни.

Старецът протегна ръце, за да покаже цялото племе.

— Народът дойде да бди за сипакните, да види дали са излезли от ямата — от дълбините на каменната планина. Минало е повече време от живота на много велики бащи, откакто никой не ги е виждал. Да, досега винаги са спали. Но Западните хора ги освободиха. Затова Великото небесно сърце е гневно и дъждовете не падат.

„Небесното сърце.“ Макартър си мислеше, че маянският термин е „Сърцето на небето“ и се отнася за боговете, особено за върховния бог Хуракан.

Той се обърна директно към Стареца.

— Дъждовете ще убият сипакните. Ако Черният дъжд падне, Народът ще бъде спасен.

Сега беше ред на вожда да го зяпне смаяно. Той се ококори и под гънките кожа очите му засияха с бистър блясък. Макартър използва израза „Черен дъжд“, защото за него се говореше в древната легенда, но нямаше представа, че племето холокуа нарича така първия проливен дъжд от сезона.

Индианците чакаха падането на Черния дъжд. Проливните дъждове щяха да им покажат, че спокойно могат да напуснат поляната и каменния храм. През повечето години бе имало толкова много дъжд, дори през сухия сезон, че те произволно бяха определяли коя буря да смятат за Черния дъжд, но понякога, особено в годините на Ел Ниньо като тази, изборът беше ясен.

Крехкият старец се обърна и се посъветва с другите старейшини, преди отново да заговори.

— Пита каква помощ искаме — преведе Девърс. — И каква помощ според нас могат да ни дадат.

— Кажи му, че искаме да напуснем джунглата. Те ни предупредиха по-рано и сега ще го направим, но се нуждаем от тяхната помощ. В замяна им предлагаме кристалите, Очите на Сипакна. — Професорът отново вдигна кутията. — Кажи му, че искаме да се завърнем у дома, под родното небе.

Старейшините зашепнаха помежду си, но Стареца не се посъветва с тях. Той погледна Макартър и заговори:

— Мнозина, които пътуват, не се завръщат по домовете си. — Вождът посочи реката. — Водата тече силно. — Той сви юмрук. — Течението отнася хора. За да се завърне у дома, човек трябва да се бори със силата на течението. За някои е непосилно. За вас, изглежда, ще е непосилно.

Ала реката тече към нашия дом и ще ни отведе там — отговори Макартър, макар да предполагаше, че не трябва да приема думите на вожда буквално. Най-трудно за нас беше пътуването дотук.

— Тогава трябва да си вървите — каза Стареца. — Със или без нашата помощ, трябва да си заминете.

Сърцето на археолога се сви. Беше смятал, че кристалите са много важни за индианците холокуа и ако се съдеше по зяпналите ги старейшини, най-вероятно не се лъжеше. Но явно практическите съображения не им позволяваха да окажат помощ на пришълците — не можеха да се лишат от оцелелите си воини, за да ги пратят да придружават някакви чужденци, а това, опасяваше се Макартър, означаваше смърт за тяхната все по-оредяваща група.

— Нещата не отиват на добре — прошепна Хоукър на Даниел, докато професорът мълчеше.

Тя се наведе към Макартър.

— Не се предавай. Няма да имаме друг такъв шанс.

— Не знам какво повече да кажа — призна ученият.

— Измисли нещо.

— Какво например?

— Предложи им оръжие. Ще им дадем автомати и патрони, ако ни помогнат.

Той поклати глава.

— Каква полза? Това ще е само трик.

— Ще ги научим да боравят с тях.

— Не — отсече Макартър. — Пак се опитваш да купиш Манхатън за шепа пъстри мъниста.

Преди Даниел да възрази, Стареца каза нещо.

— Времето за разговори приключи — преведе Девърс.

— Професоре! — подкани го Лейдлоу.

Мислите на Макартър препускаха.

— Не можем да ви помогнем — прибави вождът.

Даниел сръга археолога и прошепна умолително:

— Кажи нещо.

Макартър не се сещаше за нищо. Старецът се изправи и понечи да си тръгне.

— Чакай — извика Даниел и скочи на крака.

Индианците смаяно зашептяха.

— О, не — изпъшка археологът. Беше я предупредил да не се обажда, защото ще оскърби индианците, ако директно се обърне към тях и се представи като водач. Тогава тя реагира с насмешка, но поне се придържаше към уговорките им. А ето че сега планът им отиваше по дяволите.

Даниел беше реагирала инстинктивно. И макар че усещаше обвинителните им погледи, просто не можеше да се спре.

— Ще дойдем тук — дръзко рече тя. — Ще дойдем тук и ще помогнем на народа да се сражава. — Обърна се към Девърс. — Кажи му, че и ние сме се борили със сипакните и вече сме убили няколко от тях. Можем да обединим силите си с племето, ако ни позволят. Побързай.

Девърс се изправи и преведе думите й.

— Ние ще обединим малкото си племе с вашето. Имаме могъщи оръжия и воини, макар и малцина. — Махна с ръка към Лейдлоу, Макартър и Хоукър, които също бяха станали на крака. — Нашата помощ ще е изключително ценна за вас. Ще ви е много полезна срещу сипакните.

Спрял от отсрещната страна на кладата, съсухреният индианец прехапа горната си устна, местейки поглед от преводача към Макартър и Даниел. Очевидно обмисляше предложението. Очите му се задържаха дълго върху Даниел, преди да отговори:

— Племето на Западните хора се е сражавало със сипакните, но и със себе си. Белите лица носят смърт на собствения си народ в нощта.

Явно бяха наблюдавали поляната и противоречивите действия на нейните защитници. Колкото и да се опитваше, Лейдлоу не можеше да обясни сблъсъка между своите хора и наемниците на Кауфман.

— Това няма да помогне на Народа — продължи Стареца. — Когато едната част напада другата, Небесното сърце още повече се изпълва с гняв.

— Но ние можем да ви помогнем — настоя тя.

Вождът обърна лице към кладата и вдигна длани пред устните си.

Даниел дълго наблюдава отблясъците на огъня в очите му. Можеше само да гадае за мислите му. Не познаваше тези хора толкова добре, колкото Макартър и Девърс, но виждаше съмненията, изписани на лицето на Стареца.

— Небесното сърце е разгневено — без да откъсва поглед от кладата, произнесе той. — Разгневено е на онези, които стъпиха на отровената земя и отвориха Планината. Разгневено е, защото пастта на голямата яма зее насреща му, ден и нощ. И затова не пуска дъжда. За да успокои Небесното сърце, племето на Западните хора трябва да затвори ямата. Трябва да затвори Планината и Черният дъжд отново ще дойде.

Докато Девърс изричаше думите на английски, сърцето на Даниел се сви.

— Не можем — промълви тя. — Камъкът е унищожен.

Лингвистът преведе отговора й, въпреки че не му беше казала да го направи. Тази новина заля индианците с вълна от страх.

Старецът се обърна към старейшините от съвета и петимата бързо заговориха помежду си. Клатеха глави и бърчеха чела, а репликите им бяха прекалено лаконични и припрени, за да може Девърс да ги преведе.

Накрая вождът прекрати дискусията. Гласът му прозвуча рязко.

— Щом ямата не може да бъде затворена, сипакните ще се завърнат и ще гнездят до идването на дъждовете. Те пак ще нападнат и чумата няма да свърши.

Даниел се опита да предложи алтернатива, но Стареца беше прекалено ядосан, за да я изслуша, и й викна с невероятно силен глас.

После той отново се обърна и на младата жена й прималя. Без дъждовете, които можеха да върнат сипакните в подземната пещера, чудовищата щяха да продължат да унищожават всичко живо в джунглата. Щяха да загинат мнозина от племето холокуа, може би дори всички. И участта на пришълците нямаше да е по-добра. Тя не можеше да приеме такъв край. Не можеше да повярва, че индианците ще отхвърлят предложение за помощ при толкова ужасни обстоятелства.

— Вие не можете да се борите сами с тях — извика Даниел, като хвана Девърс за ръка и го помъкна след отдалечаващите се старейшини.

Това вече беше опасно. Един от воините се изпречи на пътя й, друг се приближи с брадва в ръка. Хоукър се хвърли помежду им, отблъсна индианеца назад и вдигна автомата си — и бурето с барут за малко да избухне.

С огромно усилие на волята Даниел извърна очи и хрисимо впери поглед в земята. Ръцете й неудържимо трепереха.

Напрежението постепенно се разсея, но Стареца вече го нямаше. Разговорите бяха приключили и племето на Западните хора повече нямаше да има възможност да ги убеди.

Макартър постави ръка на рамото й. Тя го погледна в очите и усети същото разочарование — и неговото сърце се свиваше от провала. Професорът се опита да се усмихне, но изглеждаше жалко и Даниел не му отговори.

Путок изкрещя някаква заповед и индианската тълпа се разтвори, за да направи път на групата. Девърс тръгна пръв, но Макартър и Лейдлоу се поколебаха. Хоукър ги изчака и каза:

— Хайде. Направихте каквото можахте. Ще трябва да измислим друг начин.

Даниел пое дълбоко дъх и закрачи напред. Обърна се и видя, че археологът продължава да се колебае. Кутията с кристалите на Мартин още беше в ръцете му. Макартър приклекна и я остави на един плосък камък край огъня: Очите на Сипакна се бяха завърнали у дома.