Черен дъжд

18.

Докато останалите от групата събираха багажа и се готвеха за пътуването по суша, Даниел седеше на палубата на „Окана“ и докладваше по сателитната връзка за откритията на експедицията.

За нейна огромна радост Гибс отсъстваше и я свързаха с единствения друг човек, който имаше право да контактува с нея: Арнолд Мор.

— Искам да върна останалите от групата в Щатите — каза тя, след като му описа находката им. — Ще продължа с хората на Верховен, но трябва да изведем цивилните оттук.

— Професор Макартър и госпожица Бригс ли?

— Да. Заедно с носачите, Девърс и Поласки. — Даниел му напомни, че двамата са от Изследователския, а не от Оперативния отдел и не бива да участват в провеждането на операция от такъв мащаб.

— Защо точно сега? — попита Мор. — Случило ли се е нещо?

— Смятам, че повече не се нуждаем от тях — отвърна тя. — А и оная вечер наистина имаше малък инцидент с двама индианци. — Имаше предвид неочакваната поява на туземците, довела до падането на Хоукър и Верховен в ямата.

— Пострадали?

— Няма. Но имам лошото предчувствие, че не ги виждаме за последен път. Пък и вече знаем накъде да вървим. Ще тръгнем натам и ако са ни нужни превод и научна помощ, ще ги ползваме дистанционно.

— Гибс за нищо на света няма да се съгласи — съобщи й Мор, но Даниел вече го знаеше. — Нямаш представа каква параноя цари тук. Той иска да престанеш да пращаш доклади. Само устни контакти с него или с мен. Нищо официално.

През последния месец пращаха фалшиви сводки за придвижването си, ала сега шефът на Оперативния отдел им нареждаше да прекратят дори това. Явно започваше да губи равновесие.

— Защо? — попита тя.

— Гибс е убеден, че някой е унищожил групата на Диксън, и търси „къртица“, за да разбере как е изтекла информацията. Страх го е, че всякакви сведения могат да те изложат на опасност.

— Още една причина да изведем тези хора оттук — ядоса се Даниел.

Последва кратко мълчание.

— Знаеш, че съм съгласен с теб — въздъхна Мор. — Но това няма да се случи и трябва да престанем да го обсъждаме.

Тя се замисли за скритото значение на думите му. Въпреки известното деформиране на интонацията вследствие от сателитната и криптираща технология, посланието на Мор беше ясно: занимавай се с онова, което можеш да контролираш, останалото не е в твоя власт.

— Разбирам, че е трудно — добави той. — Но най-доброто, което можеш да направиш за тях, е да напредваш максимално бързо. Веднага щом откриеш мястото, Гибс ще ти позволи да ги изтеглиш.

Даниел го знаеше. Беше се надявала, че установяването на вярната посока ще е достатъчно, ала шефът на Оперативния отдел често действаше обратно на логиката. Колкото повече се доближаваха към успеха, толкова повече той щеше да измества границите, толкова повече щеше да рискува, за да постигне целта. Сега имаше две възможности. Или щяха да открият нещо достатъчно важно, за да го накара да изтегли цивилните, или закъснелите дъждове най-после щяха да стигнат до Амазония и щеше да се наложи цялата група да напусне залятата от порои джунгла.

— Добре — каза тя. — Тогава му предай, че продължаваме. Ще се свържа с теб след двайсет и четири часа.

— Ясно — отвърна Мор и добави: — Пази се, Даниел. Бъди нащрек. Гибс може да е параноик, но това не значи, че греши. Затова внимавай. Не искам да ми изчезнеш.

Тя се усмихна на загрижеността му и с периферното си зрение забеляза, че Хоукър върви към нея.

— Не се бой. Ще се оправя.

Прекъсна връзката и се зае да изключва и опакова системата.

— Всичко е готово — съобщи пилотът, когато се приближи.

Бяха решили временно да се разделят. Той щеше да се върне с „Окана“ в Манауш, а останалите щяха да се придвижат пеша на запад, в указаната от йероглифите посока. Когато откриеха очаквания маянски аванпост, щяха да се свържат с него и да изсекат писта в гората. Хоукър щеше да докара тежкото оборудване и обемистите провизии, които бяха прекалено неудобни за носене.

— Добре — отвърна тя.

Той се вгледа в нея.

— Струваш ми се малко разстроена. Ще ти липсвам, нали?

Даниел се засмя.

— Спорен въпрос. Обаче наистина се тревожа, че се отдалечаваме толкова много. Сега ти си единствената ни връзка, тъй че гледай да не паднеш в някоя дупка.

Той избухна в смях и на лицето й се изписа широка усмивка. Не си спомняше кога за последен път се е шегувала с някого толкова леко.

— Ще се свържа с теб веднага щом открием обекта. Бъди готов да докараш оборудването, което ти поръчах.

— Охранителната система.

— Да, и кучетата на Верховен — отвърна тя, докато нарамваше раницата.

— Ясно. Нямам търпение да пилотирам хеликоптер, пълен с лаещи помияри.

Големият дизелов двигател на „Окана“ се събуди и забоботи зад тях. Капитанът изсвири на Хоукър, който му кимна и отново се обърна към Даниел. Пресегна се и намести единия ремък на раницата й като баща, изпращащ дъщеря си на училище. Тя отблъсна ръката му и слезе по импровизирания трап, за да се присъедини към останалите от групата.

Десет минути по-късно корабчето вече не се виждаше и групата на Даниел навлизаше все по-навътре в джунглата. След като се отдалечиха от реката, изчезна всякакво подобие на ветрец и в гората стана като в сауна — душен, неподвижен въздух, все по-горещ с всеки изминал час.

Дъждовете продължаваха да закъсняват и времето се определяше от формиращия се Ел Ниньо. Общо взето, това беше добре за тях, но след две седмици без нито едно облаче, един кратък студен дъжд щеше да им дойде добре.

Въпреки условията напредваха бързо в здрача под горските върхари, заобиколени от извисяващите се дънери на невероятно големи дървета. Макартър изглеждаше особено ентусиазиран и сочеше едно или друго по пътя — редки растения, пъстри орхидеи или дървета, умиращи в прегръдките на лиани удушвачи.

Даниел се опитваше да не му обръща внимание. Мислеше за цялостната картина, насърчена от вярата на Мор в нея, желанието да се докаже пред Гибс и собствената си потребност да довърши започнатото. Ала имаше още нещо. Ако се окажеше права, те се приближаваха към източника на кристалите, открити преди години от Мартин, кристали, които, изглежда, бяха способни да произвеждат енергия чрез студен ядрен синтез.

Те бяха по-важни от нейните емоции, по-важни от цялата им група. Но тъй като за тях знаеше единствено тя, сега се чувстваше много самотна, изолирана, захвърлена на онзи остров, който толкова точно бе описал Хоукър. Въпреки че още не знаеше нищо, пилотът имаше представа какво преживява тя и в известен смисъл споделяше това бреме с нея. Помежду им вече съществуваше връзка и Даниел дори му имаше доверие.

Не й се щеше да го признае, ала неговото присъствие й липсваше, даже острите му шеги. Установи, че с нетърпение очаква завръщането му — не беше предполагала, че ще се привърже толкова силно към него.

Вниманието й отново се насочи към техния поход и последното забавяне на напредването им. Макартър беше спрял за поредната лекция и показваше на другите грамадно каучуково дърво с гладка дървесина и дънер, разделен на множество масивни вертикални стволове. По кората се точеше тънка черна линия от стотици мравки — в колона по една, всички захапали по листенце.

„Мравки! Спрял е заради някакви си мравки!“

— Вижте ги — каза професорът. — Не ви ли приличат на нас, както сме натоварени с малките си раници?

Тя поклати глава.

— Не, освен ако не ми покажеш някоя от тях, която постоянно спира групата и задържа всички.

Макартър се намръщи. Откакто бяха открили Стената, той се държеше лекомислено като ученик.

— Не мога, но виждаш ли тая мъничката, дето само командва другите? Прилича на…

Даниел го измери с поглед и археологът млъкна насред дума. Продължи напред, като си свирукаше „Големите надежди“, песента на Франк Синатра за мравките, преместили цяло каучуково дърво. Даниел не успя да сдържи смеха си.

На петия ден стигнаха до останки от малка постройка — просто купчина камъни, покрити с растителност и мъх, — но това стигаше, за да ги убеди, че се движат в правилната посока. Няколко часа по-късно пред тях се разкри необяснима гледка, която накара Даниел да зяпне в почуда.

Излязоха от горската сянка на голяма кръгла поляна, обрасла с ниски бурени и суха светла трева. Сумракът, в който бяха пътували през последните пет дни, остана зад тях, победен от ослепителните слънчеви лъчи. Тук джунглата сякаш отстъпваше, ала това беше по-малката изненада.

Даниел примижа заради неочакваната ярка светлина и заслони очите си с длан. В средата на равната поляна се издигаше сива каменна пирамида, висока колкото петнайсететажна сграда. Трите й стръмни стени бяха гладки, а стълбището на фасадата водеше до малък квадратен покрив.

Типично маянска постройка — и все пак, по причини, които нито Даниел, нито по-късно Макартър можеше да обясни, абсурдно чужда на това място. Не само че не би трябвало да е там от гледна точка на всичко, което знаеха за народа на маите, но и не трябваше да изглежда така. Трябваше да е покрита с живи дървета, лиани и пръст, както още от първия ден им обясняваше археологът. Трябваше да се е срутвала под собствената си тежест, рушейки се и потъвайки в сгъстяващата се джунгла и нейната все по-здрава прегръдка.

Ала тук нямаше нищо подобно. Пирамидата се извисяваше заплашително и предизвикателно и смущаваше Даниел по необясним начин.

Щом я видяха, членовете на групата започнаха да надават викове и да се поздравяват един друг. Неколцина се втурнаха към подножието на храма, сякаш ако го докоснеха първи, щяха да спечелят някаква необявена награда.

Те подминаха Даниел, като спряха само да я поздравят, и победоносно помъкнаха Макартър със себе си.

Тя ги остави, предпочиташе да се наслади на момента. Изпитваше огромно удовлетворение, докато напредваше под чудните слънчеви лъчи. Най-после можеше да посочи нещо конкретно. Храмът нямаше как да изчезне като другите следи. Не можеше да се окаже фалшификация, измама или грешка при превода. Той беше осезаем, реален и безспорен. Тя щеше да открие онова, което търсеха, и да се завърне във Вашингтон като герой.