В лабораторията цареше мрак, нарушаван само от пъстрите светлини на диодите и сиянието на няколкото редици монитори. Прецизната симетрична организация на помещението напомняше голяма държавна институция като Космическия център „Джонсън“ на НАСА или сумрачните зали на Службата за въздушен контрол. Тази лаборатория обаче не беше държавна и двамата мъже в нея нямаха нищо общо с федералната бюрокрация. Естествено, освен факта, че проучваха информация, хакната от базата данни на Националния изследователски институт.
Данните продължаваха да текат и цифрите на екрана бавно се променяха. Единият от мъжете — около петдесет и пет годишен, висок, с гарвановочерна коса — се усмихна доволно. Имаше самоуверено изражение, подчертавано от отпуснатата му, властна поза й скъпия, шит по поръчка костюм.
Казваше се Ричард Алегзандър Кауфман. Лабораторията му принадлежеше, както и двайсететажната сграда, в която се намираше, с нейните елегантни начупени линии и сапфиреносиня стъклена фасада.
Кауфман беше президент и основен собственик на „Фютрекс Системс Инк.“, един от най-големите в света частни доставчици в сферата на отбраната. И макар че печелеше огромно състояние от годишния бюджет за отбрана, компанията не произвеждаше нито ракети, нито бомби. „Фютрекс“ осигуряваше мощ чрез виртуалния свят на единиците и нулите — разработваше компютърни системи, информационни мрежи и хипербързи програми, основани на архитектура, наречена „мащабна паралелна обработка“.
Програмите на „Фютрекс“ се използваха при проектирането и изпитанието на оръжейни платформи — те свързваха самолетите АУАКС и сателитите с кораби, танкове и хора на земята. Твърдеше се, че битките не се печелели и губели с оръжие, а с информация, и „Фютрекс Системс“ позволяваше на американските войници на улицата да виждат информацията, до която имаха достъп техните колеги във въздуха и щабквартирата. Военните смятаха този информационен поток за толкова жизненоважен за националната сигурност, че в договорите се включваше солидна премия за „Фютрекс“, за да не приспособява технологията за никакви други цели. По тази причина компанията нямаше присъствие в цивилния свят и тъй като беше частна, акциите й не се предлагаха на никоя борса. Резултатът представляваше странно явление в модерния промишлен свят: корпорация за двайсет милиарда долара, за която почти никой не е чувал.
Двайсет години такъв успех щяха да са достатъчни за повечето хора, но не и за Ричард Кауфман. Той искаше още. Искаше новата вълна: безусловен шанс за успех, шанс да промени света и навярно нещо още по-важно — да съобщи на всички, че го е направил.
Беше свикнал да получава каквото поиска. Имаше приятели както на високи, така и на ниски постове, имаше парите, властта и опита да направи всичко. Трябваше му само нужното средство, в търсене на което бяха изтекли почти десет години.
Кауфман погледна наляво.
— Какво мислиш?
Мъжът до него изглеждаше ядосан. Норман Ланг наближаваше четирийсетте, но се обличаше небрежно, като на студент: джинси и свободно висяща навън фланела, сега скрита под лабораторна престилка. Рядката му коса беше късо подстригана, а брадата му тип катинарче — грижливо оформена.
Ланг беше главният изследовател на Кауфман в области от необикновен интерес — ръководител на тази лаборатория за иновационни проекти. Блестящ учен, изпаднал в немилост след уличаването му във фалшифициране на данни от някакъв експеримент, той се беше озовал в метафоричното чистилище на научния свят, докато Кауфман не го взе при себе си.
Собственикът на „Фютрекс“ изпитваше известно възхищение към хора с крадлива душа, а и досието на Ланг не му даваше друг шанс, нещо, което го правеше изключително лоялен. Затова Кауфман го назначи в компанията, даде му почти неограничен бюджет и го прати да работи върху не особено реалистични проекти, върху почти фантастични теории, с една-единствена проста заповед: да открие новата вълна, да хвърли мост между теоретичното и осъществимото.
Ученият се почеса по главата, свали черните очила с пластмасови рамки от носа си и заразтрива вдлъбнатите отпечатъци, останали в основата му. И по навик отговори на въпроса с въпрос.
— Защо тия неща не вървят с резюмета или обяснения? Защо има само сурова информация?
Кауфман също се беше зачудил за това, но всъщност предпочиташе суровата информация — така Ланг сам щеше да направи изводите.
— Не знам. Това проблем ли е за теб?
Ученият отново си сложи очилата.
— Мога да ги проверя. Проблемът е, че много работи ми се струват…
— Изфабрикувани ли? — попита Кауфман.
— Извън актуалната теория — отвърна Ланг.
По-възрастният мъж въздъхна. Биваше го да преценява хората и да натиска нужните копчета. При някои действаше меко, при други със сила. Ланг обаче постоянно му напомняше за неспособността му да го „пришпорва“, да го подтиква да предприема стъпки, които ученият избягваше да прави.
— Нямаш равен като изследовател, обаче мисленето ти не стига много дълбоко. От НИИ са откраднали тези кристали от Природоисторическия музей и са измислили фалшива версия, за да прикрият кражбата. Похарчили са милиони, за да ги изследват, и после са шифровали резултатите с шифър от най-високо ниво. След това са пратили две отделни групи в дебрите на Амазония, за да търсят източника на тези кристали. Е, какво ти разкрива за това научният метод?
Ланг мълчеше.
— Аз ще ти кажа — продължи Кауфман. — Те смятат, че са открили нов енергиен източник — чист, неизчерпаем източник на ядрена енергия без онзи досаден малък проблем, известен като ядрени отпадъци.
Ученият кимна.
— Ядрен синтез.
— Точно така.
Мнозина смятаха ядрения синтез за енергийния източник на XXI век — решение за давещия се в пушек свят, потящ се от глобалното затопляне и уж изчерпващ изкопаемите си горива. В края на краищата ядреният синтез вече ни беше дал водородната бомба и подобен вид реакция захранваше слънцето. Според теорията, ако можеше да се овладее, без да изпепели цели градове, такъв процес щеше да осигури енергия на земното кълбо. Затова го изследваха всички държави в света и почти всички се насочваха към един конкретен вид: термоядрен синтез.
За да влезеш в играта с термоядрения синтез, се изискваше грамадна входна такса. Усилията струваха милиарди, отнемаха години и засега бяха довели само до създаването на чудовищни машини, които изразходваха повече енергия, отколкото произвеждаха — все едно да изгориш два барела петрол, за да изпомпиш само един.
И въпреки това наливаха нови милиарди за следващата крачка, мащабен проект, реализиран в Южна Франция, наречен ITER, съкращение, което на латински означаваше „пътят“. Никой нямаше представа дали името ще се окаже вярно, но определено щеше да мине много време, докато това стане ясно. Според последните пресмятания построяването на ITER щеше да продължи до 2018 година. И дори всичко да минеше според плановете, това само щеше да доведе до създаване на още по-големи и по-скъпи прототипове, преди да бъдат произведени работещи реактори.
Предположенията за пуска на действаща система варираха от петдесет до сто години. И по всяка вероятност енергийният източник на XXI век всъщност щеше да се появи някъде през XXII век. Твърде далечна дата за Ричард Кауфман.
Затова той преследваше друга цел, по-малка, по-противоречива и завинаги опетнена от скандала на нейното раждане: студения ядрен синтез.
— Е, ако приемем, че не са селските идиоти, смяташ ли, че наистина са попаднали на нещо? — попита собственикът на „Фютрекс“.
— Ако измерванията им са точни, може и да са се натъкнали на нещо — уклончиво отговори Ланг.
— Обясни ми.
— Въз основа на техните описания, явно са проучили четири кристала, два от които съдържат включения, паладиеви влакна. Почти всички успешни експерименти със студен ядрен синтез са на базата на паладий. Даже Флайшман и Понс са използвали паладий, преди да ги изгорят на кладата като еретици.
Флайшман и Понс бяха откривателите на студения ядрен синтез. Известно време ги бяха славословили, преди привържениците на термоядрения синтез, опасявайки се за своите стипендии и финансиране, да ги нападнат и унищожат заедно с техните експерименти. Репутацията и на двамата беше съсипана, а идеята им — избягвана и обявена за измама. Научните списания отказваха да публикуват статии за студения синтез, а повечето университети пречеха на работата в областта. Дори само интересът към темата се смяташе за край на кариерата ти.
— Паладий? — с вдигнати вежди повтори Кауфман. — Интересно. Нещо друго?
Ланг взе една разпечатка от купчината и му я подаде.
— Ако в НИИ са прави, кристалите показват следното: радиационен фон, отговарящ на нискоенергийна реакция, следи от трансмутация на метал във включенията, първични жилки сребро и мед на върха. Висока концентрация на сяра в кварца. И измерими остатъци от газообразен тритий в кварцовата решетка.
Развълнуван, Кауфман прегледа разпечатката. Тритият беше елементът, който търсеха — радиоактивен отпадъчен продукт, който се образуваше само при ядрена реакция. Другите свойства на включението бяха редки и изключително странни — почти всички можеха да се обяснят; освен наличието на тритий. Това доказваше, че кристалът е използван при реакция, отделяща ядрена енергия. Дълготрайността му можеше да означава само, че реакцията е била от типа на студения ядрен синтез.
— Ако данните им са верни — повтори Ланг.
Кауфман не се съмняваше в достоверността на данните на НИИ.
— Какво друго показва докладът?
— На първо място, кристалите са предимно от кварц — обясни неохотно ученият. — Но в тях има и микроскопични линии, очертаващи прецизни геометрични форми почти с големината на молекули. Имам предвид дължина няколко ангстрьома2. Не знам как са се получили и за какво са, обаче действат като фиброоптични канали и провеждат през кристала светлина с определена дължина на вълната, а друга спират. Ефектът се вижда само при поляризирана светлина.
— За каква дължина на вълната става дума?
— Високоенергийният спектър: виолетова, ултравиолетова и нататък. Според доклада тунелите са налични и в четирите кристала и са сходни в кристалите с включения. Но формата им при другите два е много по-проста. — Ланг замълча за миг. — В доклада на НИИ те условно са наречени „заготовки“. Нали разбираш, като парче метал, което още не е пробито и оформено.
— Ами последните данни? — попита Кауфман. — Успя ли да ги разшифроваш?
Ученият се пресегна към компютъра, отвори нова програма и каза самодоволно:
— Ето.
Собственикът на „Фютрекс“ видя група точки с различна големина, пръснати по компютърния екран, наред с няколко чертички и дъги на черен фон. Две пресичащи се в средата линии разделяха екрана на четири. Образът не му говореше нищо.
— Какво е това?
— Графично представяне на данните — поясни Ланг.
— Това някаква диаграма ли е?
— Не. Колкото и да е изненадващо, това са звездни карти — четири отделни.
— Звездни карти ли?!
— Като ония, по които едно време са се ориентирали корабите — отвърна ученият. — Поиграх си малко с първата. Това е карта на небето, гледано от Южното полукълбо.
Интересът на Кауфман растеше. Хората на НИИ бяха в Бразилия и търсеха източника на кристалите.
— Ако приемем, че картата е точна, съответства ли на конкретна дължина и ширина?
— Още не съм сигурен — рече Ланг. — Мога да ти кажа само, че мястото е в Западното полукълбо, южно от екватора.
Преди милиардерът да отговори, джиесемът му иззвъня. Той се отдръпна назад и каза в телефона:
— Какво има?
— Проверявахме болниците, както искахте — докладва глас с немски акцент. — И намерихме един човек, който може да ви заинтересува. Самоличността му е неизвестна, лежи в малка болница в покрайнините на Манауш. Докарали го преди десет дни, след като известно време бил в клиника нагоре по реката. Явно е бил в доста тежко състояние: бълнувал, страдал от дехидратация, недохранване първа степен и сложна фрактура на десния крак. Обаче е жив и още е там. И ми се струва, че ще желаете да се срещнете с него.
— Защо?
— Защото твърди, че работи за Хелиос.
Ричард Кауфман изключително рядко губеше дар слово, но сега за миг онемя. Беше привлякъл двама души от НИИ, разочаровани служители, готови да предадат организацията срещу прилично заплащане. Единият участваше в първата експедиция в джунглата, която беше изчезнала. Кауфман му беше дал кодова дума, която да предаде по радиостанцията, в случай че се налага да го изтеглят от джунглата, след като открадне откритието на групата от НИИ. Тази кодова дума беше „Хелиос“, гръцкият бог на слънцето. Струваше му се уместна.
— Работел за Хелиос? — повтори Кауфман. Вярната дума, само че в грешен контекст. — Сигурен ли си, че е казал така?
— Абсолютно. Пита за кого работим и след като не му казахме, заяви, че той работел за Хелиос и ние трябвало да знаем какво означава това. Имал нещо, което можело да заинтересува Хелиос. Нещо, което щял да даде само на него.
— Опитахте ли се да го убедите да го прати по вас?
— Доколкото можахме. Все пак е в болница.
— Добре. Дръжте го под око и вижте дали не е пратен от НИИ да отвлече вниманието ни. Когато се уверите, ще се срещнем и щом съм готов, ще се видя с него. Но да не мърда никъде без нашето одобрение, ясно?
Той затвори и се озърна към Ланг, чието лице беше придобило зеленикав оттенък.
— За какво ставаше дума, по дяволите? — попита ученият.
Кауфман се усмихна.
— За нашата следваща спирка. Западното полукълбо, южно от екватора.
Ланг не изглеждаше доволен, но милиардерът го познаваше добре и знаеше, че ще го последва — в изпълнение на заповедта и заради собствената си алчност. Само не биваше да го обременява с прекалено много истина.