Черен дъжд

29.

Докато хората на Кауфман превръщаха поляната във военен лагер, копаеха окопи и бункери и разтоварваха сандъци с оръжие и боеприпаси от хеликоптера, Норман Ланг направи своето ултразвуково заснемане, което потвърди наличието на пещера под храма и тунел, който ги свързваше. Не беше вертикалната шахта на кладенеца зад олтара, а стръмен зигзагообразен проход, прорязващ постройката като лъкатушен планински път. Започваше от място в олтарната зала, което, изглежда, се намираше точно зад гърлото на кладенеца.

При внимателния оглед откриха цепнатина между два камъка. Хората на Кауфман започнаха да измъкват плочата с два лоста, повдигайки я сантиметър по сантиметър, докато не опря в нещо и престана да поддава.

Ланг пъхна в отвора подпора, за да закрепи камъка, и нареди на наемниците да направят импровизиран мост над ямата. После легна отгоре му и насочи лъча на фенерчето си в тунела.

Проходът беше нисък, може би около метър и половина, и не много по-широк от мъжки рамене. Спускаше се стръмно надолу, почти като пързалка. Ланг видя останки от скрипец и система от противотежести за издигане на камъка, но ленените въжета, които бяха използвали някога, отдавна бяха изгнили.

След няколко минути Ланг вече напредваше предпазливо в тунела. Водеше със себе си Сюзан Бригс и четирима от наемниците на Кауфман. С всеки завой проходът ставаше все по-стръмен, спускайки се в храма и в земята под него. Ланг започваше да изпитва клаустрофобия. Всъщност изпитваше нещо подобно още откакто Кауфман го беше забъркал в тази каша.

От няколко години собственикът на „Фютрекс“ му възлагаше всичките си рисковани проекти и Ланг бе осъзнал, че Кауфман понякога прилага съмнителни методи за събиране на информация, ала изобщо не очакваше да се стигне до събитията, в които сега участваше: стрелба, убийства и взимане на заложници. Той напълно съзнаваше, че собственото му самолюбие, алчност и аморалност го бяха направили лесна мишена, но всичко това далеч надхвърляше уговорките им.

И все пак имаше ли друг избор? Всеки опит да се откаже несъмнено щеше да доведе до неприятни последици. Не, помисли си Ланг, направо щеше да е глупаво да се възпротиви на Кауфман, особено тук, в джунглата, заобиколен от убийци и мутри. Той беше реалист, поне в смисъл, че можеше да оцелява, което в момента означаваше да изпълнява нарежданията и да разчита на това, че милиардерът се нуждае от него, за да проучи и открие предназначението на всичко намерено. Щом се върнеше в Щатите, отношението му можеше да се промени, но засега щеше да прави каквото се налага — нищо че оставяха трупове зад себе си, стига неговият да не е сред тях.

Той се обърна към Сюзан и попита:

— Още колко?

Тя го погледна безизразно през пластмасата на противогаза.

— Откъде да знам?

Естествено, че не знаеше. Глупав въпрос. Защо изобщо разговаряше с нея, по дяволите? Продължи нататък, като се подхлъзваше и привеждаше, усещайки парене в краката. Накрая излезе в огромно помещение, чиито таван и стени не можеше да види. Дълбока, кънтяща зала, като празен стадион с изгасено осветление. Във въздуха отекнаха благоговейни думи и ехото ги донесе обратно, докато лъчите на фенерите се плъзгаха по далечните стени.

Намираха се дълбоко под храма. Точно пред тях имаше широк басейн с абсолютно неподвижна, кристално бистра вода: малко езеро, дълго около петстотин метра. Пещерата явно продължаваше от другата страна.

Ланг откачи, от колана си свръхнискочестотната радиостанция, много по-подходяща от обикновените за преодоляване на големи съпротивления. Във военноморския флот използваха подобни системи за връзка с подводници на стотици метри дълбочина. Двамата с Кауфман се надяваха, че оранжевата радиостанция с дълга антена ще е достатъчно мощна, за да прати сигнал през камъка. Той натисна бутона за предаване.

— Намираме се на входа на главната пещера, голяма част от нея е заета от вода.

Думите на Кауфман прозвучаха накъсано.

— Ясно… голяма… пълна с… ода.

— Точно така — отвърна Ланг. Отговор не последва. Не беше сигурен дали шефът му е чул потвърждението. Нямаше значение — щяха да продължат, да направят предварителен оглед и да се върнат навън.

Той засне пещерата с камерата си, повтори теста с ултравиолетова светлина и направи още няколко анализа с ред други уреди, които носеше със себе си. След като не откри нищо интересно, погледна към отсрещния бряг на езерото и видя издигнат участък. Лъчите на фенерите им едва стигаха дотам, но той изглеждаше равен, за разлика от останалата част от пещерата.

— Трябва да намерим начин да прекосим оттатък — каза Ланг. — Или ще ни трябва лодка.

Скоро откриха пътека покрай десния бряг на езерото и тръгнаха по нея. През първата част от пътя вървяха плътно до водата, с едно отклонение между гора от сталактити и образувания от влажен камък, които приличаха на гигантски гъби. Нататък пътеката се връщаше покрай брега и се стесняваше между езерото и края на пещерата. Накрая, почти до отсрещния бряг, тя завиваше навън и пресичаше ъгъла на езерото по нещо като изкуствена стена. От дясната й страна имаше няколко по-малки басейна, разположени във формата на пчелна пита. Отляво се падаше езерото.

Ланг ги засне с камерата.

— Преброих седем.

Кръглите басейни бяха широки около три метра. Разделяха ги стени със същата височина като стената край езерото. Равнището на водата във всеки от тях беше еднакво — няколко сантиметра по-високо от това на самото езеро. Ланг не бе сигурен какво представляват, освен че са свързани помежду си, но не и с голямото езеро.

Той засне разположението им, ала неподвижната черна вода криеше своите тайни.

— Някаква конструкция — съобщи за записа ученият. — Същият камък като езерната стена. Изгладен. Много прилича на керамика. Може би е вулканичен. Нямам представа за какво се е използвало всичко това.

Един от наемниците го погледна с усмивка, обърна се към другарите си и отбеляза:

— За джакузи.

Докато другите се смееха, Ланг забеляза по-обещаващ обект — отдалечен участък, покрит с гладък камък, нещо като площадка, очевидно обработена и подравнена с инструменти.

— Трябва да отидем там — каза той и тръгна по стената, следван от Сюзан и наемниците.

Един от бойците спря.

— Чакайте. — Насочи лъча на фенерчето си към един от басейните. — Там има нещо.

— Какво виждаш? — попита Ланг, убеден, че не е нищо важно.

— Отражение — отвърна наемникът. — Нещо лъскаво.

До него се приближи друг боец.

— Munzen — каза той. — Goldmunzen. — „Златни монети“ на немски.

Ланг въпросително погледна Сюзан.

— Маите често хвърляли разни неща в кладенци — поясни тя. — Жертвоприношения за техните духове. Кладенците в Мексико са пълни с такива жертвоприношения. Само че става дума за дълбоки естествени водни басейни, а не като тези тук.

— Какви неща са хвърляли? — поинтересува се един от наемниците.

Ланг понечи да му отговори, но студентката го изпревари:

— Главно накити и керамични съдове, понякога дори хора.

— Ами злато?

— Маите нямали много злато — поясни тя.

Тези думи накараха двамата наемници да се захилят.

— Злато, ами как! — рече единият. — Иначе защо ще сме тука?

Останалите се струпаха около отделни басейни, сякаш ги обявяваха за своя собственост. Ланг сви рамене. Как можеше да обвинява тези хора в алчност, когато двамата с Кауфман също преследваха богатство? Реши и той да хвърли един поглед и се насочи към басейна в задния край на групата, най-отдалечения от стената на голямото езеро.

Бойците възбудено разговаряха помежду си. Онзи, който пръв беше забелязал отблясъка, не си губеше времето и кубинките и ризата му вече лежаха наблизо.

— Влизам — заяви той.

Разкопча си колана и без никакъв свян си събу панталона и гащетата.

Изчервена, Сюзан се извърна. Ланг се зачуди дали не трябва да заснеме тази сцена.

— Европейци — засмя се той.

Голият германец застана до басейна и вдигна ръце, като че ли се готвеше да скочи във водата, но явно в последния момент се отказа и другарите му разочаровано задюдюкаха.

— Изглежда студено — оправда се той.

Ланг отново насочи вниманието си към кладенеца пред него и го освети с фенерчето си, но не се виждаше почти нищо и определено нямаше нищо метално. Той вдигна камерата на рамото си. Прожекторът й беше по-мощен от фенера.

Германецът се готвеше да нагази във водата.

Без да му обръща внимание, Ланг наведе камерата към водата и включи прожектора. За миг светлината се отрази във водната повърхност и го заслепи, но той бързо отклони лъча настрани и блясъкът изчезна.

Другите на стената подстрекаваха другаря си.

Ланг фокусира обектива, но видя само мехурчета — като в чаша газирана вода. В този момент се разнесе плясък и той се обърна.

Наемникът най-после беше скочил с краката напред във водата, запушвайки нос. Приятелите му нададоха радостен рев. Той изплува след секунди, издиша шумно, вдигайки фонтан от пръски, но в следващия миг изкрещя.

Отначало другите наемници продължиха да се смеят, защото решиха, че водата просто е студена, но мъжът не преставаше да крещи и бясно размахваше ръце, отчаяно търсейки ръба на кладенеца. Смутени, другарите му се вцепениха. Когато накрая осъзнаха, че наистина става нещо, се втурнаха да му помогнат.

Той успя да стигне до стената и се опита да се изтегли навън, но по идеално изгладената й повърхност нямаше за какво да се хване. Другите му протягаха ръце, подхващаха го и го дърпаха, но мъжът се изплъзваше, тресеше се бясно и надаваше писъци.

— Какво му става? — извика Сюзан.

Наемниците не й обърнаха внимание. Един от тях се пресегна над басейна, сграбчи другаря си за косата и силно го дръпна навън. Другите го измъкнаха върху стената и той се просна върху гладката повърхност, като трепереше и се гърчеше.

Всички заотстъпваха ужасени — кожата на мъжа се топеше, от краката и кръста му струеше кървава пяна, а останалата част на тялото му се покриваше с мехури пред очите им.

Всички закрещяха и започнаха да си бършат ръцете в ризите и панталоните, кой в каквото намери. Явно гореше и собствената им кожа. Един грабна манерката си и я изля върху дланите си.

— Wasser! — извика той. — Вода! — Останалите последваха примера му в опит да отмият разяждащата течност, която ги беше опръскала.

Докато отчаяно си миеха ръцете, наемниците развалиха кръга около падналия и Сюзан Бригс успя да го зърне. Тя се свлече на колене и се задави. Стори й се, че ще повърне, и тъкмо понечи да смъкне противогаза си, когато изведнъж си спомни, че Макартър бе споменал за кладенец с киселина. Не се беше сетила навреме, за да направи връзката.

Ланг стоеше като хипнотизиран на двайсетина метра оттам. Виждаше наемника да се гърчи на пода. Тресеше се така, сякаш по тялото му минаваше електрически ток. Давеше се от собствения си език, който се подуваше в устата му от погълнатата разяждаща течност.

Другарите му ту се приближаваха към него, ту отстъпваха. Един от тях вдигна автомата си и се прицели с намерението да му спести мъките, но друг вдигна ръка и го спря. Конвулсиите бяха започнали да отслабват.

Ланг наблюдава сцената почти до края, когато намери сили да стисне клепачи и да се извърне. Пое дълбоко дъх и отново отвори очи, поглеждайки към спокойния черен басейн. И сега видя нещо друго, освен редките мехурчета, не златно, а зелено. Малък зелен диск. Всъщност два. Очи.