Черен дъжд

48.

Първата половина от нощта мина спокойно, навярно заради огньовете или заради големия брой ранени предишната нощ зверове. Но после сипакните отново започнаха да дебнат около поляната. Задействаха сензорите поне десет пъти, привличайки към себе си кратки автоматични откоси, на два пъти някое от чудовищата се опита да излезе на открито и не стигна много далеч.

Хоукър уби и двете създания с тежкия автомат „Барет“. Първото просто се строполи на земята и остана неподвижно. Второто беше разкъсано като керамична мишена на учебно стрелбище. Малко по-късно сред дърветата избухна взрив, когато едно от чудовищата се опита да отмъкне заредения с експлозиви труп.

След това съществата станаха по-предпазливи и стояха на разстояние от края на поляната, далеч от мъждукащата светлина на огньовете и пронизващия червен лъч на лазера. Призори изчезнаха и хората се захванаха за работа.

Докато слънцето се издигаше на хоризонта, те започнаха да пренасят оръжието и боеприпасите си на върха на храма, място, което щяха да отбраняват докрай.

Планът беше прост: да задържат сипакните на разстояние до началото на дъждовете. От покрива на храма щяха да имат отлична видимост и зверовете буквално трябваше да щурмуват цитаделата, за да се върнат в пещерата.

Отначало предполагаха, че може да ги нападнат от всички страни, но когато проучи стените на пирамидата, Макартър се възхити от строителното майсторство на маите. Трите страни без стълбища бяха стръмни, най-малко седемдесет градуса, камъните бяха наредени плътно един до друг, а повърхностите им бяха гладки и хлъзгави. Въпреки невероятната способност на зверовете да се катерят, той се съмняваше, че могат да се изкачат по тези стени. Фронталната атака и стълбището бяха главният проблем.

За да се защитят, изкопаха плитка траншея на три метра от началото на стълбището, която опасваше цялата предна страна на храма и по една четвърт от двете странични. Покриха я с найлонови платнища и чували за боклук, които бяха взели, за да опаковат артефактите и други съкровища. Напълниха я с керосин и домъкнаха един от двата оцелели варела до нея. Останалите експлозиви бяха разположени в различни точки наоколо и като допълнителна защита преместиха металните шипове и другите препятствия от вътрешната й страна.

Работиха, без да вдигат глава, през целия ден, докато светлината бавно започна да помръква. Късно следобед хоризонтът избледня, във въздуха тегнеше влага. Хълмовете, които по-рано се различаваха от върха на пирамидата, вече не се виждаха. Лишен от блясъка си, идеално кръглият оранжев слънчев диск плуваше в мътнобялото небе.

Всички членове на експедицията вече знаеха онова, което Хоукър беше разбрал: дъждовете идваха и щяха да ги спасят — стига да издържаха до тогава. Ала подозираха и че наближаващите бури ще доведат сипакните, привличайки ги като сирена към единственото място, където можеха да намерят убежище в радиус от петнайсет хиляди километра. И затова бързаха да довършат приготовленията си навреме.

Хоукър и Даниел се върнаха в джунглата и се опитаха да калибрират наново сензорите, така че да следят не само земята, но и дърветата. Пилотът стоеше на пост с най-здравото от оцелелите кучета, докато Лейдлоу си играеше с пулта на детекторите за движение. Придвижваха се от сензор на сензор, като казваха на Бразош по радиостанцията да изключи системата за кратко и след пренастройването на сензора му нареждаха отново да я включи.

Първите няколко промени минаха гладко, но на четвъртия път между показалеца на Даниел и сензора прескочи искра.

Носачът моментално се свърза с тях:

— Какво направихте? Целият екран се побърка.

Тя се отдръпна назад.

— Как е сега? — попита Хоукър по радиостанцията.

Последва мълчание, навярно Бразош рестартираше програмата.

— Всичко е наред — отвърна той с облекчение.

— Влажността засилва статичното електричество — заключи пилотът. — Може би няма да е зле да побързаш.

Даниел го стрелна с поглед и той вдигна радиостанцията към устата си.

— Изключи пак системата.

Бразош натисна ключа и екранът потъмня. През следващата минута щяха да са слепи и носачът установи, че няма сили да се взира толкова дълго в черния дисплей.

Огледа се наоколо. Макартър стоеше на покрива на храма до грамадния „Барет“, докато Ерик, единственият оцелял от наемниците на Кауфман, качваше горе две тежки кутии с патрони. Сюзан тършуваше сред останалите сандъци с провизии близо до първоначалния център на лагера, а Верховен безмилостно командваше Девърс. Караше го да трупа тежки камъни върху импровизирана шейна и да я влачи до траншеята, където трябваше да я разтовари. След десетина такива курса лингвистът беше целият в пот и раната на рамото му кървеше през марлята.

Второто оцеляло куче лежеше спокойно, ближеше бинтованите си рани и дишаше тежко.

Бразош вдигна радиостанцията си.

— Може ли вече да я включа?

Хоукър погледна Даниел.

— Не искам да те препирам, но…

Тя не му обърна внимание и продължи да се бори с миниатюрните копчета. Накрая отстъпи от сензора.

— Би трябвало да се получи.

Пилотът натисна бутона на уоки-токито.

— Давай.

Докато чакаха отговора на Бразош, Даниел леко прехапа устни.

— Как е? — попита Хоукър.

Гласът на носача прозвуча неуверено.

— Пак смущения. Тоя път май че е във втори сектор.

Втори сектор се намираше почти в края на кръга.

— Няма логика, още не сме стигнали дотам. Сигурно не гледа където трябва.

Хоукър вдигна радиостанцията, за да повика отново Бразош, но преди да успее, немската овчарка до него се напрегна. След миг от поляната долетя лаят на другото куче и овчарката се стрелна към него.

Въздушната сирена отекна над поляната в момента, в който един от зверовете изскочи от джунглата и се понесе към храма.

Озовала се в пространството между него и пирамидата, Сюзан се паникьоса, заряза работата си и се затича към Макартър, неволно изпречвайки се точно на пътя на чудовището.

Верховен й извика, ала вече беше късно. Грабна пушката си, пристъпи напред и натисна спусъка.

Оловният куршум улучи целта си и спука корубата на създанието, но рикошира от ъгловатото му туловище и не успя да го повали. Ранената длан на южноафриканеца не бе залепена за помпата и той не можеше да презареди.

Чудовището скочи.

Верховен замахна с пушката като с тояга, ала звярът пое удара и го повали.

Бразош, който беше най-близо, стреля и звярът за миг завъртя глава към него.

Окървавеният Верховен използва момента, оттласна се назад с крака и измъкна пистолета на Хоукър от колана си.

Звярът отново се обърна към него и го нападна с разтворена паст. Пистолетът се озова в устата му и Верховен натисна спусъка.

Темето на чудовището се пръсна и главата му се завъртя настрани, отскубвайки пистолета заедно с големи парчета плът от ръката на Верховен. Съществото се олюля назад и се строполи по хълбок.

Хоукър стигна до мястото след няколко секунди и бе поразен от раните, нанесени от звяра. Южноафриканецът беше успял да предпази лицето и шията си, но от раната отстрани на тялото му и от разкъсаната артерия на предлакътницата му кръвта шуртеше на тласъци.

Пилотът откъсна парче от ризата на Верховен, за да му направи турникет, и нареди да повикат Даниел.

Раненият погледна ръката си. Очите му губеха фокус.

— Къде е момичето?

— Успя да стигне до храма — отвърна Хоукър, докато увиваше плата около ръката му.

Верховен едва кимна и изпъшка:

— Престани.

Хоукър стегна турникета и се зае да прави втори.

— Късно е за това — дрезгаво прошепна южноафриканецът. — По-добре да си отида така… отколкото в някой дом.

Пилотът спря и Верховен го погледна. Започна да кашля кръв.

— Всички грехове са опростени, нали? — успя да прошепне.

Хоукър поклати глава.

— Няма нищо за прощаване.

Верховен едва забележимо кимна и успя да произнесе:

— Адски си прав. — В момента, в който Даниел пристигна при тях, той протегна ръка и сграбчи Хоукър за ризата. — Довърши тая работа. Довърши я и заведи хората у дома.

Разтърси го веднъж, сякаш за да подчертае заповедта, но пръстите му се изплъзваха. После дланта му се отпусна и падна на сухата земя. Без да затвори очи, Пик Верховен умря.

Даниел приклекна до Хоукър и постави длан на рамото му. Пилотът се взираше в мъртвеца, неспособен да откъсне поглед от него.

Викът на Бразош наруши мълчанието:

— Боже мой!

Хоукър и Даниел се обърнаха към него. Носачът мрачно се взираше в контролния пулт на охранителната система.

Хоукър протегна ръка и затвори очите на Верховен. Взе черния пистолет от земята, изправи се и последва Даниел към пулта.

На дисплея се появяваха обекти — бяха поне дванайсет. Пак се струпваха откъм запад — Броят им бързо растеше, като че ли чакаха да се съберат, за да нападнат.

Хоукър погледна нагоре. Мъглата над тях се сгъстяваше в плътен тъмносив пласт и слънцето вече не се виждаше.

Преди разразяването на бурята времето за всички изтичаше — и за зверове, и за хора.