Черен дъжд

7.

Без да отговори на въпроса, Даниел се огледа наоколо. В клуба нямаше чак толкова много народ, поне засега. Определено не беше оживено колкото на улицата под тях, но поради царящия в заведението хаос нямаше голяма вероятност да забележат опасността отдалече.

— Защо ме доведе тук?

— Тия хора са ми приятели.

Тя зачака друго обяснение.

— Направих една услуга на собственика — неохотно добави Хоукър, сякаш това обясняваше всичко.

— Каква услуга?

— Бяха отвлекли дъщеря му. Аз му я върнах.

Такава услуга трябваше да му е осигурила пълна лоялност.

— Ами похитителите?

Пилотът поклати бавно глава.

— Голяма услуга.

— Повярвай ми, никой няма да се приближи до нас незабелязано — успокои я Хоукър.

Даниел отново погледна към улицата. Предполагаше, че преследвачите им няма да открият огън в оживен клуб, дори да ги открият. Тя се обади в хотела от мобилния си, за да подсили охраната на наетия от НИИ етаж, и реши на сутринта да премести Верховен и хората му там. После се обърна към Хоукър.

— Каза, че не си въоръжен.

— Да — призна пилотът.

Тя вдигна чашата с вода.

— Явно не си ми казал истината.

Хоукър се усмихна.

— Добре ли си?

— Едното ми ухо е заглъхнало, но ще се оправя.

Изражението му стана сериозно.

— Някой ти е подготвил капан. Може би бившият ти партньор?

Нямаше начин Арнолд Мор да я изложи на опасност. Бяха много близки от дълги години.

— Съмнявам се. Не твърдя, че е случайно, но не беше капан от нашата страна.

— Тогава какво?

— Може би изнудване или опит за похищение. Американка с дебели връзки изчезва и искат откуп за нея. Като с твоя приятел. Из тия краища се случва много често.

— Знам всичко за „тия краища“ — заяви той. — И си права, може да е всичко. Само че не е. Свързано е с експедицията.

Даниел не искаше да продължават в тази посока. Но ако се налагаше, предпочиташе да приключат бързо.

— Накъде биеш? — попита тя.

Хоукър се поколеба, явно смутен от прямотата й.

— Все още познавам някои хора. И проверих това-онова. Известно ми е какъв пост заемаш и каква е репутацията ти. Обиколила си целия свят, но това е било, преди да станеш регионален директор.

Думите увиснаха във въздуха. Това повишение вървеше със самата задача, ала тя всъщност продължаваше да е подчинена на Мор. Повишението щеше да влезе в сила само при успешно провеждане на операцията.

— Прав си само наполовина — Отвърна Даниел.

— Това е повече от обикновено. И е достатъчно, за да ме накара да се питам какво всъщност става тук.

Големите клечки в Управлението си седят на бюрата, четат доклади и казват на хората къде да ходят и какво да правят.

Хоукър се отпусна назад със самодоволно изражение и добави:

— Само че ти си тук. И преди партньорът ти да си замине, и двамата бяхте тук — високопоставени директори, работещи на най-ниско ниво и помъкнали със себе си цивилни, които нямат представа в какво ги въвличат.

Тя гневно впери очи в него.

— Не е по мой избор.

— И все пак сигурно ще създам проблем, ако им кажа, че са стреляли по нас.

— Проблемът ще е най-вече за теб — студено отвърна Даниел.

Хоукър я погледна изпитателно.

— Странното е, че веднъж участвах в такава операция. Китайски разузнавач, преминал на наша страна, трябваше да пристигне през Хонконг със списък на шпиони и част от шифър. Имаше доверие само на една красива банкова касиерка от Макао, затова я взехме с нас, като й осигурихме изключителна охрана и се молехме никой да не бъде убит. Сигурността беше на толкова високо равнище, че директорът на отдела за азиатски операции лично се срещна с онзи. В операцията не бяха включени обикновени агенти, нито местният клон на Управлението. Нямаше и никакви документи. Участваха само неколцина души, които не съществуват, един представител на правителството, който постоянно отсъстваше, и една млада жена, която се върна към нормалния си живот малко по-богата, но без да разбере какво става.

Даниел слушаше с надеждата, че и на нейната група ще й провърви, и в същото време размишляваше над идеята за човек, който не съществува. В досието му изобщо не се споменаваше за китайската операция.

— Виж, нямам представа какво правиш тук и, честно казано, не ме интересува — продължи той. — Но каквото и да е, това е нещо голямо и трябва да се запази в тайна. Иначе нямаше да си тук. Партньорът ти също не би дошъл. И ти определено нямаше да ме потърсиш. Не и при моето положение.

При неговия „статут“, помисли си Даниел.

— Под „положение“ имаш предвид факта, че те издирват.

Това явно го обиди.

— Не ме „издирват“, да не съм някакъв обикновен престъпник.

— Нима? Държавният департамент е издал заповед за задържането ти. Както и Интерпол. Националната служба за сигурност, ЦРУ, ФБР — всички те биха искали да разменят няколко думи с теб, за предпочитане в заключена стая. Възможно ли е да издирват човек повече от това?

— Да бе! И къде са, по дяволите? Не смяташ ли, че ако се бяха опитали, щяха да ме намерят? Ти успя. — Хоукър поклати глава. — Те не искат да ме открият. Искат само да са сигурни, че няма да ми изгубят следите.

Този факт й беше известен, макар да не разбираше причината.

— Пък и това само доказва правотата ми — добави пилотът. — Казваш, че ме издирват, но все пак ме нае. Би четири часа път, за да го направиш, след като само с едно телефонно обаждане можеше да повикаш някой от вашите. Това може да означава само едно: тази операция е повече от секретна — тя трябва да бъде невидима даже за собствените ви хора. И за да се погрижиш за това, ти наемаш човек, който не може да говори с никого, човек, когото никой няма да изслуша.

— Ясно — отвърна Даниел. — Очевидно сме по-умни, отколкото си мислех.

— Надявам се ти да си, защото са те оставили на лошо място. Пратили са те да водиш война без боеприпаси и са ти казали, че нямаш право на провал. — Той се отпусна назад. — И тъкмо това е уловката, нали? Ти нямаш нищо против задачата, само искаш нужното снаряжение, за да я изпълниш. Обаче сигурността изисква да го направиш сама.

Хоукър посмекчи тона си.

— Добре де, тази вечер те свариха неподготвена. Или може би си го очаквала още от пристигането си тук. Тъй или иначе вече знаеш със сигурност: разчуло се е и каквото и да търсиш, някой друг също го иска. Достатъчно силно, за да те убие.

Този факт не й беше убягнал. В началото на операцията бяха убедени, че са сами, но по някое време, въпреки изключителното значение, което отдаваха на сигурността, информацията беше изтекла.

— Аз не съм твой враг — каза той. — Знам в какво положение си. Даже много добре го знам. И не те притискам. Предлагам да ти помогна. Да се договорим да поема още някои дейности.

Дали заради новия му тон или защото съзнаваше, че вече няма смисъл да отрича, настроението на Даниел се поразведри.

— Какви дейности?

— Мога да разговарям с хора, които иначе биха избягали и от сянката ти. Мога да върша неща, които са невъзможни за теб в официалното ти качество. И най-важното, мога да ти осигурявам прикритие от посока, която никой няма да очаква, защото в очите на другите аз съм само онзи, който пилотира самолета.

Даниел внимателно обмисли думите му. Той имаше право, естествено — задълбочаващата се параноя на Гибс го беше накарала да отзове Арнолд Мор във Вашингтон. И защо? Това само влоши положението. В отсъствието на бившия й партньор тя беше уязвима — захвърлена на остров, точно както го описваше Хоукър. Той навярно имаше право, навярно можеше да й е от полза.

— Значи си готов да ми помогнеш, така ли?

Пилотът кимна и се наведе напред на стола си, като че ли се покланяше.

— Предлагам ти услугите си. Колкото и скромни да са те.

Устните й леко се присвиха.

— Услугите си — повтори тя заинтригувана. После също се наведе напред и разбърка водата със сламка. — И в замяна на услугите си искаш… какво?

— Билет за вкъщи.

— Амнистия — предположи Даниел.

— Амнистията изисква конкретни обвинения, всъщност присъда. В моя случай няма нищо такова.

— Тогава какво?

— Просто яснота. — Той я посочи. — Вие имате приятели на високи постове. В Държавния департамент, НСС и независимо дали го признавате, навсякъде в Управлението. Те са единствените, които могат да ми го осигурят. Казват се нужните думи, дават се конкретни уверения и проблемите изчезват. Тогава ще мога да се прибера у дома. Да започна нормален живот.

Той не приличаше на човек, който е способен да води нормален живот. Не му подхождаше, дори изглеждаше невъзможно да има роднини, семейство и приятели. Досието му беше засекретено, отчасти за да бъдат защитени невинните, разбира се, но това оставяше впечатление за личност без минало, сякаш се бе появил от небитието.

— Значи ти ще ми помогнеш да изпълня тази задача, а аз ще ги накарам да забравят миналото ти — каза Даниел. — За да можеш да се прибереш в Канзас при Тото, Дороти и леля Ем, така ли? Правилно ли съм те разбрала?

Той се засмя.

— По-скоро някъде, където има плаж, а ако и Дороти е там, дано да носи бански на синьо-бели карета и да пие студена бира с мен. Но да, идеята е такава.

Нищо не й струваше да му даде такова обещание, но не беше сигурна, че ще може да го изпълни. Странно, но не искаше да го лъже.

— Какво те кара да смяташ, че мога да направя всичко това? Та аз даже не успях да открия как си се забъркал в тази каша!

— Ако тая работа е толкова важна, колкото ми се струва, ще имаш картбланш. Сигурно вече имаш. Просто още не го знаеш.

Тя се замисли над думите му. Маниакалният интерес на Гибс към проекта предполагаше, че Хоукър е прав.

— Някъде във Вашингтон има едно досие, което никога няма да видиш — продължи Хоукър. — В ъгъла му е отпечатана абревиатурата НОП, която определя параметрите; на изпълнение на операцията. Означава „независимо от последиците“. С други думи, това е нещо като експресен влак и всички останали му правят път. Искаш да си разчистиш сметките с някого — дадено. Искаш някой да изчезне — дадено. Искаш да сключиш сделка с един трагично недоразбран, сурово красив беглец, добре, само ни донеси каквото те молим и не питай защо.

— Красив ли?

Той я погледна с престорено разочарование.

— Можеше и да не си толкова груба.

Даниел кимна.

— Предполагам.

— Въпросът е, че не ти съобщават за това по време на операцията, но след известно време започваш да го усещаш. Басирам се, че бившият ти партньор го е знаел.

Тя мълчаливо се съгласи с него. Гибс им беше дал всичко, каквото бяха поискали, без да му мигне окото, всичко, освен да позволи на Мор да остане. Сигурно Мор наистина знаеше прекалено много.

— Ще трябва да работиш на тъмно — отвърна Даниел.

— Ще направя каквото мога. Кажи ми само каквото смяташ, че трябва да знам. Можеш да започнеш с някаква информация за човека, с когото се срещнахме тая нощ. Аз ще науча с кого си има вземане-даване. Може даже да разбера кой му е платил или чрез кого е извършено заплащането. Стори ми се нервен тип, сигурно защото не го е направил по свое желание. Освен това мога да уредя нов транспорт с човек, на когото имам доверие.

— А аз как да разбера дали мога да ти имам доверие? — попита тя.

— Няма как. Не и по начина, по който аз имам доверие на тия хора. — Хоукър кимна към вътрешността на клуба. — Но бъди сигурна, че хората винаги действат в свой интерес. А в момента ти можеш да ми предложиш нещо, което никой друг не е в състояние да ми осигури.

— И ако допуснем, че това е вярно, какво те кара да смяташ, че ти можеш да ми имаш доверие?

Пилотът се отпусна назад и й се усмихна с изражението на измамник и мошеник, изражение на човек, който знае какво ще донесе следващата карта и цял живот е чакал да бъде изиграна. И в същото време беше очарователно.

— Моите възможности са по-ограничени — отвърна Хоукър. — Мога да си тръгна и да продължа да водя тоя мизерен живот тук. Мога и да рискувам с теб. Та така — заключи той. — Време е да хвърлим заровете.

Даниел не успя да скрие усмивката си. Струваше й се логично. Дори справедливо. Сделката сигурно щеше да вбеси Гибс, но това я правеше още по-привлекателна.

— Добре. Приемам предложението ти. Но не мога да ти обещая нищо, преди да съм го уредила. Ще разговарям с някои познати и ако се предлага сделка, ще я получиш. Съгласен?

— Напълно.

В този момент се появи широкоплещест мъж с буйни мустаци и силен загар. С идеално фризираната си с пяна коса и безупречно бялото си официално сако, той приличаше на кинозвезда от отдавна отминало време. Носеше две чаши в едната си ръка и бутилка скъпо чилийско вино в другата. Представи се като Едуардо, собственик на клуба и бивш благодетел на младия господин Хоукър. Двамата се ръкуваха, след което новодошлият насочи цялото си внимание към Даниел.

— Кое е това прелестно видение? — попита той. — И как го е сполетяло огромното нещастие да прекара вечерта в такава компания?

Хоукър се престори на обиден от намека на Едуардо. Лейдлоу протегна ръка.

— Казвам се Даниел.

Мъжът се усмихна, целуна ръката й и отново се обърна към пилота.

— Американка — отбеляза той. — Като теб.

— Американка — отвърна Хоукър. — Но не като мен.

Едуардо вдигна вежди.

— Което говори добре за нея, несъмнено.

— Несъмнено — съгласи се приятелят му.

Собственикът на клуба стана сериозен.

— Имали сте проблем.

— Не мога да ти кажа как изглеждат — рече Хоукър. — Нито даже как са облечени. Но сигурно още ни търсят.

— Не се тревожи — успокои го Едуардо. — Ще ви изпратя до вкъщи с моята кола. Междувременно съм вдигнал на крак още хора, приятели от полицията. Те обичат големите чекове и размирните побойници. И казах на Диего тая нощ да не пуска вътре никой друг.

На лицето на Хоукър се изписа огорчение.

— Това е най-силната ти нощ, ще ти струва скъпо.

Едуардо се подсмихна и се обърна към Даниел.

— Нашият приятел Хоукър си го бива, но хич го няма в бизнеса. Не знам по-добър начин да привлека клиенти от това да им затворя вратата под носа. Утре вечер пак ще го направя, както и през цялата седмица, а идния петък ще удвоя цените и пак ще напълня заведението с три пъти повече хора. — Той леко поклати глава. — Вече се питам защо не съм се сетил за това преди години.

— Длъжник съм ти — каза пилотът.

— Аз съм ти задължен — възрази Едуардо.

После насочи вниманието си към Даниел.

— Боя се, че трябва да ви напусна за малко. — Той остави бутилката на масата. — Но моля ви, поободрете го, докато ме няма. Прекалено е сериозен за човек, който седи в компанията на толкова красива жена.

Даниел се усмихна на Хоукър и погледна Едуардо.

— Ще направя каквото мога.

Собственикът се поклони и се отдалечи.

— Приятелят ти е очарователен — отбеляза Даниел.

— Да — извъртя очи Хоукър. — Струва ми се, че и той те хареса. — Вдигна бутилката, разгледа етикета, отпуши я и я остави да подиша. — Явно ще се наложи да поостанем. Нека се възползваме от тази възможност.

Тя се съгласи и побутна чашата си към него.