Черен дъжд

35.

В мрака на пещерата под храма Хоукър се отдръпна от ръба на езерото и се вгледа в бистрата вода пред него. Дъното беше покрито с гладък пласт белезникав калцит, тук-там осеян с топчета, големи колкото грахови зърна и наречени „пещерни перли“. Под лъча на фенерчето му всичко лъщеше като лакирано.

Той насочи светлината към високия около дванайсет метра таван. Там тъмнееха различни образувания: грамадни сталактити, увиснали на групи, огромни каменни кинжали, насочени към тях, някои достигащи четири и половина метра и дебели близо метър в основата си. Помежду им минаваше зигзагообразна редица по-малки шипове, напомнящи безкрайни зъби на акула, а от един скален навес нататък стърчаха изящни висулки, по чиито връхчета искряха капки.

— Каква пещера! — възкликна Хоукър и ехото повтори думите му.

— Сярна пещера — каза професорът, като въртеше лъча на фенерчето си в различни посоки. — Повечето пещери са образувани от варовик, но някои са изваяни в скалите под въздействието на сярна киселина. Например Лечугия в Ню Мексико. Това може би обяснява киселинната вода на дъното на кладенеца. Тази тук също.

Хоукър насочи фенера си към водата. С Верховен неколкократно бяха гледали записа на Ланг и бяха чули силните плясъци. Знаеха за опасността от водата, но районът наоколо изглеждаше чист.

— Накъде? — попита Даниел.

— Отдясно има пътека, която води до отсрещния бряг — отвърна Хоукър и монтира фенерчето на цевта на автомата си. Другите последваха примера му, освен Верховен, който носеше друго оръжие — пушка-помпа „Мосберг“ от арсенала на Кауфман. С дясната си ръка държеше спусъка, а подутата му лява длан беше залепена с изолирбанд за помпата, достатъчно здраво, за да може да я зарежда.

Излязоха на пътеката, като се движеха в колона по един и наблюдаваха водата за признаци на опасност. Водеше Хоукър, следван от Лейдлоу. Тя носеше малка раница, пълна с уреди, а стегнатият с ремъци за крака й портативен гайгер тихо цъкаше.

— За всеки случай — беше пояснила. — Кристалите на Мартин са радиоактивни, както и почвата горе.

— Благодаря, че ни казваш.

— Не се безпокой, облъчването е съвсем слабо. Трябва да останем тук години, за да ни въздейства.

Хоукър беше абсолютно сигурен, че няма да останат толкова дълго. Той вървеше напред, следвайки неравната пътека към стената на езерото. Седемте басейна и гладката каменна площадка бяха точно зад нея.

— Последните кадри от записа бяха от това място. Готов ли си? — попита той Верховен.

Южноафриканецът кимна.

— Знаеш, че от тия куршуми няма особена полза над метър и половина дълбочина.

— Да — отвърна Хоукър. — Но ако там долу има нещо, поне ще го събудят.

— Ще ти пазя гърба.

Пилотът се отдалечи, качи се върху стената, огледа езерото и се обърна с гръб към него. Верховен зае позиция наблизо, готов да стреля, в случай че нещо се насочи към Хоукър откъм езерото.

Хоукър пристъпи към първия басейн, прати два бързи откоса във водата и отскочи назад в очакване на реакция.

Гърмежите отекнаха в пещерата, но в басейна нищо не помръдваше. Оставаха още шест.

Хоукър повтори същата процедура, докато не се увери, че и седемте басейна са чисти. Слезе от стената и бързо огледа района. После даде знак на другите да се приближат.

— Странно — отбеляза Макартър. — Седем басейна. Седем пещери. Седем каньона…

— И Мястото на горчивата вода — прибави Даниел.

Хоукър насочи лъча на фенерчето си към площадката. Тя се издигаше край езерото и беше широка поне трийсет метра, а отзад стигаше до каменната стена на пещерата. От близката й страна се намираха стената на езерото и седемте басейна. От отсрещната се виждаше неравна пътека, която потъваше в мрака. Навярно трябваше да тръгнат натам.

Той завъртя лъча към пътеката, по която бяха дошли, и се вцепени. По повърхността на езерото бавно се движеха вълнички, а само допреди секунди бе гладка като стъкло. Очите му скачаха насам-натам, докато насочваше фенера към дълбините на пещерата и отново към водата.

— Какво има? — попита Лейдлоу.

— Нещо раздвижи водата. Влязло е или е излязло от езерото.

Ивиците засъхнала кръв по камъка показваха, че и двете жертви са убити в откритата част на площадката. Не биваше да стоят там.

— Хайде — каза той. — Трябва да се прикрием.

Хоукър ги поведе към задния край на площадката, където гладкият под стигаше до неравната естествена стена на пещерата. Те се притиснаха към нея, пилотът отдясно, а Верховен отляво на групата. Бяха заели тактически удобна позиция — нищо не можеше да ги нападне в гръб, а само отстрани и отпред, и това правеше евентуалния противник уязвим за унищожителния им огън.

— Виждаш ли нещо? — попита южноафриканецът.

— Само водата.

Верховен понечи да каже още нещо, но в този момент до тях се донесе приглушен звук, като стържене на камък в камък.

Даниел изключи гайгеровия брояч, за да чуват по-добре.

— Какво беше това? — прошепна Макартър.

Никой не можеше да му отговори. Лъчите на фенерчетата им се кръстосваха в тъмнината.

Шумът се разнесе отново. Два дълги и бавни стържещи звука, предшествани от странно глухо изтракване.

Всички пазеха пълна тишина и притаили дъх, напрягаха очи в тъмнината.

— Ами ако е Сюзан? — попита археологът. След влизането си в пещерата няколко пъти се бяха опитали да се свържат с нея. — Ами ако е имало срутване и тя е затворена някъде, и сега ни дава сигнал? Случвало се е да откриват по този начин хора, затрупани от лавина.

Докато Хоукър се вслушваше, стърженето се повтори.

— Не е тя — каза той.

— Сигурен ли си? — настоя Макартър. — Може да…

— Звуците се застъпват — прекъсна го Хоукър. — Източниците са повече от един.

Стърженето им шепнеше от мрака, тихо, но съвсем ясно: трак-трак, скръц-скръц.

— Откъде идва, по дяволите? — промълви Даниел.

Основателен въпрос. Поради странната акустика на пещерата, звуците сякаш идваха едновременно отвсякъде. Трак-трак… скръц-скръц, трак-трак.

Отляво на Хоукър, Лейдлоу и Макартър полагаха усилия да стоят неподвижно. Той не им обръщаше внимание и мрачно се оглеждаше наоколо. Знаеше, че Верховен прави същото и че са в добра позиция. Каквото и да ги дебнеше там, пълзейки от брега на езерото или приближавайки се от дълбините на пещерата, трябваше да пресече откритото пространство на площадката, за да ги нападне.

— Не се отдалечавайте от стената — прошепна Хоукър.

— Каквото и да се случи, стойте с гръб към нея и не ни се пречкайте.

Трак-трак, скръц-скръц. Този път по-високо, по-близо.

Даниел и Макартър се притиснаха към камъка.

Пилотът се вторачи в мрака, като плъзгаше лъча на фенерчето насам-натам. Надясно — от неговата страна площадката продължаваше осемнайсет метра и отново стигаше до неравните зъби на пещерата. Нататък езерото се стесняваше като залив, потъващ сред скалните образувания. Това място предлагаше единственото сериозно прикритие за евентуален враг, но почти постоянното наблюдение не регистрираше нищо.

— От твоята страна, Пик.

Верховен поклати глава.

— Едва ли.

Трак-трак.

— Трябва да е откъм теб.

— Казвам ти, тук няма нищо — сопна му се южноафриканецът.

Глухото стържене се разнесе отново, още по-бавно. И пак се възцари тишина, която скоро стана по-ужасна от предшествалите я звуци.

Те чакаха, като напрегнато се взираха за признаци на опасност и се вслушваха и за най-тихия шум.

Но не виждаха и не чуваха нищо — нямаше движение, нито потракване, а само туптенето на сърцата им, ритмичните капки вода в далечината и свръхестественото усещане за застинало време.

Каменният под лъщеше от влага и тежките серни изпарения се стелеха във въздуха, но нищо в пещерата не помръдваше.

Хоукър впери поглед наляво, за да се увери, че Верховен не пропуска нещо, после отново насочи вниманието си надясно. „Какво ни се губи, по дяволите?“

В момента, в който си го помисли, в периферното му зрение попадна кратък проблясък: прашинка, минала през лъча на фенерчето на Даниел и за миг просияла ярко като падаща звезда. Едва тогава осъзна безразсъдството им. Вдигна очи нагоре и извика:

— Бягайте!

Той хвана Лейдлоу и рязко я дръпна, докато от петнайсетметровия таван падаше тъмна сянка. Звярът се приземи точно на мястото, където тя беше стояла, и ноктите му закачиха прасеца й отзад. Групата се пръсна и лъчите на фенерчета им заподскачаха, осветявайки нокти, зъби и хвърчащите във въздуха пръски отвратителна слюнка.

Съществото се завъртя и се хвърли към Макартър, но изстрелът на Верховен го повали на земята.

— Внимавайте! — извика археологът.

Втори звяр се метна към гърба на Верховен и дулото на автомата на Хоукър изригна огън. Ехтящите откоси за кратко окъпаха пещерата в светлина като фотографски светкавици. Куршумите се забиха в създанието още докато беше във въздуха и то се стовари върху Верховен.

Наемникът политна напред и Хоукър стреля отново. Чудовището изпищя и отскочи назад. Когато фенерчето на Макартър освети очите му, то засъска, пръскайки слюнки, и се стрелна в мрака, следвано от дъжд от куршуми.

Лъчите кръстосваха тъмнината, шумът от тичащите зверове се смесваше със съскането им и с тежките стъпки на мъжете, предупредителните викове и кънтящите гърмежи.

Даниел отново се беше притиснала към стената. Кракът й се схващаше, мускулите й пламтяха от болка. Тя извади магнезиева факла и я хвърли върху площадката. В първия момент блясъкът ги ослепи, но когато кървавочервената светлина изпълни пещерата, видяха грамадна сянка, потъваща в езерото. Друго създание пълзеше ранено по гладката каменна повърхност, а трето бягаше по тавана от мястото на битката, задържайки се с нокти за неравностите.

— Хоукър! — извика Лейдлоу и посочи нагоре.

Пилотът се извъртя, прицели се в звяра и стреля. Чудовището изпищя от болка — крясък на тропическа птица, само че хилядократно по-силен. Задните му крака изгубиха опора и то увисна. Но Хоукър го улучи повторно и то полетя с мъчителен вой към езерото. Тялото му се стовари с грохот във водата сред дъжд от скални отломки.

Сега Хоукър разбираше какво се е случило. Зверовете бяха изпълзели от езерото, бяха се покатерили по страничните стени и ги бяха нападнали от тавана. Тракането идваше от ноктите им, вкопчващи се в камъка, а стърженето — от плъзгането на твърдите им тела между сталактитите и другите образувания.

Той огледа неравния таван над тях. Сталактитите скриваха повърхността и не позволяваха пълна видимост само от едно място. Пристъпи встрани и отново изви шия нагоре. На шест метра от него Макартър последва примера му. Даниел също осветяваше тавана.

В това време Верховен се изправи на крака. Беше паднал върху строшената си длан и тя пулсираше от невъобразима болка. Лепенките бяха почти напълно разкъсани, но той успя да зареди пушката и гневно отскубна дланта си от помпата. Огледа площадката, после се озърна към тавана. След като не забеляза признаци на опасност, отново насочи вниманието си към причината за болките му. Раненият звяр се гърчеше по хълбок и отчаяно се мъчеше да се довлече до езерото.

Южноафриканецът се насочи към него и изруга, опитвайки се да се избави от останалата по ръката му лепенка. Когато се приближи, се прицели внимателно, изстреля куршум в черепа на съществото и то се отпусна неподвижно на пода.

Верховен с огромно удовлетворение отпусна мосберга. Другите продължаваха да оглеждат тавана и той за кратко последва примера им. На лицето му плъзна доволна усмивка.

— Няма ги — извика с гордостта на завоевател. — Мъртви или избягали, изберете сами.

Не помнеше броя на сраженията, в които е участвал. Всяко беше уникално и този последен сблъсък не правеше изключение. Един звяр бе убит, другите бяха избягали ранени в езерото. Адреналинът от битката бързо се разпръскваше, свистейки в ушите му като яростен вятър. Той се огледа за последен път наоколо и отиде при Даниел.

— Добре ли си?

Отворила аптечката, тя седеше на пода и промиваше раната на прасеца си с кислородна вода.

— Ще оцелея — изпъшка, докато течността вдигаше мехурчета и пяна.

Верховен се обърна към Макартър и Хоукър, които продължаваха да оглеждат тавана.

— Оставете — извика той. — Ще си изкълчите вратовете, извивате ги като някакви пеликани.

Археологът плъзна лъча на фенерчето си по още няколко участъка, после отпусна автомата си и се насочи към другите. Хоукър обаче продължи да проверява тавана навътре в пещерата, осветявайки методично сенките между висящите сталактити.

Верховен се засмя.

— Параноик — поклати глава той, обърна се към Даниел и огледа прасеца й. — Истинска бойна рана, ще остане хубав белег. — Тя гневно го стрелна с очи и наемникът пак се засмя. Не го бяха виждали толкова въодушевен.

По обратния път Макартър спря и проучи отблизо убитото от Верховен чудовище. Съществото лежеше по хълбок и като че ли още потрепваше. От раните му се стичаха тъмни течности и се носеше странна миризма на гниещи зеленчуци, също толкова остра, колкото вонята на сяра в пещерата.

Този звяр беше почти два пъти по-дребен от създанието, което ги бе нападнало при дървото в края на поляната. Изглеждаше мършав, с дълги крайници, явно млад индивид. Сигурно тежеше деветдесет килограма, макар че когато беше скочил отгоре им, им се стори много по-огромен.

Макартър разгледа останките от главата му, почти напълно отнесена от изстрела на помпата. Тя беше непропорционално голяма и ъглеста, клиновидна, със силно стесняваща се предна част. Единственото оцеляло око нямаше клепач и лъщеше като гладък мокър камък. Цялото тяло на създанието бе черно, на места с малко по-светли ивици, и кожата му беше покрита с някакъв тъмен секрет, излизащ през милиони миниатюрни порички.

Макартър нито беше виждал, нито беше чувал за нещо подобно. Дори самата фигура на чудовището изглеждаше неестествена. Цялото му тяло се състоеше от ъгли, като от застъпващи се плоскости. Предните и задните му крака бяха дебели, но ставите им бяха прости и оголени, като панти на врата — един отвор за долната половина и още един за горната. Жилестите му мускули приличаха на снопове жици. Имаше шия, тънка почти като на насекомо, а от задната й страна стърчаха две редици твърди косми, сливащи се в края като латинската буква V.

Зловещо същество, помисли си професорът. Притежаваше всички особености на хищник: стереоскопично зрение, мощно тяло, нокти, напомнящи извити стоманени остриета. Разтворените му мускулести челюсти бяха пълни със зъби, остри като метални клинове.

Макартър погледна към тавана, по който бяха пълзели зверовете. Пред очите му изплува онова древно маянско изображение — изправени на земята хора, нищо неподозиращи за застаналите точно под тях обитатели на Шибалба, които вървяха по обратната страна на земната повърхност. „Ако знаех, че тук долу живее нещо такова, щях да реша, че тази пещера е отвъдният свят.“ Побиха го тръпки.

Даниел и Верховен се приближиха и смаяно заоглеждаха съществото. Входните рани явно особено заинтригуваха Лейдлоу. Приличаха на стъклена плоскост, случайно пробита от бейзболна топка. От отворите излизаха дълги пукнатини.

Даниел се наведе и натисна тялото с цевта на автомата си. Беше твърдо. Тя почука по него и се разнесе кухо кънтене.

— Екзоскелет. Костите са отвън. Такива големи животни няма, само насекоми и ракообразни.

— Значи това е някаква буба — ухили се Верховен.

Макартър го побутна и посочи голямо мораво петно на куртката му — на мястото, където го беше ударил звярът. Платът се бе разръфал и потъмнял, сякаш от разяждаща течност.

— Някакъв секрет — предположи Даниел. — Цялото тяло на това нещо е покрито с него.

Южноафриканецът свали куртката си и я хвърли на земята, а Лейдлоу се надвеси над съществото.

— Усещаш ли миризмата?

Археологът кимна и каза:

— Почти като амоняк. Усетих я още снощи, когато другото чудовище ни нападна. Само че това тук вони много по-силно, въпреки че е по-дребно.

Даниел се озърна назад към малките басейни.

— И аз си мислех същото. И ми се струва, че знам защо. Амонякът е основа, която неутрализира киселината. Предполагам, че секретът по тялото му е точно такъв, но ако се съди по бързината, с която разяжда плата, сигурно е много по-силен от амоняк.

— И за какво им е това? — учуди се Верховен.

Лейдлоу кимна към басейните.

— Така оцеляват. Отделят този секрет, за да неутрализират киселината.

Макартър си спомни как помагаше на сина си в уроците по химия и постоянно отскачаше до химическия факултет, за да се консултира с колегите си по въпроси, на които не можеше да отговори. Основите бяха също толкова опасни, колкото и киселините. Смесени, те взаимно се неутрализираха, но поотделно киселините бяха разяждащи, а основите — изгарящи. И двете представляваха огромна опасност за органичната тъкан и за материали, далеч по-здрави от човешката кожа. Той се обърна към Даниел. Тя беше отрязала разкъсаната част от крачола на панталона си и прасецът й бе гол. Кожата й се беше зачервила, но нямаше мехури.

— Ами кракът ти?

Тя също погледна надолу. Отрязаното парче плат, което бе захвърлила някъде в мрака, сигурно също се разяждаше като куртката на Верховен.

— Полях раната с кислородна вода — каза тя. — Използвах я като антисептик, но понеже до известна степен е киселина, сигурно е неутрализирала попадналата върху кожата ми основа. Обаче изпитвам странно усещане, сякаш гори със студен огън, като мента върху езика.

— Може би няма да е зле да сложиш още кислородна вода — посъветва я археологът.

Даниел извади пластмасовото шишенце, а Верховен протегна ръка над убитото същество и попита:

— Забелязваш ли нещо друго?

Лейдлоу поклати глава.

— Мъртвите животни излъчват топлина — каза южноафриканецът. — Усеща се как струи от раните. Но не и това тук.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Може да е студенокръвно или по-студенокръвно, отколкото сме свикнали.

— Което сигурно обяснява защо топлинните сензори не ги засичаха — отвърна Даниел.

Верховен посочи опашката, чийто връх се разделяше на два шипа като двойно жило.

— Напомня ли ти нещо?

Тя кимна и Макартър си спомни трупа в реката и двете големи дупки на гърдите му, рани от нещо остро, което е влязло и после е излязло обратно. Това беше ужасяваща машина за убиване.

— Какви са тези създания, по дяволите? — попита професорът.

Той се спогледа с Даниел и Верховен, ала явно никой нямаше представа.

След малко Хоукър се върна при тях и хвърли бегъл поглед към звяра.

— Страхотно — саркастично рече той. — Адски забавно пътешествие. Следващия път ми напомнете да доведа цялото семейство. — Обърна се към Макартър и каза: — Да не забравяме защо сме тук.

Продължиха по пътеката, която ги отведе зад площадката, в по-дълбоките части на пещерата. Грапавите стени се стесниха от двете им страни, а после имаше участък, в който очевидно бяха огладени с инструменти. Скоро таванът се сниши и тесният канал, по който вървяха, се превърна в тунел. Накрая стигнаха до още по-тесен правоъгълен вход, висок около метър и двайсет и широк най-много четирийсет и пет сантиметра. Провряха се през него и от сенките се разнесе слаб дрезгав глас.

— Господин Кауфман?

— Ние сме, Сюзан — отговори й Макартър. — Не е Кауфман.

Тя се появи от мрака.

— Професор Макартър?

— Добре ли си? — попита я археологът.

Момичето се хвърли в прегръдките му. Той силно я притисна към себе си, без да се засрами от чувствата си. Чу я да хрипти и извади инхалатора й, който беше намерил и носеше със себе си.

Сюзан веднага го използва.

— Чух изстрелите — каза тя и от очите й бликнаха сълзи. — Не знаех дали…

Млъкна по средата на изречението, плъзгайки поглед по лицата им. Накрая се обърна към Хоукър.

— Ти какво правиш тук? Какво стана с хората на Кауфман?

— Повечето ги няма — осведоми я професорът. — Кауфман е горе, Бразош го пази. Чухме те по радиостанцията — добави той. — Ти обаче явно не ни чуваше.

— Не получих отговор — потвърди момичето. — Не бях сигурна, че я използвам правилно, и май изхабих батерията, докато ви виках.

После им разказа подробно за нападението и за своето избавление.

— Когато звярът уби другия наемник, радиостанцията се хлъзна по пода и стигна до мен. Аз я грабнах и си плюх на петите. Дойдох тук и намерих тая врата. Оказа се, че няма друг изход, но онези същества вече се мъчеха да влязат тук. Няколко часа дращиха и ровиха на входа, но не успяха да се проврат. Така се спасих.

— Това звучи успокоително — рече Хоукър. — Но все още ни предстои да се върнем обратно, за да се измъкнем навън. И колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.

Сюзан хвана Макартър за ръка и каза със сериозно изражение:

— Добре. Но първо трябва да видите някои неща.

Поведе ги по дълъг тесен проход през поредица от празни помещения, изсечени в самата скала, стаи с гладки вертикални стени и равен под. Изработката изглеждаше по-добра, отколкото на площадката в голямата зала. Там, където стъпките на Сюзан бяха разчистили праха, огладеният камък лъщеше като скъп мрамор. Макартър се наведе да го разгледа, но студентката го подкани да я последва.

Тя посочи едно място на стената, покрито със странни геометрични символи и релефни маянски йероглифи. После клекна до купчина камъни, образувана при срутването на част от стената и тавана.

Макартър спря смаяно. Там лежеше някаква фигура, полузаровена под развалините. В сивкавия сумрак приличаше на детски труп, но когато насочиха фенерчетата си натам, стана ясно, че е нещо друго.

Тялото беше високо около метър и двайсет. Краката и тазът бяха отделени от торса и покривалата ги някога плът отдавна бе изгнила. Черепът приличаше на човешки, но някак деформиран и издут. В горната половина на лицето зееха големи празни орбити с изпъкнали надочни дъги и силно наклонено назад чело.

Вместо гръден кош торсът имаше две широки плочи, заоблящи се напред от гръбначния стълб и напълно покриващи гръдната кухина. Нещо като екзоскелета на зверовете в голямата зала, само че с хиляди миниатюрни дупчици в костта.

Макартър докосна крехкия череп и прокара пръст по гладката му повърхност. Напомняше му на мечоносеца11, който като дете бе намерил изхвърлен на плажа.

— Скелетът беше почти напълно заровен — поясни Сюзан. — Аз разчистих повечето камъни. Така времето мина по-бързо.

— Какво е това? — попита професорът.

Сюзан само поклати глава.

Даниел сякаш не ги чуваше. Взираше се в костите с широко отворени очи.

— Боже мой! — промълви тя. — Изобщо не съм очаквала… Не вярвам на очите си. Просто не вярвам на очите си.