Черен дъжд

44.

След двайсетина минути Даниел, Хоукър, Макартър и Девърс вървяха по диря, водеща към индианския лагер.

Верховен беше проявил желание да отиде вместо Даниел, защото в племето холокуа цареше патриархат и заради ранения й крак, но тя отказа. Дланта му беше много зле, а преходът в джунглата изискваше много движения с ръце. Но имаше и по-важна причина — предчувствието, че това ще е най-добрият им и навярно последен шанс да се спасят. Нямаше намерение да остави такъв момент на друг.

Макартър предпочиташе тя да не идва и й го каза, но тъй като нямаше друг избор, я помоли да не говори, освен ако не се обърнат към нея. Доминираното от мъже общество на племето холокуа нямало да реагира добре. Лейдлоу се съгласи, но парада командваше тя и нямаше начин да остане в лагера.

Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече се сгъстяваше растителността. Вече бяха в самата джунгла, грамадните дървета с надвиснали клони създаваха чувството, че се движат в тунел, а гъсталакът долу криеше гъмжило от пъплещи животни. Всичко това сега й се струваше чуждо, тъмно и зловещо като пещерата под храма. Безпокойството й се усилваше колкото повече се отдалечаваха от поляната с нейната относителна безопасност.

Даниел с огромно усилие пропъди тази мисъл. Зверовете, сипакните, бяха някъде там. И макар Хоукър да предполагаше, че са нощни животни, извършеното точно преди залез нападение срещу Кауфман показваше, че не е точно така.

Поведението на ларвата в кутията предполагаше, че сипакните избягват не самия ден, а дневната светлина. Създанието се беше свило в единствения ъгъл, в който имаше сянка, и когато Лейдлоу покри половината контейнер с кърпа, то избираше сенчестата страна. Ако изводът й бе верен, зверовете можеха да ловуват денонощно в джунглата, защото под тройния дървесен покров, до земята стигаха по-малко от десет процента от слънчевите лъчи.

Затова Даниел беше нащрек. Вървеше на известно разстояние от Макартър и местеше поглед между гората, археолога и Уилям Девърс, който се движеше няколко крачки пред тях, незавързан, но и невъоръжен. Тя почти очакваше предателят да се опита да избяга, но той явно разбираше, че е самоубийство да остане сам в джунглата.

Хоукър крачеше решително пред Девърс. Поддържаше странен ритъм — първо напредваше енергично, после изведнъж спираше и оглеждаше района. Понякога дълго стоеше неподвижно, сякаш чакаше над тях да прелети дух. Друг път посочваше следите от индианците — смачкани растения, разровен мъх, отъпкана пръст.

След два часа Даниел усети слаб мирис на дим. Листата наоколо изглеждаха бели — покрити с фин пласт пепел, като праха по мебелите в пуст дом.

После видяха индианците.

Тя хвана Макартър за ръката и го спря. Точно пред тях стояха двама мъже и още трима малко по-встрани. Лейдлоу предположи, че други се крият в храсталака. Индианците бяха вдигнали високо каменните си брадви и лицата им изглеждаха сурови, в очите им пламтеше гняв.

Единият извика нещо, което Девърс не преведе, но нямаше и нужда — беше заплаха или проклятие. От джунглата се появиха още неколцина и след миг бяха обградени от дванайсет индианци.

Моментът беше настъпил.

— Говори с тях, Девърс — нареди тя. — Кажи им, че идваме с мир.

Лингвистът пое дълбоко дъх и успя да произнесе няколко думи. Индианците обаче не реагираха. До нея Макартър бавно отпусна пушката си, за да покаже, че са добронамерени.

Хоукър поклати глава.

— Още не — предупреди го Даниел. — Ще ни нападнат.

Девърс опита пак и обясни, че искат само да помогнат на племето холокуа, а не да се бият с него. Чакали дъждовете, също като тях, и за тази цел донесли кристалите, отнети от племето много отдавна. Щели да им ги върнат в замяна на тяхната помощ.

Отначало индианците мълчаха и ги зяпаха безизразно, сякаш бяха смутени. Накрая онзи, който беше извикал, заговори. Думите му звучаха язвително и Лейдлоу си помисли, че отхвърля предложението им.

— Казва се Путок — преведе Девърс. — Твърди, че не го е страх от нас и изобщо от белите. В миналото убил много наши мъже.

— Това е успокоително — отбеляза Даниел.

— Казва, че не можел да отговори на този въпрос и че…

Путок го прекъсна с нов вик, след което индианците се скриха в джунглата.

— Казва, че другите щели да решат.

— Кои други? — попита тя.

— Старейшините — поясни Девърс.

Даниел погледна Хоукър и после Макартър. Тъкмо това искаха. Продължиха напред, навлизайки все по-дълбоко в земите на племето холокуа.