Черен дъжд

51.

Времето в Бразилия се променяше. Ел Ниньо и задържалото се високо атмосферно налягане, причината за нахлуването на сух въздух в Амазония, бяха заменени от постоянно придвижващи се от север въздушни маси, които насочваха огромно количество влага от Карибите към сърцето на джунглата и носеха облаци и дъжд, плътно покриващи района от Централна Бразилия чак до крайбрежието. На поляната, на която се издигаше храмът, щеше да вали цели девет дни без прекъсване.

Сред проливния дъжд индианците от племето холокуа се заеха с мрачните задачи, следващи всяка битка. Докато изнасяха убитите, те се натъкнаха на трупа на Пик Верховен и безмълвно го взеха с останалите. Щяха да поставят тялото му до тези на своите воини и да започнат церемонията по кремирането. Около огромните клади щеше да цари печал, но щяха да се разнасят и тържествени напеви, докато димът издига храбрите духове към небето.

Оцелелите членове на експедицията нямаше да участват в тези ритуали. Те останаха на поляната с група индиански воини, за да изчакат отминаването на дъждовете в набързо възстановените палатки.

На втория ден индианците им донесоха храна. Дивечът в района беше оскъден и това правеше жеста на племето още по-щедър.

Преглъщайки парче риба, Хоукър се обърна към Даниел и Макартър.

— Според вас колко време ще им отнеме да изсекат нов камък за покрива на храма?

— Казаха, че ще го направят — отвърна професорът. — Обаче в селото им не забелязах каменни сгради. Честно казано, съмнявам се, че притежават необходимите умения.

— Така си и мислех — въздъхна пилотът. Остави чинията си, измъкна се от импровизираната палатка и се насочи към храма в ситния като мъгла дъжд. Макартър и Даниел го последваха. Прекосиха поляната, изкачиха се по стълбището и се спуснаха вътре.

Хоукър предпазливо откачи жиците на заредените експлозиви и ги извади. След това замахна с тежък чук и удари заоблената стена на кладенеца. Камъкът се напука и разцепи, във всички посоки се разхвърчаха остри късчета. След втория удар към водата полетяха по-големи парчета.

Сепнати от шума, в храма влязоха неколцина индианци. Отначало се изненадаха от гледката, но скоро разбраха какво прави Хоукър и се заеха да оглеждат пръснатите наоколо големи камъни — части от плочата, която бе запушвала входа към пещерата. Избутваха ги към ямата, вдигаха ги и един по един ги хвърляха вътре.

Пилотът продължаваше да удря по стената на кладенеца и когато свърши, се зае с олтара. Индианците извикаха останалите си другари и скоро образуваха верига, по която пренасяха кошници с камъни и дървета и ги изсипваха в кладенеца.

Изтощен, Хоукър предаде чука на Макартър, който след няколко минути се смени с Даниел. Като се редуваха така, след половин час тримата почти приключиха — По-голямата част от маянския олтар беше натрошена на парчета, които хвърлиха в ямата.

Индианските воини продължиха работата. Скоро кладенецът щеше да се напълни. Каменната „тапа“ щеше да тежи най-малко десетина тона и нито една сипакна нямаше да може да избяга от подземния свят.

Когато индианците отидоха да донесат още камъни, Даниел се облегна на стената, стиснала тежкия чук в ръце. Озърна се и спря поглед на разрушения олтар. Някакъв проблясък привлече вниманието й.

— Какво е това? — вторачи се тя в слабото сияние сред развалините. Опря чука на стената, приклекна сред праха и натрошените камъни и разчисти част от останките. Блясъкът се усили. Даниел се наведе и измъкна от руините камък с триъгълна форма и големина на обемист речник. Избърса праха и мръсотията от повърхността му и прокара пръсти по заоблените ъгли и ръбове. Беше направен от някакъв прозрачен материал, на пипане наподобяващ тежък акрил.

— Топъл е — отбеляза тя.

— Какво е това? — попита Хоукър.

Даниел поклати глава.

— Нямам представа. Освен ако не е от… — Кристалите на Мартин и радиоактивните кубчета бяха стояли върху олтара, което я накара да се зачуди дали най-после не е открила онова, което търсеше.

След като бяха спасили Сюзан и установиха, че пещерата е празна, Даниел беше заключила, че няма нищо за откриване. Но след обяснението на Кауфман за електромагнитното излъчване започна да се съмнява в това. Електромагнитният импулс трябваше да идва отнякъде.

— Спомняте ли си историята за Тулан-Суюа? — обади се Макартър. — Когато същността на боговете била прехвърлена в специални камъни?

Даниел кимна и докато отново се взираше в предмета, усети нечие присъствие в преддверието на олтарната зала. Обърна се и видя Стареца, подпрян на ръката на друг индианец. Изглеждаше също толкова немощен, колкото и преди, но очите му бяха ясни. Той бавно се приближи към нея, без да откъсва поглед от камъка. Не изглеждаше изненадан.

— Гарон Сипакна — произнесе вождът.

Но Девърс го нямаше, за да преведе думите му.

— Гарон Сипакна — повтори Стареца и леко се потупа по гърдите.

— Мисля, че казва „сърцето на Сипакна“ — каза Макартър.

Лейдлоу погледна камъка и го подаде на вожда, но той леко го побутна към нея и надзърна в почти затрупания кладенец. Явно останал доволен, той се обърна и се насочи към професора. Разтвори длан и му подаде някакъв малък предмет.

Макартър го разгледа отблизо. Беше компас, много стар, поне на сто години. Трябваше да е компасът на Блекджек Мартин.

Археологът го взе почтително.

Старецът отиде при Хоукър и му поднесе обсидианов връх за копие, докосвайки най-новата му рана и произнасяйки индианската дума за „воин“.

Пилотът се поклони в знак на благодарност и вождът се върна при Даниел, като отново събра длани пред устата си. Погледна я в очите и изрече думата „Уалон“, като кимаше.

Макартър си спомняше тази дума.

— Нарича те „Старата“ — преведе той. — Но това няма нищо общо с възрастта, означава „вожд“.

Даниел също кимна, изненадана от комплимента. Повтори жеста на Стареца и се усмихна. Той отвърна на усмивката й, обърна се и си тръгна, подкрепян от индианеца.

На другия ден, придружени от неколцина воини, членовете на експедицията напуснаха поляната въпреки променливия, но почти постоянен дъжд. Иначе четиридневният в сухо време преход се проточи в двуседмично газене в калта. И дори когато стигнаха при реката край Стената на черепите, небето притъмня и дъждът отново се заизсипва.

Даниел трепереше от студ, но сега виждаше неща, на които по-рано не обръщаше внимание: фини капчици по палмов лист като мъниста от течно сребро, розови орхидеи сред дърветата, яркожълто цвете, което рязко се затвори при първите капки дъжд.

Бяха в джунглата повече от месец, а не ги беше забелязвала. Почти й се искаше отново да срещнат колона трудолюбиви мравки и Макартър да ги посочи възхитено.

От Стената на черепите поеха на юг, към Рио Негро. Пет дни по-късно спряха преминаващ кораб с дизелов двигател, натоварен с махагон и влачещ още трупи след себе си. Докато се качваха, Даниел се озърна назад към индианските им придружители, но тях вече ги нямаше.

На борда благодариха на новите си домакини, любезно отклонявайки въпросите за окаяния им вид. Накрая те ги оставиха на мира — да търсят отговорите на собствените си неразрешени въпроси.

Макартър размишляваше главно за храма на поляната. Въпреки наученото пирамидата си оставаше почти пълна загадка.

— Признавам, че ми е трудно да приема твоите предположения за пещерата и скелета — обърна се той към Даниел. — Но не мога да го обясня по друг начин. Особено в светлината на последната ни находка. — Имаше предвид камъка в раницата й. — Ако си права, деформираният скелет сигурно е на някой от група хора, може би участници в експеримент, върнали се назад във времето. С идването си тук те са заварили свят с неблагоприятни за тях условия — слънце и дъжд, който парел кожата им. Тъй като нямали голям избор, принудили местните жители да построят храма като „запушалка“ на пещерата, обучавайки ги да работят с въжета, инструменти и камък. И се обявили за полубогове, навярно въпреки зачатъчните вярвания на туземците. Това е отразено в историята за самовъзвеличилия се Уукуб-Какиш в „Попол Вух“.

— Мислих си за героите, които победили Сипакна — обади се Сюзан. — Текстът съобщава, че бил хванат в капан, но не и убит, а само затрупан под каменна планина. Чудя се дали това не е някакво предупреждение, дали първите разказвачи на историята не са знаели, че сипакните може пак да излязат, ако храмът бъде отворен.

— Предупреждение, скрито пред очите на всички — отбеляза Даниел, като се взираше в носещата се край тях вода. — Като плаващия труп.

Макартър кимна. Предполагаше, че индианците холокуа са го хвърлили в реката като предупреждение за племето нури, а и защото са знаели последиците от водата за сипакните — че растящата в него ларва не може да оцелее.

— Според мен това място е положило началото на много маянски легенди — рече професорът. — Например за злите същества от подземния свят: обитателите на Шибалба, дървените кукли, Уукуб-Какиш и Сипакна. Ние от западната цивилизация обикновено мислим линейно — един въпрос, един отговор. Но в множество по-древни култури нещата не са черно-бели. Устните предания водят до постоянно доразвиване на историята. Различни общности са се смесвали, заимствали са едни от други и са повтаряли безброй варианти на един и същи мит. Различни версии на истината.

Даниел го погледна и каза:

— Това ми е ясно. Когато пристигнах тук, за да търся източника на онези кристали, си мислех, че те са част от някаква машина, дело на по-развита цивилизация. За нас това наистина бяха части, като автомобилни свещи или горивни инжектори, и искахме да намерим цялата система. Но за племето холокуа те са свещени предмети, които носят дъжд. Реликви от истинския Черен дъжд. И кой може да твърди, че не са прави? Ние ги върнахме на племето и дъждът дойде. Две версии на истината, и двете верни в очите на техните автори.

Макартър слушаше и кимаше. Погледна Хоукър, който, общо взето, мълчеше, откакто бяха напуснали поляната. Професорът нямаше представа за какво мисли пилотът.

— Някакви идеи? — попита той.

Хоукър се усмихна, сякаш го бяха хванали в неловка ситуация.

— Просто се чудя. Пътувал съм много. Седем дни с камион през пустинята, два месеца на кораб, който постоянно попадаше от една буря на друга. Изобщо не бих тръгнал, ако в крайната точка не ме очакваше някаква важна работа. Обаче тук става дума за пътешествие във времето. Трябва да е било ужасно. Защо изобщо са се опитали? И защо са се върнали в толкова първобитна епоха? Явно не е завършило много добре за тях.

Отговори му Сюзан:

— Може би процесът не е бил усъвършенстван. Може да не са искали да се връщат толкова назад.

— Някакъв експеримент — добави Даниел. — Като опита на Колумб да открие нов път до Индия. Понякога се изгубваш и се натъкваш на неща или места, където изобщо не си искал да ходиш.

— Възможно е, но по-скоро ми се струва, че там има още нещо — отвърна Хоукър, загледан в далечината.

Макартър беше съгласен с него, макар да нямаше представа какво би могло да е това нещо. В известен смисъл му стигаше и онова, което бяха открили. Изглежда бяха намерили един от източниците на вярванията, които по-късно щяха да се превърнат в религията на маите. Религия, пуснала корени на друг континент и развила се в най-голямата цивилизация на доиндустриална Америка, процъфтявайки в продължение на хиляда години, преди да се разпадне на не толкова показни, но по-лични системи от вярвания.

Бавно напредваха по течението, плавайки по тъмните води на Рио Негро към Манауш. Колкото повече се приближаваха, толкова повече се разширяваше реката и започнаха да забелязват стълбове дим в различни точки на хоризонта.

Димът идваше от плантациите по двата бряга. Дъждовният сезон най-после беше настъпил и плантаторите горяха стърнищата, за да подготвят земята за следващата сеитба. Това наведе Макартър на нова мисъл.

— Ние очаквахме дъждовете да убият сипакните, както водата от манерката уби ларвата. Но днес във въздуха има какви ли не замърсявания, включително сяра от въглищата и други източници. Може да не е като киселина, способна да смъкне боята от всяка повърхност, но е много по-киселинен от дъжда преди три хиляди години.

— Значи според теб затова сипакните не умряха толкова бързо от него, така ли? — попита Хоукър.

Археологът кимна и отново се вгледа в дима.

— Онези огньове не причиняват голямо замърсяване. Но из цяла Америка, Европа и Азия има електростанции на въглища, които изхвърлят милиарди тонове сяра във въздуха. Да не споменавам въглерода и другите отрови. — Погледна Даниел. В известен смисъл сега разбираше целите й. — Явно създаваме свят, който е много по-подходящ за други форми на живот, отколкото за собствения ни вид.

След няколко часа стигнаха в покрайнините на Манауш, гледка, която повечето от тях не бяха смятали, че ще видят отново.

По време на този последен етап от пътуването Даниел несъзнателно се насочи към носа на кораба. Почти си бяха у дома и започваше да се пита какво ги очаква там. Един час преди пристигането при нея дойде капитанът.

— Американци ли сте?

Тя кимна.

— Някой ви търси — съобщи й бразилецът. — Смята ви за изчезнали.

— Кой? — подозрително попита Даниел.

— На пристанището. Също американец. Свърза се с нас по радиостанцията. Търсеше изчезнала група под ръководството на красива брюнетка на име Даниел. Вие сте, нали?

— Предполагам, че съм аз. Знаете ли как се казва този американец?

Капитанът поклати глава.

— Ваш приятел. — Беше развълнуван, като всеки приносител на добри новини. — Казва, че ви търсили навсякъде, проверявали всеки кораб, който пристига по реката. Значи amigo. Със сигурност.

Той се отдалечи и Хоукър зае мястото му.

Даниел не изглеждаше особено въодушевена.

— На пристанището ни чака някакъв amigo.

Пилотът сбърчи чело.

— Мислех, че не са ни останали повече amigos.

Тя кимна.

— И аз.

След час пристигнаха на оживен дъсчен кей. След сръчно маневриране около по-малки съдове, корабът се приближи достатъчно и Даниел видя в тълпата трима мъже с тъмни очила. Изглеждаха въоръжени. Единият носеше ленена риза с разкопчана яка и ръката му висеше на превръзка. Позна го веднага.

— Арнолд! — Той й се усмихна от пристанището. — Ти си истинска радост за очите ми!

Корабът пристана и тя скочи на кея.

— Съобщиха ми, че си убит. — Прегърна го, като внимаваше да не закачи болната му ръка.

— Ами да. Както винаги съм казвал, не бъркай официалната версия с истината.

— Какво ти е на ръката?

— Счупих я при падане, единственото, от което бронираната жилетка не може да те предпази.

Мор й разказа за предателството на Гибс и за падането си в реката. Как си счупил ръката в понтона на моста и едва не замръзнал, притиснат към пилона под него. Не подозирал, че всичко е организирано от Гибс, но тъй като си мислел, че ще се срещне с убиеца на Блъндин, взел всички предпазни мерки.

Докато другите слизаха на брега, Даниел накратко му разказа собствените си премеждия.

Първа се появи Сюзан Бригс, която водеше двете оцелели немски овчарки. Зад тях Макартър помагаше на куцащия Бразош, а Хоукър мъкнеше замаяния Уилям Девърс, когото бяха упоили, преди да стигнат в Манауш, за да не избяга. Последен беше Ерик.

Хората на Мор се насочиха към него, но Хоукър ги спря.

— Този човек е свободен да си върви.

— Идва с нас — възрази Мор. — Заради информацията, с която разполага.

Пилотът посочи Девърс.

— Ще трябва да я получите от него.

— Той едва ли ще знае каквото ми трябва.

— Тогава ще се наложи да гадаете — настоя Хоукър.

Мор въздъхна ядосано, но пилотът не отстъпи. Ако не беше точната стрелба на немеца, сега щеше да е мъртъв.

— Пуснете го — обади се Даниел. — Няма да е честно. Не и след всичко, което се случи там.

— Отлично — изсумтя Мор, после се усмихна, сякаш одобряваше промяната, която забелязваше в нея. Обърна се към наемника и каза: — Свободен сте да си вървите, млади човече. Днес получавате подарък — живота си. Използвайте го разумно.

Русокосият немец погледна неуверено Мор и Даниел, после Хоукър.

— Бягай оттук — каза му пилотът. — Върни се в родината си, ако можеш.

Бившият наемник колебливо закрачи по кея, озъртайки се назад, преди да се скрие в навалицата.

Мор отново се обърна към Хоукър.

— Като стана дума за завръщане в родината, разбрах, че сте сключили сделка. И въпреки провала на експедицията изглежда сте изпълнили своята част. Това няма да остане неоценено. Само че в положението, в което се намираме, не сме в състояние да спазим нашето обещание. Оперативният ни директор изчезна и се издирва за множество престъпления, включително незаконно присвояване на пари, фалшифициране на документи и убийство. Младата госпожа Лейдлоу е обявена за изчезнала и също е заподозряна. А аз, е, аз официално съм мъртъв. — Той леко поклати глава. — Въпреки това сме ви задължени и ако не се озовем в затвора, ще направим каквото можем за вас.

Хоукър беше наясно със ситуацията. Обърна се към Даниел и каза:

— Можеш да останеш тук. Познавам собственика на един нощен клуб, който с радост ще те вземе на работа.

Тя му се усмихна. Звучеше съблазнително.

— Може би следващия път. Първо трябва да оправя някои неща.