Черен дъжд

21.

Същата нощ над поляната отекна протяжен вой, човешки глас, който се извисяваше и стихваше в неравномерен напев. Звучеше глухо и натрапчиво. Пик Верховен го очакваше.

Даниел се обърна наляво, където южноафриканският наемник седеше, вдигнал чаша с кафе към устата си. Беше я предупредил, че ще се случи нещо — и то тази вечер. Бяха го издали движенията сред дърветата. „Voor-loopers“ — заяви на африкаанс той. — „Разузнавачи.“

През следващите часове той и неговите хора бяха претърсили джунглата за индианци, надявайки се да ги прогонят. Откриха само стъпки, странни резки по дърветата — нещо като маркиране на територия — и отпечатъци от животински лапи само с два пръста. Наблизо се натъкнаха на останки от две животни, жестоко накълцани, покрити с кал и със същите пробити мехури, каквито бяха видели по трупа в реката. „Друго предупреждение“ — отбеляза Верховен.

В отговор Даниел реши да пропусне съня. Направи серия тестове на обръча от сензори за движение, с който бяха опасали поляната, и не се отдалечаваше от лаптопа, който показваше сигналите им.

От своя страна, Верховен разположи хората си в различни точки на поляната и взе една от немските овчарки при себе си до масата. Когато злокобните напеви се понесоха във въздуха, кучето се напрегна и застана между господаря си й източника на звуците.

Верховен гордо потупа животното и се озърна към Лейдлоу. Тя отново се вгледа в лаптопа! Сензорите не бяха регистрирали нищо.

В нощта пак се надигна протяжен зов. Южноафриканецът остави чашата си и вдигна радиостанцията.

— Виждате ли нещо?

— Тук нищо — чу се първият отговор.

— От тази страна е чисто — прозвуча вторият.

— Отваряйте си очите на четири, по дяволите, защото явно нещо ви убягва — нареди той.

Даниел беше чула достатъчно.

— Ще събудя всички.

Не се наложи да го прави. Смутени от воя, другите членове на групата вече се бяха надигнали и надничаха от палатките си или заемаха местата си край огъня при Верховен.

Поласки беше един от първите.

— Какво е това?

— Звучи като разгонена котка — отвърна Девърс.

Носачите се скупчиха един до друг. Макартър и Сюзан също дойдоха при огъня, следвани от Хоукър.

Даниел се приближи до Девърс и попита:

— Това на холокуа ли е?

Той не отговори веднага, явно стреснат от кънтящия глас.

— Разбира се, че е — убедено заяви Верховен.

Лейдлоу искаше потвърждение.

— Хайде де, да или не?

— Така ми се струва — рече лингвистът. — Прилича на техния език, обаче…

Докато Девърс напрягаше слух, Хоукър мина покрай тях и се настани върху един сандък.

— Време е да проверим дали твоя план ще сработи — каза му Даниел.

Планът беше прост: в случай на нападение щяха да се отбраняват в центъра на лагера, ограден с димки и монтирани върху триноги метал-халидни прожектори, като онези, които се използваха на олимпийските стадиони.

Ако ги атакуваха през деня, димките щяха обгърнат мястото в гъст тъмен дим и за секунди да скрият групата от, прииждащите нападатели. Това обаче нямаше да попречи на инфрачервените мерници, с които бяха снабдени автоматите на Верховен, и те щяха да могат да стрелят, оставайки скрити за противниците си.

В случай на нощно нападение, като това, което изглежда предстоеше, прожекторите щяха да имат същия ефект, заслепявайки приближаващите се, докато групата от НИИ щеше да изчезне в мрака в средата на лагера и да открие огън, ако се наложи.

Даниел огледа поляната. Засега бяха сами.

— Нещо на екрана? — попита Верховен.

Тя се озърна към лаптопа.

— Не. Сигурно още са далече.

— Вече ги виждам — съобщи по радиостанцията един от хората на Верховен. — Неколцина сред дърветата на юг.

В този миг лаптопът тихо запиука. На дисплея се появиха обекти: червени точици на сиво поле, някои на юг, други на запад.

Южноафриканецът вдигна радиостанцията към устата си.

— Отстъпете. Няма нужда да разпръскваме силите си, ако ще влизаме в бой.

Той спокойно свали автомата от рамото си и отбеляза:

— Очаква ни интересна нощ. — Изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото загрижен — като човек, принуден да свърши нещо, което отдавна е отлагал.

— Най-добре да извадим резервното оръжие — предложи Даниел.

Верховен подхвърли ключ на един от носачите.

— Действай бързо.

Автоматите бяха в продълговатия сандък до неговата палатка, който за всеки случай беше заключен. На носача щеше да му отнеме минута, докато стигне там и извади оръжието.

Докато той се отдалечаваше тичешком, протяжните викове прозвучаха отново, вече по-високи, напев от няколко гласа.

— Това не ми харесва — рече Поласки. — Не е на добре.

— Какво казват? — попита Даниел.

— Не се разбира много — отвърна Девърс. Гласовете се извисиха, заглъхнаха и отново се извисиха. — Прилича на някаква песен, не е точно…

Прекъсна го нов индиански глас, включвайки се в хора с вик откъм запад. Веднага му отговори друг от изток, след това още един от север и накрая от юг.

Лейдлоу се обръщаше във всяка посока, търсейки с поглед източника им, докато те заглъхваха, заменени от ниските ритмични напеви.

Поласки измърмори нещо непонятно, а Макартър постави ръка на рамото на Сюзан, като се озърташе наоколо.

— Какво искат? — попита тя.

— Не знам — промълви професорът.

Цивилни в опасност — точно ситуацията, която Даниел се надяваше да избегне. Тя се обърна към Девърс.

— Какво казват, по дяволите?

— Трудно е да се разбере.

— Хайде де — изсумтя тя. — Иначе от теб няма никаква полза.

— Не е толкова лесно — упорстваше лингвистът. — Техният език не е като нашия, не е съвсем логичен. — Той напрегна слух. — Призовават духовете. Молят ги да прочистят джунглата от чумата и заразата, която сме донесли ние. Или пък може би ние сме чумата и заразата. Тъй или иначе, явно ние сме проблемът.

Верховен се засмя.

— Естествено. — Изтегли затвора на автомата си и пристъпи напред. — Е, ако искат да се отърват от нас, ще трябва да разчитат на нещо повече от духовете.

Когато напяващите гласове отново се извисиха, Даниел изведнъж почувства, че положението излиза от контрол. Боеше се не само че индианците холокуа ще нападнат вкупом, но и че Верховен иска да го направят просто за да докаже на какво е способен.

Тя се озърна към Хоукър. Пилотът изглеждаше невъзмутим, почти развеселен. Той спокойно поклати глава. Изражението му предполагаше, че всичко е наред, че това е само перчене, че Верховен и индианците просто си мерят оная работа.

Лейдлоу отново насочи вниманието си към джунглата с надеждата, че Хоукър е прав, и точно в този момент напевите стихнаха.

Тишината се проточи и тя погледна Девърс.

— Сега пък какво?

Лингвистът поклати глава.

След малко хората на Верхбвен се присъединиха към тях и той ги разположи по периметъра на защитената зона. Членовете на експедицията останаха в средата.

Даниел се опасяваше, че четиримата въоръжени мъже няма да са достатъчни. Впери поглед в мрака и потърси якия носач, който беше отишъл за резервните автомати. Не го видя никъде и се зачуди защо се бави.

— Не трябва ли да включим прожекторите?

— Още не — отвърна южноафриканецът.

Откъм дърветата се разнесоха нови гласове. Червените точки на компютърния екран се уголемяваха и алармата продължаваше да пиука.

— Внимавайте! — извика Поласки.

Всички се приведоха. В нощното небе към тях се носеше нещо, оставящо огнена диря. То падна, преди да стигне до лагера, и странно заподскача по земята — приличаше на горяща от двете страни гиричка с мека връзка. Сухата трева наоколо се подпали и в същия миг в мрака полетяха още пламъци.

— Залегнете! — нареди Верховен.

Огнените опашки във въздуха описваха неправилни траектории — две огнени кълба, орбитиращи едно около друго, свързани с въже — и се разбиваха в земята сред дъжд от искри. Десет, после двайсет, после още, прииждаха от всички посоки.

Сюзан започна да рита пясък върху приближаващите се огнени езици. Макартър се присъедини към нея, ала редките бурени се овъгляваха бързо и не представляваха сериозна опасност.

В този момент се появи носачът, натоварен с четири автомата и кутия заредени пълнители.

Верховен взе оръжието от него.

— Раздай ги — заповяда Даниел. Сега напевите звучаха различно, по-мрачно и зловещо, и обикаляха поляната — глас след глас повтаряше една и съща дума.

Ако се съдеше по изражението му, Девърс я знаеше, но не я преведе. Лош признак.

Лейдлоу провери дисплея на лаптопа — навсякъде около тях имаше обекти, прекалено много, за да ги преброи. Тя се обърна към лингвиста.

— Бели лица — каза той, разбрал погледа й.

— Какво означава това?

— Бялото лице е дух. Носи смърт.

Не след дълго виковете придобиха характера на нещо като строева проверка. Индианците холокуа един след друг обявяваха присъствието си. Ревяха с всички сили, изпадаха в ярост. Даниел преброи до седемдесет и се отказа.

Залегналият до нея Хоукър се изправи и отиде при Верховен, който тъкмо се канеше да даде последния автомат, и каза:

— По-добре го дай на мен.

Южноафриканецът остана неподвижен за миг, после тикна оръжието в протегнатата му ръка.

Лейдлоу отново срещна погледа на Хоукър, ала този път не намери утеха в очите му. Бяха студени и мрачни. Нямаше и следа от предишната насмешка.

— Адски много са — каза един от хората на Верховен.

— Най-малко стотина. Може и да са повече.

— Много по-малко са — възрази шефът му, като се озърна към светещите точки на компютърния екран. — Определено са по-малко, отколкото искат да повярваме.

— Той измери наемника с гневен поглед.

— Възможно е, обаче това прилича на боен отряд — заяви Девърс. — Тия хора се отъждествяват с духовете на смъртта. Мажат се с бяла боя и отиват на бой. Вярват, че боята ги прави неуязвими като Бялото лице, онзи, който вече е мъртъв. Той ги закриля, защото ако вече са мъртви, не могат да бъдат убити.

Сякаш в отговор на думите му, гласовете внезапно замлъкнаха. Даниел се огледа наоколо, още никой не ги нападаше. Кълбата продължаваха да горят там, където бяха паднали, и из лагера се стелеха редки валма дим. Но въздухът беше неподвижен.

Изведнъж тя зърна движение на дисплея и вдигна поглед. Видя силует сред дърветата покрай поляната, очертан на фона на малки огньове. След секунди вече пламтяха десетина или повече и бързо опасваха целия периметър. Приличаше на горящ фитил, който постепенно пълзеше покрай поляната, движейки се по посока на часовниковата стрелка — на юг и на изток.

Храстите и тревата пращяха и подхващаха огъня, който се сливаше в непрекъсната стена. Даниел вече виждаше силуетите на хора с факли в ръце. Тичаха край дърветата и оставяха огнени опашки след себе си. Скоро поляната беше опасана от бързо разрастващ се пожар.

— Господи, ще ни изгорят — промълви Поласки.

— Тук няма какво да се запали — успокои го Хоукър.

Лейдлоу пое дълбоко дъх. Той имаше право. На поляната нямаше нищо запалимо, обаче оставаше проблемът с дима. Обграждащият ги огън вдигаше тежък, мазен пушек и вече ставаше трудно да дишат. Без да откъсва очи от края на поляната, тя отвори аптечката и извади наръч тънки като хартия маски. Бяха само шест и ги раздаде на Сюзан, Поласки, Макартър и носачите.

Един от хората на Верховен смъкна очилата си за нощно виждане.

— Сега сме напълно слепи. Индианците направиха тия устройства безполезни.

— Само че те не го знаят — отбеляза Хоукър.

Всички бяха станали нервни, освен Верховен и пилота. Даниел се обърна към Девърс и попита:

— Хайде, какво искат, по дяволите?

— Мисля, че не искат нищо — отвърна той.

— Тоест?

— Просто постоянно повтарят едни и същи думи. „Огън за огън, огън за чумата“. — Лингвистът трябваше да повиши глас, за да надвика пращенето на пламъците, които вече ги обграждаха отвсякъде. — Или се опитват да ни кажат нещо, или се самонавиват.

На отделни места сливащите се огнени езици пълзяха нагоре по дърветата, образуваха въздушни течения, завихряха страховити малки въртопи като бясно въртящи се джинове, пуснати от бутилка.

— Край — каза Даниел и погледна Верховен. — Включи проклетите прожектори и изстреляй няколко сигнални ракети срещу тях. Няма какво повече да чакаме.

Южноафриканецът се усмихна и натисна един ключ. Генераторът зарева и прожекторите мигновено засияха. Насреща им заблестя ослепително отражение от валмата бял и сив дим, като мъгла от множество призраци. Видимостта стана още по-лоша.

Верховен натисна друг ключ и започна да изстрелва ракетите, предварително скрити в джунглата зад сегашните позиции на индианските воини — две на север, после още две на запад, а след това на юг и изток.

Лейдлоу се надяваше, че пукотът ще изплаши индианците. И наистина, в редиците от точки на компютърния екран се появиха празноти. Отделни групи отстъпваха, но не бягаха вкупом и след малко обръчът отново започна да се затваря. Тя се обърна към Верховен със смъдящи от дима очи.

— Ами сега?

Южноафриканският наемник не отговори веднага. Погледна един от своите хора, после попита застаналия зад него Хоукър:

— Как смяташ? Ще нападнат ли?

Пилотът поклати глава и посочи с автомата извисяващите се огньове покрай поляната.

— Ако нападнат сега, ще ги видим на фона на пламъците — много добър начин да умреш, даже да си Бяло лице.

Верховен отново се обърна към Даниел.

— Виждаш ли, те знаят, че не бива да ни атакуват. Засега само ще наблюдаваме. Но няма да ни нападнат. Поне тая нощ.

Тя въздъхна, беше успокоително, че Хоукър и Верховен са на едно мнение.

— Значи това е предупреждение. Предполагам, че няма да има второ.

Девърс се закашля.

— Холокуа са известни с това, че изобщо не отправят предупреждения.

През останалата част от нощта групата наблюдава пламтящия кръг около поляната. От време на време се разнасяха напеви, особено когато по-високите клони избухваха в пламъци, но индианците не се опитаха да излязат на открито. Призори се оттеглиха в джунглата и изчезнаха.

Гората около поляната продължаваше да гори. Но въпреки че беше суха за този сезон в Амазония, това не бяха онези изсъхнали храсталаци, които можеха да подхранят истински пожар. Пламъците просто не достигаха критичната температура, особено навътре в джунглата, където бе по-влажно.

Със спускането на хладната мъгла в утринните часове огньовете започнаха да гаснат. Пелената от пепел и дим постепенно се разсея и следобед останаха само тлеещите дънери на почернелите дървета, наред с тревожното очакване на следващата среща с индианците.