Черен дъжд

46.

Два часа по-късно четиримата се завърнаха на поляната. Верховен ги посрещна и гласът му ясно показваше какво мисли.

— Какво се случи, по дяволите?

— Открихме ги — унило отвърна Даниел. — И не ги интересува какво ще правим. Стига да умрем сами и да ги оставим на същата участ.

Докато тя им разказваше подробностите, на лицата на Сюзан и Бразош се изписа отчаяние.

Хоукър се отдръпна настрани, за да не я слуша. Впери очи в небето на запад, към бързо залязващото слънце. До смрачаване оставаше около час, може би по-малко. Достатъчно време, за да се отдалечат на известно разстояние от поляната, ако посмеят да навлязат в джунглата.

— Хайде — прекъсна я той. — Махаме се оттук.

Носачът се изправи и тежко се облегна на бастуна си, но другите не помръднаха.

— Събирайте си багажа — прибави Хоукър. — Чака ни доста път и трябва да побързаме, докато още е светло. — Той метна раницата си на рамо и се наведе да вземе още една манерка.

Даниел протегна ръка и го спря.

— Къде отиваме?

— Да потърсим поток като онзи, който пази индианското село. Ще тръгнем покрай него, ще построим сал или ще газим вътре, ако трябва. Но щом стигнем водата, ще сме в безопасност.

Виждаше объркването им, опитваха се да проследят логиката в неговия план.

— Водата е отрова за онези същества — продължи Хоукър. — А слънцето изгаря кожата им. Открит поток и синьо небе над него — там можем да намерим убежище, макар че и самата вода би трябвало да е достатъчна.

Обърна се към Макартър и добави:

— Ти сам го каза, без да го съзнаваш — реката ще ни отведе у дома. Но трябва да тръгнем веднага, докато още имаме шанс.

— А хеликоптера? — попита някой.

Хоукър поклати глава.

— Кауфман го няма, за да му сигнализира, и кой знае дали изобщо ще кацне. А даже да го направи, може вече да не сме тук. Снощи изхабихме повече от половината си боеприпаси и с това темпо ще ни стигнат за още един ден. За утре няма да остане нищо.

Всички се спогледаха, започваха да разбират аргументите му.

— Когато се връщах тук, след като ме свалиха, се наложи да пресека два потока — каза той. — Ако побързаме, ще стигнем до по-близкия за около час, преди да стане съвсем тъмно. Но трябва да тръгнем веднага.

Другите се надигнаха един по един, отърсвайки се от мудността, обзела ги с отчаянието. Бразош вдигна раницата си и посочи водата, която беше приготвил. Сюзан се зае да събира вещите, които бяха пръснати наоколо.

— Добре, да вървим — въздъхна Даниел.

— Крайно време беше, по дяволите — изсумтя Верховен.

Разгарялата се отново надежда постепенно ускори действията им, шансът да се спасят ги изпълни с енергия. Най-малкото щяха да напуснат тази проклета поляна.

Професор Макартър обаче остана неподвижен. По целия път на връщане от индианското село беше разсъждавал за избавлението, за живота и смъртта, и отчаяно се опитваше да се отърси от образа на играещото си тригодишно момченце. И макар да смяташе, че едва ли ще преживеят нощта — поне докато Хоукър не им изложи новия си план, — той започваше да съзнава, че тук не е заложен само техният живот.

— Мисля, че трябва да останем — заяви накрая.

— Какво?! — ахна някой.

— Мисля, че трябва да останем — повтори той.

Девърс изпусна раницата си.

— Майтапиш се.

— Тук няма да издържим — меко възрази Хоукър; — Ако искаш да се прибереш у дома, това е единственият начин.

— Длъжни сме — настоя Макартър. — Онези същества са на свобода, защото ги пуснахме ние. Ние отворихме храма, като групата на Диксън преди нас. Не обърнахме внимание на предупреждението. Сега камъкът е унищожен и храмът не може да бъде затворен, а ние си отиваме просто ей така?! И оставяме индианците холокуа да се борят с чудовищата… или да загинат, опитвайки се да ги отблъснат?!

Другите мълчаха.

— Не само ние сме заплашени от тази опасност — продължи професорът. — Заплашено е всичко наоколо, холокуа, другите племена, нури, надолу по реката. Тези създания са като чума, като рояк скакалци — нямат естествени врагове, само че не унищожават реколтата, а всичко живо в района.

Той плъзна поглед от лице на лице.

— Освен племето холокуа и дъждът, нищо не може да ги спре. Е, индианците няма да издържат още дълго и понеже храмът е отворен, дори дъждовете ще са безсилни да навредят на зверовете. Те ще се скрият вътре като хлебарки от светлина и когато дъждовният сезон отмине, отново ще изпълзят и ще продължат да унищожават всичко живо в джунглата, придвижвайки се към нови ловни територии. Ще си проправят път в гората като пожар, търсещ ново и ново гориво, докато накрая стигнат до други места, където могат да се крият от дъждовете, места с прозорци, мазета и врати. Племето холокуа се е нагърбило да се бори с тях. Спазват клетва, дадена преди три хиляди години, и ще платят за това с живота си.

— На кого му пука, по дяволите? — обади се Девърс.

Верховен го блъсна на земята и се озъби:

— Ти нямаш глас.

— Ако си тръгнем сега, може да се спасим — невъзмутимо продължи ученият. — А може и да загинем. — Той се обърна към Хоукър. — Признавам, съдейки по всичко, което видях, твоят план би трябвало да успее, ако се доберем до водата. Но това не е сигурно. До залез остава само час и се съмнявам, че ще стигнем толкова бързо. — Макартър погледна Бразош, който едва вървеше и значително щеше да забави придвижването им в джунглата. И това не беше единственият проблем. Астмата на Сюзан не й позволяваше да тича дълго или да върви бързо. Даниел куцаше заради наранения й в пещерата прасец и кракът й постоянно се схващаше.

Преходът, който трябваше да им отнеме малко повече от час, щеше да продължи три-четири, може би дори пет часа — и то по тъмно.

— Ако сега напуснем това място, ще знаем, че сме погубили цял един народ, че сме им навлекли това проклятие и сме ги зарязали тук да умрат — настоя Макартър. — Мъже, жени и деца — цяло село. Но ако останем, можем да запазим превъзходството си, морално и физически. Можем да се бием с онези зверове при наши условия и навярно да ги задържим достатъчно дълго, за да дадем възможност на племето холокуа да възстанови силите си и да си възвърне контрола. Не сме в състояние да затворим храма, но можем да попречим на чудовищата да се върнат вътре, поне за известно време. — Той всъщност не вярваше, че ще се спасят, ако напуснат поляната, а смяташе, че нямат право да си тръгнат. — Може би вече не става дума просто за живота и смъртта. А за какво живеем и за какво ще умрем.

Когато свърши, над групата надвисна тежко мълчание. Някои гледаха в далечината, други в краката си, навсякъде другаде, но не и него.

Даниел го беше слушала внимателно. И нейното сърце тежеше от всичко, случило се през последните дни. Спомняше си думите на Хоукър, неговото предупреждение, че ще съжалява, задето е останала, че ще платят скъпо за онова, което са направили.

Струваше й се малко вероятно някой от тях да се спаси, но като погледна Бразош, последния оцелял от носачите, които бе наела, си помисли, че той със сигурност няма да остане жив.

Всъщност навярно нямаше никакъв изход. Ако останеха, зверовете скоро щяха да надделеят и да си върнат храма. Ако напуснеха поляната, чудовищата щяха да получат гнездото си без съпротива и пак да плъпнат из джунглата в търсене на храна. Щяха да открият групата им много преди те да стигнат до най-близкия поток, и това щеше да е краят.

Добри хора, помисли си Даниел. Нейните хора. И след няколко часа всички щяха да са мъртви.

Освен ако нямаше друг начин.

Беше дошла и останала, защото довеждаше всичко докрай, защото беше такава. Но въпреки всичките й усилия нямаше какво да открият. Сега оставаше да направи само едно, да изпълни една-единствена задача — да върне хората си у дома. И предполагаше, че това ще й отнеме всичко.

Тя се обърна към Макартър и каза:

— Аз доведох всички ви тук. Излъгах ви за причините и опасността. Обясненията нямат значение, но ви моля да ми повярвате — наистина съжалявам. Нещо повече, разбирам защо искаш да останеш… но не може. Трябва да си тръгнете… всички. Това е мое задължение. Аз ще остана и ще отблъсквам тези същества, докато мога. Ако другите помагат на Бразош, докато Хоукър и Верховен пазят фланговете ви, ще се придвижите по-бързо. Аз ще остана тук и ще стъжня живота на чудовищата, докато вие пътувате към реката. Може би ще успея да отвлека вниманието им достатъчно дълго. Не се знае, няколко часа може да са от значение.

Макартър се усмихна и отвърна:

— Много смело от твоя страна. Но за мен това не променя нещата. Никъде няма да ходя. Не и този път.

— И аз ще остана, ако всички вземем такова решение — присъедини се Сюзан.

Бразош кимна, сякаш знаеше, че преходът в джунглата ще е непосилен за него.

— Може би онзи хеликоптер все пак ще дойде?

Девърс изруга и замърмори, като гледаше да е далече от Верховен. Накрая всички погледи се насочиха към Хоукър.

Още откакто всичко отиде по дяволите, той имаше едно-единствено желание — да изведе всички оттам. Да върне Сюзан, Бразош и Макартър в Манауш, където щяха да са в безопасност, където кръвта им нямаше да лепне по неговите ръце. Макартър очевидно изпитваше същото, само че в представите му тяхната отговорност беше много по-голяма. А Даниел… Той се обърна към нея и погледна лицето й, нейното потно, мръсно и красиво лице. Тя явно бе съгласна с Макартър.

— Знаете, че не можем да победим — каза пилотът. — Разбирате го, нали?

Професорът сви рамене.

Даниел се усмихна и отбеляза:

— Точно от онези битки, които ти винаги водиш.

Хоукър се озърна наоколо и отново насочи поглед към потъващото на хоризонта слънце. Предпочиташе да си тръгнат, защото това му подсказваше инстинктът за самосъхранение, но добре разбираше защо Макартър и Даниел правят този избор. За Макартър това означаваше да живее за нещо важно, да умре за него, ако се наложи, постъпка, която придаваше на живота му смисъл. За Даниел това щеше да е изкупление, шанс да компенсира грешките си. За него самия може би щеше да е и двете.

Той погледна професора и Даниел почти с благодарност и каза:

— Ще трябва да запалим огньове. Колкото повече, толкова по-добре.

Пик Верховен отвратено поклати глава. Не даваше пукната пара за индианците, екосистемата и всичко останало от дългия списък на Макартър, но вярваше във войнишкия закон: никога не предавай братята си. Хоукър се беше върнал при тях и въпреки че можеше да се добере до реката сам, южноафриканецът нямаше да ги остави.

— Така значи. Поредният кръстоносен поход, а? — озъби се той на Хоукър.

Двамата дълго се взираха един в друг, после наемникът се обърна към другите.

— Е, нали го чухте? Да вървим да палим проклетите огньове.

През следващия час запалиха трийсет огъня около поляната, като използваха за гориво плат, сухи храсти и съчки. Втори огнен обръч опасваше окопите им. После зачакаха, окъпани в мъждукащата светлина, докато сенките ставаха все по-плътни и нощта бързо се спускаше над тях.