Черен дъжд

17.

Откриването на Стената на черепите беше следствие от информация, съчетана с усилена работа. Откриването на ямата си бе чист късмет, следствие от гонитбата на индианците в джунглата. Но и двете бяха дали резултат.

Стената се оказа естествена скала с изсечени ниши за черепите и другите кости, които бяха замазани вътре. Основата и горният й край бяха покрити с йероглифи и декоративни знаци.

И макар че външно Стената съответстваше на описанието на Блекджек Мартин, посочените от него размери далеч не бяха точни. Дълга близо двайсет и осем и висока около два метра, тя се равняваше почти на една пета от неговите изчисления. Това развесели Макартър. В началото на XX век малко преувеличение беше вършило много работа в „бизнеса“ на пътешественика.

Увиснал на ремъци над зейналата яма, археологът се питаше какво ли е щял да напише за нея Мартин. Повърхността на тинята на дъното се намираше на дълбочина около девет метра, но той предполагаше, че Блекджек е щял да я определи като поне петнайсет или трийсетметрова. Или направо като бездънна.

Извъртя се, за да погледне надолу, и реши, че няма значение — и девет метра стигаха.

— Спуснете ме, преди да съм се отказал — нареди той.

Носачите започнаха да отпускат въжето и Макартър „потъна“ в отвора. Това беше петото му слизане на дъното. Всъщност бе прекарал там повече време от всеки друг, но още не можеше да свикне нито с влизането, нито с излизането.

Докато скрипецът скърцаше и той се спускаше, вниманието му бе привлечено от каменната плоча, заемаща голяма част от източната стена на ямата. Върху нея беше изобразено грамадно лице, широко над метър и половина. От тъжните му кръгли очи се стичаха сълзи, почти като истински от капките влага. Тънките устни бяха здраво стиснати и от ушите, пронизани с остри шипове, се лееха реки от кръв. От двете страни на лицето пламтяха стилизирани факли. Под него имаше голяма крокодилска глава, в чиято разтворена паст се виждаше нещо кърваво.

Даниел и Сюзан чакаха долу. Изглеждаха глупаво в огромните рибарски гащеризони.

Макартър се приземи в лепкавата тиня, изпъвайки крака, за да стъпи на дъното. Самият той не беше рибар и не можеше да свикне със странния натиск на студената кал и водата през тънката гума на гащеризона.

Освободи се от ремъците и отиде при Даниел и Сюзан. Извади две разпечатани снимки от джоба на гърдите си и им подаде по една.

— Същият е — съобщи той на студентката.

Снимките бяха от базата данни с маянски йероглифи.

Този образ означаваше име.

Двете жени разгледаха фотографията и я сравниха с йероглифа върху каменната стена над тях.

— Май сте прав — отвърна Сюзан.

— Не съм сигурна какво да гледам — призна Даниел. — Бихте ли ми помогнали?

Макартър посочи еднаквите части в йероглифа и обясни:

— Това е Уукуб-Какиш3. Името на едно надменно същество от маянската праистория. Още отпреди Тулан-Суюа.

— Отпреди Тулан-Суюа ли? — изненада се Даниел. — Мислех, че това е техният рай.

— Така е — потвърди професорът. — В известен смисъл. Обаче тяхната версия на Битие се различава от нашата.

Тя го погледна и ученият разтълкува това като молба за още информация.

— Ще ти го обясня по следния начин. В юдейско-християнската версия на Битие отначало Бог сътворил небето и земята. Вторият и третият стих ни съобщават, че земята тънела в тъмнина и тогава Господ създал светлината. В двайсет и шестия стих вече сме на шестия ден и Бог сътворява човека. Но преди това не е имало нищо — преди тези шест дни.

Във версията на маите историята започва отпреди сътворението на човека и се развива след това. Тя се връща във времето преди Тулан-Суюа, преди съществуването на хората. Тогава на земята живеела друга раса, която маите наричали „дървените кукли“.

Даниел присви очи.

— Чувала съм това име. Каква е връзката им с това тук?

— В маянската версия на сътворението боговете успели да създадат човека чак от четвъртия опит. Първия път направили същества, които крякали и пелтечели, но не можели да говорят. Тъй като видели известен смисъл в съществуването им, боговете ги оставили и им позволили да се превърнат в горските животни. Втория път използвали кал за строителен материал и резултатът бил пълен провал. Съществото все се разпадало. Затова го оставили да умре и опитали отново. При третия опит използвали дърво и създали дървените кукли, нещо като прототип на човека.

Макартър прекъсна обяснението, за да се увери, че Даниел го е разбрала.

— Дървените кукли малко приличали на хора — продължи той. — Били интелигентни, амбициозни, можели да броят, говорят и разсъждават, но в много отношения били странни. Според описанието в маянския текст „Попол Вух“, в ръцете и краката им нямало мускули и в телата им нямало мазнина. Можели да говорят, но лицата им били неподвижни като маски и имали грозни безформени фигури — като пръчки, предполагам.

— Общо взето, имали нужда от доста грим, малко фитнес и десетина хиляди колагенови инжекции — обади се Сюзан.

— Точно така — усмихна се археологът. — Но макар и в това си недъгаво състояние, те били жизнеспособни и според легендата процъфтели и даже станали могъщи.

— И този Уукуб-Какиш е от дървените кукли, така ли? — посочи йероглифа Даниел.

— Да — потвърди Макартър. — В известен смисъл им бил нещо като вожд. Очите и зъбите му сияели като скъпоценни камъни. Имал престол или гнездо от метал и притежавал способността да осветява мрака. Хвалел се, че може да освети цялата земя. Ала маянският текст ни съобщава, че бил и измамник и въпреки че можел да създава светлина, тя не обхващала целия свят, а само близката околност. Въпреки това Уукуб-Какиш се възгордял, обявил се за бог и карал другите да го боготворят, сякаш е слънцето и луната едновременно.

Даниел внимателно следеше разказа му.

— И това явно не е допаднало много на боговете — предположи тя.

— Да, не е хубаво да ядосваш боговете — съгласи се професорът. — В никоя култура. Резултатът е ясен.

— Дървените кукли били унищожени? — попита тя.

Макартър кимна.

— Боговете им пратили свирепи зверове и дори обърнали собствените им животни срещу тях. И не стига това, ами небесният бог Хуракан4 излял ужасен дъжд, за да ги удави като грешниците в Ноевия потоп. „Обилна смола дойде от небето… И започна черен дъжд, дъжд денем, дъжд нощем — цитира маянския текст ученият. — И помръкна ликът на земята“.

— Огнен дъжд ли? — попита Даниел.

— Чувал съм да го наричат „огнен дъжд“, нещо като вряло масло, пепел или напалм. И понеже земята била „помръкнала“, някои смятат, че става въпрос за изригване на вулкан, че от небето се е сипела гореща пепел и огън, обаче в „Попол Вух“ категорично се говори за дъжд.

— И Уукуб-Какиш загинал в този дъжд, така ли?

— Той всъщност изчезнал преди Черния дъжд — отвърна Макартър. — Но митологичният текст подсказва, че е трябвало да се избавят от него, за да завали дъждът, сякаш неговото могъщество можело да предизвика боговете и да го предотврати.

— Ясно. И как е изчезнал?

— Пратили срещу него двама полубогове. Те го простреляли с духателна тръба, докато бил на едно дърво, и когато паднал на земята, извадили метала от очите и зъбите му и взели всичките му скъпоценности, с които осветявал нощта. Без тях той изгубил способността си да осветява каквото и да е, даже близката околност. Затова се укрил и повече никого не смущавал. А когато Уукуб-Какиш изчезнал, боговете пратили дъжда.

— Значи героите убили Уукуб-Какиш и после дъждът унищожил останалите дървени кукли — обобщи Даниел.

— Вадиш вожда от играта и довършваш войската.

— Може и така да се каже.

— Това е добра новина. Плочата определено доказва връзката с маите. Няма нужда от компютърни мастилени петна.

Макартър се подсмихна:

— Нещо повече. Тя доказва, че тези хора са познавали в подробности маянския мит за сътворението, факт, който не само ги свързва с всички други племена на маите, но и предполага много ранна дата в маянския цикъл. В крайна сметка може да се окажеш права. Тулан-Суюа спокойно може да е някъде тук.

Даниел се усмихна самоуверено и отново се обърна към плочата. Разгледа другите символи — голямото тъжно лице, тиретата и заврънкулките на йероглифите около него и гневната крокодилска глава с кървавото парче месо.

— Ами това тук? — попита тя.

Кожата около ъгълчетата на очите на Макартър се покри с бръчици от усмивката му. Ставаше дума за изключително важно откритие.

— Това е Сипакна. Унищожителя.

По-късно същата вечер, докато седяха край мъждукащата газена лампа, Даниел помоли Макартър и Сюзан за още подробности. С тях беше и Хоукър.

Археологът първо изложи пречките.

— Единият ни проблем е състоянието на находката. Йероглифите на Стената са в много лошо състояние и повечето не се четат. Онези върху голямата плоча в ямата са по-добре съхранени, може би защото са били заровени и защитени от стихиите. Оголените дървесни корени и вертикалните стени предполагат, че ямата е изкопана съвсем наскоро.

Това обезпокои Даниел. Чудеше се дали техните съперници не са успели някак да ги изпреварят. Без да подозира това, Макартър я успокои:

— Кой знае защо, индианците явно я използват като капан.

— При всички ония кости, които извадихме от нея, човек се пита дали изобщо идват да я проверяват — отбеляза Хоукър.

— Очевидно не само ние сме прахосници — отвърна професорът. — Както изглежда, ямата е изкопана с доста примитивни оръдия. И почти без оглед на откритите вътре находки. На много места се виждат дупки и драскотини, които са повредили стената. Предполагам, че индианците са знаели за плочата и са решили да направят капана там, за да използват едната твърда отвесна стена.

Хоукър разтри натъртеното си рамо.

— Вертикалната стена прави капана още по-добър — мрачно се съгласи той. — Така не се вижда от разстояние.

— Ами йероглифите в ямата? — попита Даниел. — Щеше да ми съобщаваш някаква добра новина.

Макартър разтвори стара кожена папка, пълна с чертежи и записки, и посочи няколко скици.

— Спомняш ли си какво ти разказах за дървените кукли и Уукуб-Какиш? Че според митологията на маите, това е расата, съществувала преди човека?

— И боговете ги унищожили с огнен дъжд — допълни тя.

— А спомняш ли си другия йероглиф, който ти посочих?

— Сипакна — отвърна Даниел. — Унищожителя.

— Е, голяма част от надписите на тази плоча се отнасят за тях двамата. За Уукуб-Какиш, бащата, и неговия син Сипакна.

Тя се изненада.

— Сипакна ми приличаше на някакво влечуго.

— Знам — усмихна се Макартър. — Наистина е нещо такова. Но не забравяй, че това е митология. Също като Минотавъра и кракена в гръцките митове, в голямата си част тези неща са тайнствени и алогични. Затова, въпреки че Уукуб-Какиш е проточовек, тъй да се каже, неговият син е звяр-унищожител, който винаги е описван като ужасен крокодил, макар да е живял на сушата.

Даниел го слушаше, неуверена накъде клони.

Професорът се обърна към Сюзан.

— Ти го разпозна преди мен. Защо не разкажеш историята?

— Йероглифите върху каменната плоча съобщават, че Сипакна вършел работата на баща си, тормозел селяните и изобщо всички, които можели да предизвикат Уукуб-Какиш — започна тя.

— Всеки има нужда от помощник от време на време — подметна Хоукър.

Студентката се засмя.

— В много отношения Сипакна бил точно такъв. Всъщност главната история тук изобразява неколцина затворници, които искали да съборят Уукуб-Какиш и решили, че първо трябва да се отърват от Сипакна. Искали да го подмамят да изкопае яма за тях и после да се опитат да го убият, събаряйки огромен дънер в дупката, докато той е вътре.

— Яма — повтори Хоукър. — Като нашата ли?

— Може би — отговори Макартър. — Според мен камъкът в ямата някога е бил на повърхността и около него постепенно се е натрупала пръст — като пясък, навяван отстрани на къща. Върхът му и досега стърчи малко над земята. А ямата в историята е по-скоро тесен кладенец.

— И какво се случило с тях? — настоя Даниел.

— Мислейки си, че са смазали Сипакна, те вдигнали голямо празненство — продължи Сюзан. — Докато се напивали в чест на победата си, Сипакна изпълзял от дупката и ги унищожил, като съборил къщата им върху тях.

Археологът се усмихна.

— Някои смятат това за древно моралите, за предупреждение срещу опасностите от пиенето.

— Напълно ги разбирам — рече пилотът. — И върху мен са се събаряли къщи заради опасностите от пиенето.

Всички избухнаха в смях. После Даниел зададе нов въпрос:

— Значи нашата яма може да представлява изкопания за Сипакна капан, а в стената почиват хората, които е убил, така ли?

— Възможно е да си права и това да е техен паметник — съгласи се Макартър. — Поне някакъв паметник. Това място явно има религиозно значение, обаче не е било селищен център.

Тя се замисли над думите му, които потвърждаваха опасенията й. Бяха намерили паметник, а не доказателство, че някой е живял там. И по време на претърсването на околния район не бяха попаднали на никакви следи от постройки.

— Някой трябва да го е построил — настоя Даниел. — Можеш ли да ми кажеш кой или откъде е дошъл? Иначе ще се наложи да преработим представата ти за, „добра новина“.

Професорът се усмихна.

— Не се отчайвай. Опитът ни да превърнем стария Блекджек Мартин в истински герой още не се е провалил. Йероглифите в основата на плочата съобщават за друго място, навярно даже за град. Място С каменни постройки и огромни огньове.

Тя се поободри, но Макартър предупредително вдигна ръка.

— Не се обнадеждавай прекалено. Няма име, само описание.

— Къде? Близо ли е?

— Ако сме разчели надписа вярно, трябва да е на два дни път оттук.

— В каква посока?

— Йероглифите определят посоката като точката на слънчевия залез в ден, който маите наричали осми имиш, четиринайсети мак, управляван от Деветия господар на нощта.

Хоукър поклати глава.

— Май че точно тогава имам час при зъболекар.

Даниел го плесна по ръката, но не успя да сдържи смеха си. После отново се обърна към Макартър.

— Моля те, кажи ми, че знаем кой е този ден по нашия календар!

— Ами… не съвсем.

Тя въздъхна ядосано.

— Измъчваш ме, професоре. Просто ми отговори. Можем ли да стигнем там, или не?

Сюзан се засмя и каза: — Винаги прави така. Наричаме го Синдрома Макартър. Нещо като Сократовия метод5, само че още по-лошо.

В продължение на цели три лекции може да отговаря на един въпрос — докато забравиш какво си попитал.

Археологът се усмихна и се извини:

— Съжалявам, стар даскалски навик. Въпросът е, че търсехме дати по руините, за да ги синхронизираме с други маянски обекти. Това е възможно само ако открием дата от тяхното дълго летоброене.

Дългото летоброене бе маянският суперкалендар, цикъл от взаимосвързани имена и номера, даващи на всеки ден сложно име и номер в последователност, която не се повтаря в продължение на над пет хиляди години. Дата в такъв формат може да се сравни с точна дата от Грегорианския календар: ден, месец и година. Това също щеше да им позволи да датират точно руините й категорично да установят дали са по-ранни от други обекти на маите.

— Само че не намерихме такива — продължи Макартър. — С датата на плочата обаче е свързан друг йероглиф, който посочва специално събитие на този ден, наречен „деня на жълтото слънце“. Но тук „жълто“ не означава цвят, а посока. Според маите всяка главна посока си има цвят: „червено“ е изток, „черно“ е запад, „бяло“ е север и „жълто“ е юг. „Денят на жълтото слънце“ означава денят на най-южното слънце: слънцестоенето. Тук това е най-дългият ден в годината. Така че, която и година да е било, осми имиш, четиринайсети мак се е падал на двайсет и първи или двайсет и втори декември.

Даниел засия — най-после имаше за какво да се хване.

— Значи са ни нужни само малко астрономически изчисления, за да определим къде залязва слънцето на тази дата.

— Да, за по-голяма точност. Но по щастливо стечение на обстоятелствата сега е едва януари, съвсем скоро след слънцестоенето, така че и сам мога да определя вярната посока. — Макартър протегна ръка на запад. Зрителната линия минаваше по ръката и палеца му и сочеше посоката. — Точно натам. На юг от точката, където залезе слънцето.

Докато Даниел гледаше към западния хоризонт, сърцето й бясно туптеше. Вярваше, че ще открият онова, което търсят. Струваше й се напълно логично. Големият селищен център трябваше да е по-важен от някакви изолирани руини. Там бяха носили важните неща — злато, сребро, скъпоценни камъни и може би кристали като намерените от Блекджек Мартин. „Приближихме се е една крачка“ — помисли си тя.

— Тръгваме на разсъмване.

— Първо трябва да доразчистим паметника ида го защитим от атмосферните влияния — възрази Макартър.

— Редно е.

— Двайсет и четири часа — отстъпи Даниел. — Не повече.

Професорът кимна и тя се обърна към Хоукър, който не изглеждаше толкова въодушевен, а дори разочарован.

— Какво ти е? Не си ли впечатлен?

— Разбира се. Това е невероятно. Просто… Исках да чуя цялата история. Какво се случва със Сипакна? Тъй де, не може да свършва така. Някой определено трябва да го е наказал за стореното, нали?

Даниел се засмя.

— Отмъщение, а?

— Справедливост — усмихна се Хоукър.

— Всъщност за Сипакна наистина се погрижили — отвърна Сюзан. — Същите полубогове, които унищожили Уукуб-Какиш.

— Как? — попита пилотът.

Този път му отговори Макартър:

— Използвали рак, за да го примамят в една пещера. Щом влязъл вътре, те го затрупали за вечни времена под каменна планина.