Черен дъжд

32.

Изненадан, Хоукър продължи напред. Да се върне беше равносилно на самоубийство. Погледът му скочи от единия наемник на другия, после на инструментите, с които бяха изкопали окопа.

Когато се приближи, вдигна радиостанцията и я разтърси, надявайки се да подсили впечатлението, че е счупена, и да отвлече вниманието им от лицето си. Подхвърли я на по-близкия от двамата и скочи на дъното на ямата до една голяма лопата. Грабна я с две ръце, завъртя се светкавично и замахна силно. Острието се заби между веждите на първия наемник и го уби на място.

Другият отскочи назад, пусна радиостанцията, която бе протегнал към Хоукър, и се опита да вдигне автомата си. Но преди да успее да натисне спусъка, Хоукър го повали с лопатата и го довърши с удар отстрани на главата.

Пилотът приклекна в окопа и се притисна към неравната стена. След няколко секунди ракетата догоря и поляната отново потъна в мрак.

Верховен напрегнато наблюдаваше от подножието на дървото. Беше видял част от схватката на светлината на ракетата и после нищо — никакъв сигнал, никакви изстрели, нито следа от Хоукър.

До него Макартър започваше да излиза от транса, в който бе изпаднал. Даниел се въртеше на място и се мъчеше да различи нещо в тъмнината.

— Какво се случи? — попита тя.

— Не знам — отвърна южноафриканецът.

— Какво виждаш?

— Нищо, няма го.

Верховен продължаваше да се взира в мрака и колкото повече време минаваше, толкова повече се боеше, че може да са убили или ранили Хоукър. Трябваше да се опита да се добере до него и да го пренесе при групата — самоубийствена мисия, ако хората на Кауфман го забележеха. Но Хоукър се беше върнал за тях и южноафриканецът не можеше да го остави да умре там сам.

Накрая вниманието му привлече светла точка, която светваше и угасваше — съобщение на морзова азбука. „Размърдай си задника!“ Идваше от Хоукър.

След изгасването на ракетата цареше пълен мрак, но враговете им имаха инфрачервени мерници и ако го видеха да пресича поляната, щеше да е лесна мишена.

Верховен погледна към центъра на лагера. Виждаше сиянието на контролния пулт на охранителната система, но нищо друго. Предполагаше, че всеки окоп покрива конкретен участък и наблюдава отделна зона от джунглата. При такива обстоятелства бойците едва ли щяха да отклонят вниманието си. Той се затича с надеждата, че точно за тази зона отговаря окопът, превзет от Хоукър.

Когато скочи в трапа, южноафриканецът бързо се огледа наоколо.

— Ключовете тук ли са?

— Не. Но затова пък има много наши неща. — Пилотът повдигна чифт добре познати му очила за нощно виждане от снаряжението на НИИ.

— Претърсиха всичко, когато ни плениха — каза Верховен.

— Нещо конкретно ли търсеха?

— Така изглеждаше.

Хоукър си сложи очилата и огледа лагера. Окопите наистина бяха разположени в кръг, както му беше казал Верховен. Виждаше повечето бойци в другите ями — стиснали оръжията си, те наблюдаваха периферията на поляната. Всеки от тях покриваше различен участък.

— Не знаят, че сме тук — предположи той.

Радиостанцията до него изпращя и в същия миг отекнаха изстрели от няколко автомата. Двамата се хвърлиха на дъното на окопа.

— Сигурен ли си? — попита Верховен, поглеждайки нагоре.

Канонадата продължи, но над тях не свиреха куршуми. Германците стреляха в друга посока. Южноафриканецът предпазливо подаде глава над ръба.

— Може би се опитват да те накарат да се издадеш. Ти изстреля ония ракети, нали?

— Реших, че ще ми е от полза, ако търсят в грешна посока.

— Как се справи със сензорите?

— Транспондерът ми още е в мен. Щом разбрах, че използват нашата система, просто минах между тях.

— Хитро си постъпил — каза южноафриканецът. — И си извадил късмет.

Хоукър кимна.

— В момента не ни е излишно по малко и от двете.

По радиостанцията се разнесе нова заповед за стрелба и автоматите осветиха участък на север. Двамата пак се прикриха, но този път по-небрежно.

— По какво стрелят сега, по дяволите? — попита Верховен.

— Нямам представа — призна Хоукър. — Но трябва да направим нещо. Преди да са ни убили по случайност.

— Да се придвижим напред — предложи Верховен. — И да превземем командния център. Оттам ще виждаме всички и ще им бъдем в тил.

Пилотът погледна към средата на лагера и каза:

— Далече е.

Верховен хвърли поглед към дланта си, а после насочи вниманието си към командния център. Дотам имаше около седемдесет метра. Знаеше, че от това разстояние няма да е точен. Не и с пистолет, не и в този мрак.

— Явно е мой ред.

Хоукър кимна.

— Когато пак открият огън — добави Верховен.

Пилотът се приготви за стрелба и каза:

— Движи се отдясно на огневата ми линия.

Южноафриканецът зае стартова позиция и двамата безмълвно зачакаха поредната канонада. Изтече цяла минута, после още една, ала радиостанцията и германските оръжия мълчаха.

— Хайде — прошепна Хоукър.

— Може да са свършили.

Американецът не искаше да мисли за тази възможност. Стисна ръкохватката на автомата си и погледна през оптичния мерник. Фигурите при лаптопа се бяха надвесили над екрана и внимателно го проучваха. Лесно можеше да ги улучи, но в нощната тишина това щеше да ги издаде.

Тишината се проточи и Верховен поклати глава.

— Ще се наложи да измислим нов план.

— Какъв например?

— Не знам, но това…

Радиостанцията до него изпращя и той се затича в момента, в който оръжията започнаха да обстрелват друг участък от джунглата.

Хоукър се прицели, издиша спокойно и натисна спусъка.

Първият куршум улучи целта право в гърдите — двайсет сантиметра под адамовата ябълка. Мъжът политна назад, без да издаде звук, и пилотът стреля отново.

Верховен чу втория куршум да изсвирва покрай него и видя целта да пада. В следващия миг стигна при тях. Позна Девърс, който се търкаляше на земята, притиснал раната на рамото си, и мъжа, който им се беше представил като Кауфман. Той се бе надвесил над тялото на един от наемниците и отчаяно се опитваше да измъкне автомата изпод него.

При приближаването на южноафриканеца Кауфман се обърна — само за да бъде ударен с ръкохватката на пистолета по слепоочието. Простенвайки, той се свлече в полусвяст.

Осъзнал какво става, Девърс се метна към контролния пулт, където лежеше собственото му оръжие, но Верховен му препречи пътя, блъсна го обратно на земята и насочи пистолета към главата му.

— Точно така, малкия. Тая нощ нямаш късмет.

Изстрелите в далечината заглъхнаха и навярно спасиха живота на лингвиста. Верховен чу, че Хоукър тича към него, и му посочи Кауфман.

— Пропусна един.

— Явно и двамата не сме добре с математиката — отвърна пилотът.

Верховен се обърна и огледа поляната. От командния център можеше да се прокарат прави линии до всички окопи — като спици, излизащи от центъра на колело. Като не се смяташе онзи, от който идваха, имаше четири окопа с по двама бойци. В петия се виждаше само един наемник. Битката далеч не беше свършила, но Верховен и Хоукър сега разполагаха с предимството на изненадата, най-добрата позиция и контрол над охранителната система. Само численото превъзходство бе срещу тях, но и това скоро щеше да се промени.

— Още наблюдават джунглата — отбеляза Верховен. — Чакат индианците да се втурнат с крясъци оттам като някакви зулуси, мамка му.

Той протегна ръка към контролния пулт, чакайки Хоукър да се приготви.

— Жалко за тях — изсумтя американецът и вдигна автомата си.

Верховен небрежно натисна един ключ с цевта на пистолета и наоколо стана ден. В същия момент Хоукър се прицели и откри огън.

Наемниците на Кауфман ненадейно се оказаха незащитени, заели позиции при отсрещните стени на окопите, с гръб към Хоукър и Верховен. Бяха чули изстрелите, но не и заповеди и сега се объркаха от неочакваното включване на прожекторите.

Бойците трескаво започнаха да се въртят в различни посоки. Едни се опитваха да се свържат с командването си по радиостанциите, други стреляха към джунглата или по поляната, но не и към центъра. Онези, които се бяха обърнали, виждаха само ослепителния блясък на прожекторите. И сред целия този хаос падаха бързо един след друг.

— В северния край — извика Верховен. — Там са последните.

Хоукър се приведе, обърна се и натисна спусъка.

Мъжете в окопа се надигнаха и отново откриха огън. Куршумите пратиха бучки пръст във въздуха и превърнаха в трески някакъв сандък. Едно отхвърчало камъче парна южноафриканеца по врата. Той опипа мястото с ръка, за да се увери, че не е куршум, после гневно започна да стреля към наемниците, докато Хоукър променяше позицията си.

— Най-малко двама — предупреди го Верховен.

В това време Кауфман се раздвижи.

— Не. — Не беше още съвсем на себе си, изпъшка и се опита да се изправи. — Не, вие не съзнавате какво правите.

Верховен го ритна обратно на земята. Наоколо свиреха куршуми и един от прожекторите се пръсна сред дъжд от искри. Ответният огън на Хоукър беше по-точен и единият наемник се строполи мъртъв. Другият отново се скри под ръба на окопа.

— Изслушайте ме — умолително произнесе Кауфман. — Можем да прекратим тази кланица.

— Млъквай! — изкрещя Верховен.

Твърде късно. Последният от наемниците пое необмислен риск и се надигна, за да стреля. Хоукър натисна спусъка. Улучен, боецът замръзна за миг, дулото на автомата му отскочи нагоре и изпрати дълъг откос към небето. Вторият изстрел го повали назад и той се скри от погледа им. Битката беше свършила.