Черен дъжд

8.

Арнолд Мор се беше завърнал във Вашингтон, негов „дом“ през трите десетилетия пътуване из света. През цялото това време не беше прекарал в столицата и хиляда дни и никога за по-дълъг срок от два месеца. След толкова продължително отсъствие завръщането му се струваше странно — чувстваше се чужденец в собствената си родина, гост в собствения си пуст дом.

И все пак сега щеше да е различно. Кариерата му приключваше и на Гибс явно започваха да му омръзват безконечните им конфликти. Мор смяташе, че този път се прибира окончателно.

Оперативният директор Стюарт Гибс беше много параноичен човек — параноичен и крайно амбициозен, комбинация, довела до метафоричното обезглавяване на множество бивши колеги и довереници. Съдейки по влошаващия се тон на последните им няколко разговора, Мор предполагаше, че той ще е следващият на дръвника.

Сякаш за да го убеди в това, Стюарт Гибс беше говорил с него по телефона само веднъж след завръщането му. Не му даде никакви обяснения и оттогава не отговаряше на многократните обаждания на Мор. А сега, след седмица на подобно отношение, го беше повикал. Ако това щеше да е краят му, Мор възнамеряваше да си каже болката.

Отиде в централата на НИИ, грамаден кампус, известен като Вирджиния Индъстриъл Комплекс и наричан за по-нежно ВИК. Състоеше се от пет лъскави сгради, разположени сред ниски хълмове, лъкатушни алеи и каменни стени от грубо дялани камъни. Стъклените постройки бяха модерни и красиви, а алеите около тях — осветени и идеално поддържани като в скъп курорт. И въпреки че дърветата и моравите спяха зимен сън, комплексът приличаше повече на крайградски мол или офис център, отколкото на държавна служба. Идилията разваляха единствено въоръжените охранители на паркинга, с кучета, душещи за експлозиви, и дълги прътове с огледала накрая.

Мор, който с нетърпение очакваше срещата, пристигна на паркинга рано и решително закрачи в свежия януарски студ. Заради топографските особености на терена петте сгради бяха разположени на различно разстояние една от друга — четирите бяха скупчени в източната част на комплекса, а петата, в която се помещаваше Оперативният отдел под ръководството на директор Стюарт Гибс, се издигаше сама в западния му край, отделена от другите с нисък хребет и редица двайсетметрови дъбове. Ето защо сграда 5 не се виждаше от улицата и главния портал, нито дори от останалите постройки, и човек трябваше да извърви дълъг лъкатушен път, за да стигне до нея. Това уж беше случайно, макар че Мор се съмняваше, но тъй или иначе винаги му правеше впечатление иронията и го смяташе за идеален символ на двойствената и противоречива природа на НИИ.

Създаден в края на 90-те години на XX век, НИИ напомняше чудовището на Франкенщайн — организация, разделена на две и изпълняваща две съвсем различни задачи. Нейната главна част, Изследователският отдел, работеше с корпоративна Америка, с университети и водещи предприемачи. Под този чадър корпоративните членове получаваха достъп до модерни лаборатории, специализиран персонал и купища разсекретена информация от НАСА и военните. Отделът имаше за цел да подпомага американската промишленост в противовес на субсидиите и държавната подкрепа, които получаваха корпорациите в Европа и Япония.

Само че Изследователският отдел представляваше само част от организацията, понякога определян като нейната „цивилна страна“. НИИ имаше и друга страна, по-тъмна — Оперативния отдел.

Шест месеца след създаването на Института — и много преди първата лопата да се забие в земята на ВИК — към прокарания в последния момент през Конгреса бюджет беше добавена допълнителна клауза. Тя поправяше устава на НИИ и по същество разделяше организацията на две, или по-точно въвеждаше нов отдел във вече съществуващата й структура. Това ново звено се наричаше „Оперативен отдел“ или ОПО.

ОПО имаше по-зловеща мисия — активно събиране на промишлени тайни, включително такива, които принадлежат на чуждестранни сили и организации. С други думи, промишлен шпионаж. ОПО още от самото начало се ръководеше от бивши служители на ЦРУ, като се започне с директора Стюарт Гибс.

Тази промяна остана невидима за външния свят. ОПО изглеждаше почти маловажен, нищо повече от поддържащо звено за Изследователския отдел, помощница на своята чаровна и преуспяваща голяма сестра. Именно Изследователският отдел привличаше цялото внимание на медиите, с него обичаха да бъдат свързвани сенатори и генерални директори, за него разказваха статиите в „Тайм“ и „Бизнес Уик“. За възхитената публика Изследователският отдел олицетворяваше НИИ — той разполагаше с осемдесет процента от бюджета, деветдесет процента от персонала и четири от петте сгради във Вирджиния Индъстриъл Комплекс. Но малцината, които знаеха истината, смятаха ОПО за по-важното звено.

Докато минаваше покрай другите сгради, Мор не сдържа усмивката си. През цялата си служба в НИИ той още не беше стъпвал в тях — и днес това положение нямаше да се промени. Каквото и да му готвеше бъдещето, то го очакваше от отсрещната страна на хълма, при Стюарт Гибс, в сграда пет.

Към края на половинкилометровата алея Мор се чувстваше изпълнен с енергия. Той изкачи жизнерадостно стъпалата и влезе във фоайето. Показа служебната си карта и постави палеца си върху инфрачервения скенер. На четвъртия етаж мина през втора проверка и след минута стоеше в чакалнята на директора.

Секретарката на Гибс едва го погледна.

— Той ви очаква.

Мор се въоръжи с решителност и влезе.

Кабинетът на директора се помещаваше във вътрешна стая без прозорци, добре осветена и просторна, но изненадващо спартанска за човек с такава власт. При появата на Мор Стюарт Гибс се приближи с протегната ръка.

— Добре дошъл, Арнолд — каза той. — Подраняваш, както винаги.

Поздравът прозвуча странно и кухо — усмивката беше крива, като неравни зъби на свиреп хищник. Мор се почувства всичко друго, но не и добре дошъл.

— Заповядай, седни — покани го директорът и го поведе към столовете за посетители пред бюрото, един от които вече беше зает. — Повиках Мат Блъндин на срещата — поясни Гибс. — Той има информация, която може да те заинтересува.

Мат Блъндин беше шеф на сигурността в НИИ, грамаден мъж, чието туловище не се побираше между страничните облегалки на кожения стол. Той беше пушач и всички знаеха, че пие много и предпочита късните нощи пред ранните утрини. В осем сутринта вонеше на никотин и мазната му коса и измачканият костюм не допринасяха с нищо, за да опровергаят предположението, че не се е прибирал цяла нощ.

И все пак Блъндин беше сред най-добрите в бранша, често се консултираше с ФБР, Комисията по ценните книжа и фондовите борси и конгресната Бюджетна комисия и ако някога напуснеше НИИ, дълъг списък от компании само чакаха да го направят богат.

Мор се настани до него и се зачуди дали не трябва да повика адвоката си.

— Откога не сме разговаряли лично? — започна Гибс. — От девет месеца? Може би от година? — Той сви рамене. — Така или иначе, адски отдавна.

Слаб, с ъгловато лице и осем години по-млад от Мор, директорът седеше изправен като бастун. Пясъчнорусата му коса беше започнала да посивява през изтеклата година, но бе все така педантично вчесана назад и намазана с гел. Макар и безупречен, дизайнерският му костюм малко му висеше. Мършав и по-рано, от последната им среща Гибс беше отслабнал с няколко килограма и в резултат някак приличаше на пор. Гибс Гризача, помисли си Мор. Гибс Плъха.

— Добре, Стюарт, осведоми ме за причината да ме повикаш тук — пръв откри огън Мор. — Ако има такава.

— Не съм сигурен, че тонът ти ми харесва — заяви Гибс.

— Аз пък съм сигурен, че не ти харесва. Но така става, когато дръпнеш килимчето под краката на някого и после цяла седмица не му обръщаш внимание. Изкарваш го от релси.

Директорът го изгледа яростно.

— Тримата сме тук по няколко причини. На първо място заради инцидент с Даниел Лейдлоу и човека, с когото снощи си я пратил да се срещне, някой си господин Дуарте Медина.

Лицето на Мор започна да се зачервява.

— Какъв инцидент?

— Била е нападната на срещата — отвърна Гибс. — Обстрелвали колата й и за малко да я убият.

— По дяволите! — изруга Мор. — Знаех си, че ще се случи нещо такова. Предупредих те да не ме отзоваваш. Можех да я защитя.

Гибс кимна едва забележимо.

— Може би — озърна се той към Блъндин. — А може би не. Интересно, че си избрал този човек точно след като ти съобщих за отзоваването ти.

— Какво искаш да кажеш?

Директорът сви рамене, сякаш беше очевидно.

— Ако я бяха убили, нямаше да имаме друг избор, освен да те върнем обратно.

Мор изскърца със зъби.

— И сам не вярваш в това, което намекваш!

— Медина е твой човек. Уж беше сигурен, уж можеше да се разчита на него. И все пак срещата е била повод за опит за убийство. Кого смяташ, че ще заподозрем? На наше място и ти щеше да постъпиш така.

Мор се обърна към Блъндин, после пак към Гибс. Искаше му се да го удуши.

— Ако си мислиш…

— Ти седмици наред спореше с мен за поставянето й начело на операцията — прекъсна го Гибс. — И откакто си се върнал, ежедневно ми се обаждаше за информация, въпреки че вече не участваш в проекта и ти беше наредено да забравиш за него. Сякаш си очаквал да се случи нещо.

— Слушай, кучи сине! — изсумтя Мор. — Даниел ми е колкото партньорка, толкова и приятелка. Знаеш какво означаваше това преди. Знам, защото познавам хора, които са работили с теб. Може би прекалено дълго си се задържал в тоя кабинет, защото явно си забравил. — Той поклати глава, със закъснение осъзнал, че се е хванал на въдицата. По този начин Гибс просто го притискаше и го изкарваше от равновесие. — Много добре разбираш, че никога не бих я изложил на опасност, тъй че прекрати тая тъпа игра и ми кажи защо си ме повикал, по дяволите!

Директорът помълча, сякаш обмисляше думите му. После наклони стола си назад.

— Отне ни известни усилия, но мисля, че успяхме да свалим подозренията от теб — каза той накрая.

Мор се отпусна на облегалката. Думите бяха изречени прекалено прецизно. Бяха пролог към нещо друго, макар че не се сещаше какво.

— Покажи му снимките — нареди Гибс на шефа на сигурността.

Блъндин разтвори папката, която лежеше на бюрото пред него, и извади черно-бяла снимка, направена по време на тайно наблюдение.

— Това ли е твоят човек Дуарте?

Мор я разгледа. Мъжът приличаше на Медина.

— Да, струва ми се.

— Е, той е мъртъв. Лежи в моргата от деня преди нападението.

Арнолд потръпна. Медина беше племенник на човек, който по-рано му бе помагал. Човек, когото смяташе за свой приятел.

— Сигурен ли си?

Блъндин кимна.

— Известно ли ни е кой е убил Медина?

— Още не. Тамошната полиция няма много улики, които да разследва.

Оттам нататък пое директорът.

— Но имаме план да ги примамим да се издадат и тук ти можеш да си полезен.

— Ето че стигнахме до причината да ме повикаш.

Гибс се усмихна лукаво и докато говореше, в гласа му се долавяха весели нотки.

— Ще инсценираме, че си изпаднал в немилост. Тази среща е първата стъпка. Сигурен съм, че вече си чешат езиците. След ден-два слухът ще е плъзнал из цялата служба. Тогава ще те пуснем в принудителна отпуска, докато чакаш да се проведе следствие. Всички ще очакват да те пенсионираме преждевременно. Но не се безпокой, няма да е за нелоялност — това ще е прекалено очевидно. Причините ще са некомпетентност, злоупотреба със средства и неспособността ни да работим заедно.

— Поне последното е вярно.

— Така лъжата ще звучи правдоподобно — увери го директорът.

Блъндин мълчеше и Мор се зачуди дали шефът на сигурността участва в плана, или е повикан само за този случай. Месестото му лице не издаваше нищо. Макар и добър човек, той беше от „момчетата на Гибс“. Директорът ги закриляше и те го пазеха. Арнолд не можеше да вини Блъндин за това — насочи гнева си към Гибс.

— И с каква цел ще стана обект на такова презрително отношение?

— Мат смята, че те ще се опитат да те купят, или поне да те наемат. Забравих да ти кажа, че блокирахме и кредита ти, за да изглежда, че тотално си затънал. Ужасен проблем с хазарта. Особено се е задълбочил по време на престоя ти в Макао миналата година.

На лицето на Мор се изписа смайване.

— Сериозно ли говориш?! Ненадейно изтеглят ръководителя на операцията от предната линия и го пращат в трета глуха? Прекалено е очевидно.

— Ония копелета са самоуверени — изсумтя Блъндин. — Примамиха партньорката ти на среща, свързана с операцията, и се опитаха да я очистят пред очите на всички. Това е необичайно. Даже непрофесионално. Предполагам, че или са изгубили връзка с онзи, който дърпа конците, или просто са шайка отчаяни аматьори.

— Аматьори ли? Отчаяни и изгубили връзка? — повтори Мор, местейки поглед от шефа на сигурността към директора. — За тях ли говориш или за нас? Защото тоя план отговаря и по трите точки, ако питате мен.

— Подготвяме го от известно време — рече Гибс. — Ако искат сведения, а ние сме сигурни, че е така, те ще се насочат към най-добрата възможна цел — а това ще си ти, недоволен, отстранен служител с много информация.

Мор поклати глава. Съмняваше се, че някой може да прояви такава глупост.

Директорът не проявяваше признаци да е разубеден, но когато заговори отново, гласът му звучеше по-искрено, несъмнено нарочно.

— Арнолд, ние с теб не се разбираме. И никога не сме се разбирали, нали така? Ако попитаме психоаналитичката на Института, ще каже, че ти негодуваш, задето съм заел пост, който ти се полага, а се чувствам застрашен от твоите способности. В края на краищата, ако имаше възможност, ти сигурно щеше да вършиш моята работа поне толкова добре, колкото я върша аз, а може би и по-добре. Защо смяташ, че те пращах да тичаш по целия свят, по дяволите? За да те държа далече от Вашингтон — ти си единственият, който би могъл да ме измести. А също поради факта, че си най-добрият в онова, което правиш. Обаче парада командвам аз — това е положението. Аз давам нарежданията, не ти. И сега ще постъпиш както ти кажа, за благото на организацията.

Мор се подсмихна презрително. И настъпателният, и „приятелският“ подход на Гибс се свеждаха до едно и също нещо.

— Не бих вършил твоята работа — отвърна той. — Поне не така, както я вършиш ти. Тъй че не ми излизай с тия номера. Истината е, че не искам твоя пост, а предпочитам да не го заемаш ти. Не преценяваш добре нещата и си прекалено безразсъден за моя вкус. — Отново поклати глава. — Този план е абсурден. Нелеп. Също толкова нелеп, колкото и всичко останало, което искаше да вършим. Разделянето ни в последния момент, съчиняването на тая смехотворна история и хвърлянето ми там като някаква примамка. Ето това е аматьорска работа и ще се стигне до жертви. Вече едва не се стигна.

— Много си позволяваш, Арнолд. — В гласа на Гибс сега се долавяше предупреждение: „Още малко и ще минеш границата“.

— А ти мислиш прекалено малко — каза Мор. — Все още ли възнамеряваш да я пратиш в джунглата с неколцина цивилни и хора от Изследователския отдел? След всичко това?!

— Тя има охрана.

— И Диксън имаше — извика Арнолд. — И къде е сега, по дяволите? Може би групата му изненадващо се е появила и всички са отпочинали, със слънчев загар и сувенири от дълга ваканция? Не, няма ги и сигурно са мъртви. Накълцани са на парчета от ония индианци, за които ти толкова се безпокоеше, или са нападнати от засада от същите копелета, които са стреляли по Даниел. А сега се каниш да я пратиш по същия път. Път, по който постоянно тръгват хора, за да не се завърнат никога. Просто хвърляш живота й на вятъра. — Той обвинително насочи показалец към Гибс. — Има по-добри начини да го направиш, по-интелигентни. Колкото по-скоро признаеш…

— Стига! — Зачервен от гняв, директорът удари с ръка по бюрото. — Няма друг начин. Имаме нужда от това. Родината ти има нужда от това!

В кабинета се възцари тишина. Гибс търкаше пръстите на едната си ръка в тези на другата, докато се мъчеше да се овладее.

— Знаеш ли какво правим ние? — каза накрая. — Ние, най-великата държава в света?! Взимаме назаем пари от Китай, за да купуваме петрол от арабите. Ето това правим. Някой ден китайците ще престанат да ни дават заеми или арабите ще престанат да приемат хартия срещу своите суровини.

Той отмести някаква папка и се наведе към Мор.

— Ако съществува, онова нещо там е ключът към цял нов свят, като се почне от енергийната независимост и лидерството в производството на енергия през следващите стотина години. Студеният ядрен синтез означава неограничена чиста енергия. Страната ще се напълни с чисти електростанции, бълващи евтино електричество за захранване на коли, камиони, влакове и домове, без проблеми с въглеродните емисии, глобалното затопляне и съхранението на ядрените отпадъци. Вече няма да сме длъжници на потенциален противник и просяци в очите на друг. Искаш ли всичко това да попадне в чужди ръце?

Мор вече беше слушал тази реч. И макар че приемаше мнението на Гибс за мащабите на световните промени, които би предизвикала една работеща система за студен ядрен синтез, не беше съгласен с него по отношение на усилията, необходими за постигането на тези резултати.

Ядосан от мълчанието му, директорът въздъхна.

— За това ти плащаме. Да обикаляш и да събираш разни неща, които ще помогнат на страната да продължи да изпреварва конкуренцията. Едно от тези неща случайно се намира в някоя дупка в земята, вместо в лаборатория или база данни. И също толкова случайно това нещо е истинска бомба, проектът „Манхатън“ на нашето време. Няма да се откажа от него, но не можем и да пратим цяла армия, нали така?

— Не — съгласи се Мор. — Само че можеш да ме върнеш там, преди пак да се е случило нещо лошо.

Човек не можеше да промени мнението на Гибс с никакви доводи, той само щеше да продължи да рови още повече от гордост. Арнолд го знаеше, ала не успя да се сдържи. Директорът взе папката от Блъндин и я затвори. Обсъждането приключваше.

— Не искаш да го направиш за мен, така ли? — попита Гибс. — Добре, недей. — Той се наведе напред и хлътналите му очи изведнъж станаха заплашителни и зли. Превърна се в Плъха. — Обаче ти няма да се върнеш, а партньорката ти още е там. И ще продължава да я грози опасност, докато не открием кой ни върви по петите.

Мор не извърна поглед, но не можеше и да отговори. Продължи да се взира в директора, на чието лице отново се появи онази крива усмивка — сделката беше сключена.