Черен дъжд

23.

Задната седалка на старото такси отдавна беше изживяла хубавите си дни. Съдраният винил с оръфани платнени шнурове и следи от химикалка, драсканиците и петната, всичко свидетелстваше за дълго и бурно минало. Арнолд Мор гледаше заснежените улици на Вашингтон от този царски трон, докато бавно напредваше из пътната мрежа на столицата.

През тази година на странен климат градът беше връхлетян от поредната буря, четвъртата за шест седмици, но засега най-безпроблемната, сякаш идва в петък и ще си тръгне до неделя вечер.

В събота сутринта обаче снегът продължаваше, покриваше моравите и дърветата с чисто бяла пелена и оставяше пласт сива киша по улиците. Това стигаше, за да задържи повечето хора вкъщи и да направи града по-пуст, отколкото Мор си го спомняше.

Таксито го караше от Вирджиния, мина покрай Джеферсън Дейвис Паркуей и прекоси Потомак по Арлингтън Мемориъл Бридж. В далечината се извиси Мемориалът на Линкълн, грамадна сграда с колони, полузабулена от сипещия се сняг.

В такова време Вашингтон изглеждаше различен, паметниците бяха по-горди и достойни в самотата си, изкуствените езера — по-величествени в своята тишина и пустота, по-царствени без вездесъщите туристи, улични търговци и скитници.

Мор предпочиташе града такъв при всякакви обстоятелства, но особено сега. Имаше среща — с него най-после се беше свързал човек, който проявяваше интерес към бразилския проект. Градската пустота щеше да улесни разговора на открито, да му помогне да забележи неприятностите навреме, ако изобщо имаше такива.

Таксито го остави пред мемориала и той се качи на тротоара. Снегът хрущеше и скърцаше под краката му.

Усетил ледения полъх, Мор вдигна реверите на тежкото си вълнено палто и пъхна ръце в дълбоките топли джобове — същите, в които преди два дни беше открил бележката. Пред вратата на апартамента му, когато бъркаше за ключовете, пръстите му напипаха сгънат лист хартия, надписан от чужда ръка. Текстът гласеше просто „Обадете се“ и продължаваше с телефонен номер, следван от думите „ние можем да ви помогнем“. Нищо друго. Не се споменаваше бразилският проект, нито НИИ, но връзката беше ясна.

Той дълго се взира като хипнотизиран в бележката. Смущаваше го мисълта, че не е усетил кога са я пъхнали в джоба му — навярно докато е стоял на опашката в кафенето или на оживената метростанция. Не помнеше някой да се е блъснал в него, да го е бръснал с рамо или да се е задържал прекалено дълго наблизо. Не бяха отвлекли вниманието му с несръчен джебчийски опит. След като се качи в метрото, седна сам на седалката и слезе на обичайната си спирка с неколцина пътници. И все пак листчето някак се беше озовало в джоба му. Това го караше да се чувства стар и муден, сякаш възрастта бе притъпила сетивата му. Може би календарът не грешеше, може би наистина бе време да се пенсионира.

Той се върна в настоящето и забелязал приближаващ се автомобил, положи всички усилия да пропъди тези мисли. Кафявата кола намали, но зави в отбивката и отмина нататък, вдигайки пръски киша.

Мор погледна към белия хоризонт. Някъде там слушаше Гибс. Освен това го наблюдаваха хора, поне три групи. Две коли и трети екип пеша, въпреки че не знаеше нито кои са, нито къде са заели позиции. Кафявата кола спокойно можеше да е на една от групите.

Опита се да не мисли и за това. Разсейваше го, а сегашната му задача изискваше пълна концентрация. Щеше да се срещне с врага, онзи, който беше направил опит да убие Даниел. Задачата му се състоеше в това да открие кой е този враг. За целта трябваше да ги убеди, че е готов да предаде НИИ — нелека задача, като се имаше предвид репутацията му. Капан, заложен за хора, които несъмнено очакваха такъв — трудна работа, откъдето и да го погледнеш. Но след убийството на Мат Блъндин преди няколко дни не им оставаше друг избор.

По пътя мина друга кола. Бял лексус с жълти халогени, пронизително блестящи от предната броня. Той отби към Мор и спря. През отворения прозорец Мор видя мъж на около двайсет и пет години с грижливо оформено катинарче.

— Арнолд Мор?

Мор кимна.

— Качете се — предложи младежът. — Можем да поговорим в движение.

Мор поклати глава.

— Няма да стане. — Той посочи към паркинга. — Паркирайте там. Има много място. После се върнете тук и ще се разходим из тая възхитителна зимна приказка.

Шофьорът се смръщи, но натисна газта и изпълни указанието. След малко се върна пеша, като си даваше вид, че се разхожда небрежно.

Мор го огледа. Беше млад и хубав, с русоляви кичури и силен загар насред зима. Носеше панталон с остри ръбове и кашмирено поло.

— Мили Боже, пратили са ми ски инструктор — промълви агентът от НИИ.

Когато се приближи, младежът попита:

— Накъде?

— Има ли значение? — навъси се Мор и се озърна в двете посоки, после пое към моста, отдалечавайки се от мемориала. Трябваше да остане на открито.

Русият избели очи и го последва. Около минута само вървяха — без думи и жестове, просто двама мъже, разхождащи се по склона към Арлингтън Мемориъл Бридж.

— Как се казвате? — попита Мор накрая.

Онзи се засмя.

— Тогава без имена — рече агентът. — Добре. Ще ви наричам Свен. Приличате ми на човек на име Свен.

Онзи явно нямаше нищо против и двамата продължиха нататък — Мор с тежките си боти, оранжев шал и целият увит в памучни и вълнени дрехи, а Свен със своя кашмир и скъпи италиански обувки, които подгизваха в снега.

— Онази вечер сигурно съм разговарял по телефона с вас — предположи Мор.

— Много проницателно — отвърна Свен.

— Да не сте и от химическото чистене?

— Моля?

— Чудя се как сте ми пуснали бележката в джоба. Не съм усетил някой да я слага там, затова си помислих, че може да съм взел палтото от химическо чистене заедно с нея.

Свен продължи да върви.

Мор разчете изражението му.

— Не сте го направили вие.

— Аз само отговорих на обаждането ви.

— Вижда се — отвърна по-възрастният мъж.

Той ускори ход и се качи на моста, където щеше да е по-студено и тънките дрехи на спътника му щяха да го направят още по-неадекватен, отколкото и без това изглеждаше.

Свен явно разбра този факт и изхленчи:

— Къде отиваме, по дяволите?

— Не отиваме никъде — каза Мор, загледан в тъмните зловещи води на Потомак, изпъкващи на фона на снежните брегове. — Просто се разхождаме. На открито, на обществено място, където има по-малка вероятност да ви възприема като заплаха и да се наложи да ви убия.

Свен се засмя.

— Сериозно ли трябва да го приема?

— Приемете го както искате — без да спира, заяви Мор. — Не че ще липсвате на някого.

Младежът стисна зъби и Мор предположи, че репликата му е улучила целта.

— Струва ми се, че не сте наясно със ситуацията — каза Свен. — Вие имате нужда от нас. Аз съм тук само за да определя дали си струва да ви отделяме време.

— Нима? Много важна задача са ви поставили. Сигурно страшно се гордеете с нея.

Мор понечи да си тръгне, но младият мъж го хвана за рамото и го накара да се обърне към него.

— Чуй ме, старче…

Агентът отблъсна ръката му и яростно впери поглед в него.

— Не, ти ме чуй, малък скапаняк такъв. Няма да контактувам с пешки или пратеници. От четирийсет години съм в бранша. Тъй че, ако ония, дето са те пратили, имат да ми казват нещо, по-добре да съберат смелост да дойдат лично. Или поне да пратят някой с повече тежест.

Свен понечи да отговори, но Мор го прекъсна:

— Ти си никой и нямаш представа от тази операция. Даже не знаеш как са се свързали с мен твоите хора.

Онзи се зачерви от гняв.

Мор подигравателно вдигна вежди.

— Хайде, дай да те чуя. Кажи ми, че греша. Обясни ми колко си важен и точно какво знаеш.

— Знам достатъчно — отвърна Свен накрая. — Знам, че са те отстранили от важна работа и това не ти харесва. Знам, че с кариерата ти, общо взето, е свършено и това също не ти харесва. От четирийсет години си в бранша, казваш. Аз пък ще кажа, че са те използвали четирийсет години, а сега те изхвърлят на улицата и това адски те е жегнало, иначе нямаше да си тук, нали така?

Мор го наблюдаваше и гневът му, и истинският, и престореният, си отиваше.

— Тук си прав — призна той. — Но идването ми на тази среща беше грешка.

Изгледа Свен със съжаление и добави:

— Върви си. Върви си, преди да са те убили. Мислиш, че няма да се случи? Наистина ли смяташ така? Ако хората минаваха на друга страна всеки път щом ги ядосат, докъде щяхме да стигнем, по дяволите?

Свен не отговори и Мор презрително поклати глава.

— Върви си и предай на твоите хора, че не проявявам интерес. Предай им, че не могат да ме купят с пари. И другия път; когато искат да ми предложат нещо, по-добре да не пращат хлапак с жълто покрай устата, дето се тревожи, че устните му ще се напукат от студа. — Той поклати глава с още по-голямо отвращение. — Имам документи, които са по-стари от теб.

Мор обърна гръб на младежа и погледна над каменния парапет на моста. Почисти снега пред себе си и опря ръце отгоре, вторачен в черната вода, която бавно течеше под сивкавото небе.

— Четирийсет години, а ето как свършва всичко — измърмори той. — Майтап. Пълен майтап, мамка му.

В една топла стая далече от моста Гибс чуваше всяка дума и за пръв път започваше да разбира защо Мор си е спечелил такова уважение. Играеше майсторски. Свен беше бесен, достатъчно, за да му издаде много, само и само да докаже, че не е някаква си пешка, или за да се втурне при шефовете си и да им заяви, че онзи се е опънал и трябва още да се потрудят, за да го привлекат. Сигурен признак, че Мор е искрен, а не им го подхвърлят като примамка.

На Гибс почти му се искаше този театър да е действителен. Но ситуацията не беше такава, каквато Мор смяташе, и въпреки майсторството си той бе въвлечен в игра, която не можеше да спечели.

Свен за пръв път се усмихна.

— Защо не дойдеш с мен? Можеш лично да им го кажеш.

Мор се обърна към него, опрял гръб на парапета. Изкушаваше се. С Гибс бяха обмислили тази възможност. Двете коли без проблем щяха да го проследят, но му се струваше прибързано.

— Никъде не идвам, докато не науча с кого си имам работа — отклони предложението той.

Свен поклати глава и сведе невиждащ поглед към земята.

— Грешен отговор — произнесе той и измъкна малък пистолет изпод сакото си.

Преди Мор да успее да реагира, младежът стреля два пъти в гърдите му. Мор отхвърча назад към парапета, после политна напред. Свен го подхвана, когато коленете му се подгънаха, вдигна го и го опря в парапета. После го преметна през него.

Мор се запремята надолу към реката, а палтото му се развяваше като пелерина. Вряза се в ледената вода и изчезна под черната повърхност.

Свен остана да погледа още няколко секунди. Течението скоро разнесе образувалата се от падането на тялото пяна. На повърхността се появи само оранжевият шал на Мор, който също скоро изчезна под моста.

Доволен, младежът се обърна към улицата. До него спря лъскаво черно ауди и задната врата се отвори. Той скочи вътре и колата рязко потегли.

В слушалките на Стюарт Гибс вече се чуваше само тихо пращене. Той се обърна към контролния пулт, откри копчето за сигнала от Мор и го изключи.

Мор го нямаше. Блъндин го нямаше. До двайсет и четири часа нямаше да я има и цялата група в Амазония. С тях щеше да изчезне и последното доказателство за бразилския проект на НИИ.