Черен дъжд

36.

Даниел Лейдлоу гледаше като хипнотизирана странното тяло, лежащо сред развалините. Имаше представа какво може да е, макар че й беше трудно да го приеме.

Макартър усети вълнението й и я погледна изпитателно.

— Това ти говори нещо. Повече, отколкото на нас.

В ума й се запрепъваха думи — лъжи. Можеше да им каже, че е просто деформиран скелет, погребан в храма от хиляда или повече години, генетичен дефект, достигнал ужасяващо крайна форма. Но предполагаше, че е нещо друго. И й беше омръзнало от лъжи.

Отново огледа черепа и плавната заобленост на челото. Забеляза тънка нишка, потъваща в костта, златно влакно, не по-дебело от паяжина. Подобни нишки излизаха от двете очни кухини и минаваха по темето, а трета — от мястото на ухото. На места костта ги покриваше, като дървесен ствол, погълнал увита около него тел.

Вече беше убедена и когато Макартър видя металната нишка и се обърна към нея, тя знаеше, че е настъпил моментът на истината.

— Да, говори ми нещо — каза накрая.

Професорът я наблюдаваше със стиснати зъби.

— Откакто се появиха Кауфман и неговите хора, стана пределно ясно, че не сме тук само заради някакви маянски артефакти — заяви археологът. — Значи за това сме дошли, така ли? За това ли всички са готови да убиват?

— По-спокойно, професоре — обади се Хоукър.

— Не. — Даниел му махна да замълчи. — Няма нищо.

Тя притисна челото си с длан. Гадеше й се.

Макартър пое дълбоко дъх и настоя:

— Бих искал да получа обяснение.

Тя кимна и заговори:

— Нуждаех се от вашата помощ, за да намеря това място, защото ние… НИИ… смятахме, че можем да открием тук енергиен източник, устройство или машина, способна да произвежда енергия чрез студен ядрен синтез.

Лицето на Макартър омекна, но по-скоро от изненада, отколкото от нещо друго.

— Защо сте очаквали да откриете тук такова нещо? — попита той.

— Защото го е донесло това същество — посочи тялото Даниел.

Професорът се озърна към скелета, като мигаше и клатеше глава, сякаш за да проясни ума си.

— Не че се правя на глупак — рече той накрая. — Всички сме изтощени и не разсъждаваме ясно, но нямам представа какво се опитваш да ни кажеш.

Даниел пое дълбоко дъх и продължи:

— Искам да кажа, че ако теорията ни е вярна, това същество, погребано тук преди около две хиляди години, е родено в друго времево измерение, някъде в нашето далечно бъдеще.

Всички я зяпнаха, търсейки на лицето й и най-слаб намек, че ги лъже, просто поредната измислица за замазване на очите им или дори жестока шега. Нищо в изражението й обаче не загатваше подобно нещо и Макартър отново се обърна към скелета. Погледът му се насочи към златните нишки. Сигурно се чудеше какво представляват.

— Сериозно ли говориш? — попита я Сюзан.

Даниел кимна.

— Би ли ни обяснила по-подробно? — вече не толкова агресивно каза Макартър.

— Ще опитам. Сигурно ще разберете по-лесно, ако започна от самото начало. Преди две години един уредник от Природоисторическия музей привлече вниманието ни към кристалите на Мартин. Видял нещо в тях, нещо, което не можел да определи — странна мъгла, която се образувала в камъка при наблюдение с поляризирана светлина. Твърдеше, че иначе кристалите не били важни, не били напускали хранилището, откакто се помнел, но бил любопитен. Беше приятел на Арнолд Мор, моя предишен партньор.

— Изпратихме кристалите на специалисти да ги изследват и резултатите бяха невероятни — продължи тя. — Самите кристали са от кварц, но са напоени със сложно вещество, излъчват слаба радиация и съдържат следи от газообразен тритий.

Тя огледа лицата им.

— Не знам колко от вас са чували за трития. Това е газ, който се образува само при ядрена реакция от един или друг вид. Това предполага, че кристалите са използвани за или са били изложени на слаба ядрена реакция, която според нашите специалисти може да е единствено студен ядрен синтез.

— Откъде знаете, че не е нещо естествено? — попита Макартър.

Навремето самата тя беше задала същия въпрос.

— Отначало обмисляхме тази вероятност, но това би изисквало явление, каквото не е наблюдавано никога. Когато анализирахме кристалите по-внимателно, стана ясно, че са резултат от нещо още по-трудно обяснимо: човешки фактор. С помощта на електронен сканиращ микроскоп и други изключително точни уреди установихме, че са проектирани и произведени с прецизни геометрични линии и в кварцовата им решетка са скрити микроскопични тунели. В известен смисъл тези тунели представляват фиброоптични канали, функциониращи почти на молекулярно равнище. Размерите им са много по-малки, отколкото е по силите на днешните нанотехнологии. Направо беше изумително и тъй като това предполагаше съзнателен замисъл, трябваше да заключим, че кристалите са създадени от човешки ръце.

Тя се вгледа в Макартър, който я слушаше внимателно, и добави:

— Дори обсъдихме възможността да става дума за измама, но нашите анализи я изключиха. Старите фотографии, данните за съхранението на кристалите в музейните хранилища, размерите им. Всичко съвпадаше. Това бяха кристалите, открити от Мартин, снимани и донесени от долината на Амазонка през хиляда деветстотин двайсет и шеста година. Което поставяше следния въпрос: какво е правило едно първобитно индианско племе с тези неща насред Амазония двайсет години преди зората на ядрената епоха и половин век преди микроелектрониката и фиброоптиката? След като не можахме да отговорим на този въпрос, насочихме вниманието си към останалите артефакти, донесени от Мартин. И постигнахме сериозен напредък, когато проучихме златната матрица.

Докато разказваше, Лейдлоу си спомни интереса, с който преди няколко седмици Макартър бе разглеждал снимката на матрицата. Тогава си помисли, че той инстинктивно търси в нея нещо повече.

— Спомняш ли си снимката, която ти показах? — попита тя.

Професорът кимна.

— На нея се виждаше четвърт от долната страна. Един от четирите сектора. Трябва да подчертая, че от нормално разстояние изображенията в секторите приличаха просто на украса: точки, чертички и извити линии. Но както сам видя на снимката, това се оказа звездна карта. Другите три сектора, които не ти показах, също бяха звездни карти. Като ги сравнихме с астрономическите данни, успяхме да стигнем до правдоподобно обяснение за мястото, което представя всеки сектор.

— Как? — попита Сюзан.

— По същия начин, по който моряците определят курса си нощем — отвърна Даниел. — Можеш да откриеш точката, в която се намираш, по разположението на звездите над теб, като изчислиш ъглите им над хоризонта и по отношение една на друга. В нашия случай разполагахме с данните за положението на планетите в орбитите им. Това беше нещо като метод за датиране — тъй като всяка планета се движи с различна скорост, положението им една спрямо друга дава приблизителната дата. Всъщност е малко по-сложно — призна тя, — обаче във всеки сектор има други обекти, които ни помогнаха да ограничим възможностите не само за разположението на планетите, но и за датата.

Всички я наблюдаваха скептично. Тя искаше да разберат. След като най-после им разкриваше истината, искаше да разберат и повярват. Така може би щяха да разберат и причината за взетите от нея решения.

— Най-просто казано, поглеждаш небето, виждаш слънцето точно над себе си и знаеш, че е около пладне. Ако виждаш слънцето и луната и знаеш деня от годината, можеш да определиш географските координати. Същото е със звездите нощем. А ако видите Халеевата комета, ще знаете, че е хиляда деветстотин и десета, хиляда деветстотин осемдесет и шеста, две хиляди шейсет и първа или всяка друга година от седемдесет и шест годишния цикъл на преминаване на кометата. Добавете достатъчно такива обекти на вашата карта, както и информация за орбиталното положение на планетите, и можете да определите точно къде във времето и пространството се намирате. Това открихме ние по секторите от матрицата.

В този случай първият сектор изобразяваше звездната карта на Южното полукълбо, която ви показах, и това ни даде датата на зимно слънцестоене плюс място, намиращо се на около два градуса южна ширина.

— Точно където сме сега — отбеляза Макартър.

— Да — потвърди Даниел. — Само че по този сектор не можехме да установим дължината, затова се наложи да търсим на място.

— А другите сектори? — попита той.

— Те бяха по-сложни. Но въз основа на положението на звездите, планетите и кометите, обозначени в тях, установихме, че вторият и третият сектор също бележат точка в Южното полукълбо, но в две много отдалечени една от друга дати. Август три хиляди сто и четиринайсета преди Христа и декември две хиляди и дванайсета след Христа.

— Началото и краят на дългото маянско летоброене — каза Макартър. — Календарът на маите.

Лейдлоу кимна.

— Ти знаеш по-добре от мен, че маите са били обсебени от идеята за времето.

— Особено от тези две дати — съгласи се археологът. Беше възвърнал академичната си уравновесеност. Явно интелектуалното му любопитство бе възбудено до крайност.

— И все пак много маянски текстове и произведения на изкуството съдържат астрономически наблюдения — каза Макартър. — В повечето случаи описанията са изключително точни. Присъствието на такова нещо върху маянски артефакт не е изненадващо. Това не означава, че идва от бъдещето.

Тя разбираше неговия скептицизъм. В тази идея имаше някакъв дисбаланс, който предизвикваше почти автоматичното й отхвърляне.

— Естествено сами по себе си звездните карти не доказват теорията. По същия начин фактът, че имаш календар за следващата година не доказва, че вече си бил там. Ние обаче открихме в другите три сектора обекти, които не се виждат с просто око. Не се виждат и с мощен телескоп. Говоря за комети в студените дълбини на космоса, намиращи се в апогея на хилядолетни орбити, за неутронни звезди, които не излъчват светлина, а само радиовълни и рентгенови лъчи. Маите не може да са ги виждали, нито дори Галилей. Някои могат да се изследват единствено с грамадни радиотелескопи като този в Аресибо.

В третия сектор има един пример, който ме накара да повярвам. Изобразени са останки от избухнала звезда, супернова, на точното място и в съответния мащаб. Светлината й е стигнала до Земята едва през хиляда деветстотин петдесет и девета. Не забравяйте, че матрицата е открита през двайсетте години на миналия век и вероятно е създадена много по-рано. Ако просто ставаше въпрос за описание на мястото, където по изчисленията на някой астроном от онова време ще се намира звездата, тази супернова щеше да бъде представена като всички други звезди. Само че не е. В сектора ясно се вижда избухнала звезда. С други думи, картата не се основава на нечии предвиждания, а на исторически факт.

— А четвъртият сектор? — попита Хоукър.

— Точка в Северното полукълбо — отвърна Даниел. — През три хиляди сто деветдесет и седма година. Не знаем какво означава, но ето една очевидна възможност: времето, от което е пратена експедицията.

Възцари се благоговейна тишина. Ако Даниел съдеше по себе си, в момента другите се разкъсваха между онова, което им говореха фактите, и мисълта, че всичко изглежда реалистично. На самата нея й беше отнело много време да приеме тази възможност. Дори когато Стюарт Гибс ги прати в Бразилия, те дойдоха с мисълта, че най-вероятно няма да открият нищо. Бяха разработили схема на вероятностите, нещо като скалата на Рихтер, в която за всяко следващо ниво имаше с цял порядък по-малка вероятност да се случи от предхождащото го. Резултат на ниво 1 означаваше да не открият абсолютно нищо, а на ниво 2 — да се натъкнат на находки, нямащи нищо общо с кристалите на Мартин. Нива 3 и 4 определяха шансовете им да намерят истински маянски артефакти. Ниво 5 означаваше да попаднат на още предмети като кристалите, а ниво 6 — на достатъчно материал, за да започнат разработване на устройство за студен ядрен синтез. А ниво 7, вероятност едно на десет милиона, предполагаше, че ще открият останки от човек, който се е върнал назад във времето.

— Знам, че звучи невероятно, но повечето физици смятат, че е възможна някаква форма на времево изкривяване — каза тя. — Но са на различни мнения за това как, колко и дали изобщо човек може физически да оцелее в него.

Озърна се към разполовения скелет, като се питаше дали пътуването е предизвикало тези деформации, или хората наистина щяха да се променят до такава степен.

— Стигнахме до заключението, че това е било правено поне веднъж. Предполагахме, че е някаква „безпилотна“ машина с енергиен източник, може би дори нещо, което излъчва сигнал в продължение на хиляди години, за да могат онези, които са го пратили, да го открият в собствената си епоха. Решихме, че кристалите са елемент от този енергиен източник, устройство за студен ядрен синтез, подобен на ядрените материали, които пращаме с космически кораби като „Вояджър“ и „Пайъниър“. Като слънчева клетка на кула в пустинята или морски фар.

Тя обходи с поглед лицата им и спря очи върху Макартър.

— Решихме, че поне си струва да го потърсим, като се основавахме на предположението, че устройството се е разбило или се е появило сред индианците, които са го разглобили и са използвали тези невероятни неща като ритуални предмети.

— А матрицата и нейните изображения? — попита археологът.

Наясно съм, че е някаква форма на антропоморфизъм да смяташ, че другите ще действат като теб, но всеки кораб, който пращаме в далечния космос, носи златен диск с различна информация, поздрави, музика и визуални описания на местоположението на Земята в Слънчевата система. Ние предполагахме, че тези индианци са открили подобен предмет или каквото там е било пратено от бъдещето — може би дори нещо, което хората от бъдещето биха могли да потърсят сред руините от миналото, за да докажат, че експериментът им е успешен — и грижливо са го изкопирали.

— Проектът „Манхатън“ — отбеляза Хоукър.

Даниел кимна. Нямаше какво повече да каже. Или щяха да повярват, или нямаше. Щеше да ги остави да обмислят фактите, докато търси още доказателства.

Обърна се и лъчът на фенерчето й се плъзна по купчините срутени камъни, спирайки върху отсрещната стена. Тръгна натам и гайгеровият брояч отново зацъка.

— Има ли други проходи тук долу?

— Поне аз не открих — отвърна Сюзан.

Даниел се огледа, не видя никакъв проход. Свали раницата си, измъкна лаптопа с резултатите от ултразвуковото и електросъпротивителното заснемане, извършено от хората на Кауфман, и отвори на дисплея триизмерно изображение на пещерата.

Резолюцията беше много добра, но поради плоския екран на места триизмерността не се различаваше. Манипулирайки картината, накрая успя да определи местоположението им по отношение на езерото. Завъртя образа и го огледа от различни ъгли, после увеличи мястото, на което се намираха. Нямаше нищо необичайно, само вода, открито пространство като това помещение и още камък. В пещерата имаше и други зали, както зад стената, така и зад тях, ала бяха с неправилна, естествена форма. Едва ли щяха да открият нещо там.

Тя отново се огледа наоколо. Въпреки срутената част залата беше просторна, но съвсем празна. Приличаше на ограбена. Не, след ограбване оставаха следи. По-скоро беше съзнателно изпразнена и почистена, както би постъпила и тя. Зачуди се дали някой не ги е изпреварил, но отхвърли тази вероятност. Иначе скелетът нямаше да е там.

Провери ъглите на помещението, като ги обиколи един по един с уредите си. После се върна в тесния тунел и проучи другата зала, през която бяха минали. Нищо, само просторно, напълно празно пространство, като това, в което се намираха.

Тя вдигна глава с отчаяната надежда да види следи от машини, оборудване или тръби, но напразно — нямаше нищо, само гладко полиран камък. Протегна ръка и докосна стената. Нямаше какво да вземе със себе си, нямаше да пожъне победа.

Затвори с въздишка капака на лаптопа и бавно се изправи. Групата я наблюдаваше.

— Трябва да тръгваме. Колкото по-скоро, толкова по-добре.