Черен дъжд

47.

Същата вечер Даниел Лейдлоу сънува себе си. Спеше, отпусната неподвижно, докато от нощното небе към нея се спускаха три огромни птици. Два бухала и сокол се бяха вкопчили в битка, докато стремглаво се носеха към земята.

В последния момент се разделиха, отлетяха в различни посоки и заподскачаха по тревата, преди отново да се извисят в мрака над храма, за да подновят битката.

Когато се спуснаха повторно, дърветата се разлюляха и сипакните нападнаха от джунглата. В съня си не можеше да тича, да се движи или дори да извика, за да предупреди заспалите си другари.

Стресна се. Сърцето й бясно туптеше, ризата й лепнеше от пот. Но когато се озърна наоколо, нощта изглеждаше тиха и спокойна. Слаб влажен ветрец погали нежно лицето й.

Въпреки съня и неясния изход от битката Даниел се чувстваше изненадващо освежена. Може би няколкото часа отдих я бяха ободрили повече, отколкото предполагаше, или пък се дължеше на чувството, че най-после е взела правилното решение в цялото това безумие.

Тя въздъхна, облегна се на полегатата стена на окопа си и забеляза, че Хоукър стои на пост на няколко крачки от нея. Не беше сигурна, но на мъждукащата светлина на огньовете й се стори, че пилотът се усмихва.

— Какво си намислил? — попита тя.

— Просто те гледах, докато спиш.

— Нямаш ли си друга работа?

— Имам, обаче не е толкова забавна.

Тя го погледна подозрително.

— Бълнуваше — поясни пилотът.

— Сънувах — отвърна тя. — Макартър ми разказа за тези птици. Пратеници на боговете: сокол и еднокрак бухал. В съня ми се сражаваха, разкъсваха се един друг в битка на живот и смърт.

— Какъв еднокрак бухал?

— Пратеник на Шибалба. Намерихме символа върху един от камъните, които купих.

— А соколът?

— Пратеник на Хуракан, бога на небето — онзи, който праща дъжда. Биеха се за това място.

Тя се огледа наоколо. Над поляната цареше тишина. Малките огньове пламтяха в далечината.

— Кой победи? — попита Хоукър.

Тя заразтрива тила си.

— Не знам: Но после нападнаха сипакните и аз… аз… — Гласът й секна. Зачуди се дали сънят означава, че е убила другарите си, а неспособността й да ги предупреди подсказва, че ги е подмамила там под фалшив претекст. Отново обходи с поглед поляната, търсейки движение и изобщо нещо необичайно. Пълният покой наоколо я порази. — Това беше просто сън — рече накрая, сякаш едва сега го осъзнаваше.

Хоукър й се усмихна, взирайки се в очите й достатъчно дълго, за да я смути.

— Може би — рече той и се извърна.

Даниел се вгледа в лицето му. Вече познаваше тази дяволита усмивка.

— Какво криеш?

Пилотът кимна към небето и тя погледна натам. Пълната луна сияеше като морски фар, достатъчно ярка, за да хвърля сенки по земята, нещо, което не бе забелязвала в ярко осветените градове. Като малка, баща й беше донесъл телескоп и тогава разцъфтя интересът й към науката. Опита се да си спомни имената на кратерите и грамадните сиви морета, които научи, докато търсеше Морето на спокойствието, където хората за пръв път бяха стъпили на друго небесно тяло.

Гледката беше успокоителна, но не особено интересна, поне докато не отклони вниманието си от самата луна. И изведнъж видя онова, което Хоукър искаше да й покаже: призрачнобял ореол, заобикалящ сияйния диск.

— В Марежо го наричат „луа де агуа“ — каза той. — „Водната луна“. Влагата във въздуха разсейва лунната светлина. Това значи, че дъждовете идват.

Внезапно я обзе надежда, придружена от страха, че може да се окаже измамна.

— Вятърът също промени посоката си — добави Хоукър. — Сега духа от север, от Карибите. Влагата се усеща.

И Даниел наистина я усети — въздухът беше мек, влагата тежеше с онова вездесъщо присъствие, което обикновено се среща в тропиците и което липсваше, откакто бяха напуснали Манауш.

— Дъждовете идват — повтори пилотът. — Може би утре, може би вдругиден, но идват.

Даниел отново се вторачи в призрачната луна. За пръв път от началото на хаоса й се струваше, че наистина може да се спасят.