Черен дъжд

49.

Хоукър се взираше в компютърния екран — електромагнитното излъчване го беше повредило почти безвъзвратно, но се виждаше, че броят на зверовете откъм запад продължава да расте.

— Върви при храма — каза той на Даниел.

Тя погледна дисплея.

— Никъде няма да ходя.

Пилотът посочи Бразош.

— Той няма да успее без твоя помощ.

Тя кимна неохотно.

— Напълнете траншеята и я подпалете — добави Хоукър. — Действайте бързо. Нямате много време.

Лейдлоу хвана носача за ръката, помогна му да се изправи и тръгнаха към пирамидата. Кучетата ги последваха.

Хоукър се обърна към дърветата, които бяха започнали да се огъват под напора на вятъра. Клоните им се люлееха, листата им се бяха обърнали с вътрешната страна навън. В пространствата между стволовете зърна движение. Зверовете бяха там, блъскаха се за по-добра позиция, сумтяха и надаваха крясъци. Изглеждаха нервни, колебливи — може би заради огньовете, гаснещите слънчеви лъчи или заради смъртта на първите, които бяха нападнали, но нещо явно ги възпираше.

Каквато и да беше причината, това нямаше да продължи много. Небето бързо потъмняваше и вятърът ставаше все по-студен — ледени въздушни течения, предшестващи наближаващата буря. По поляната хвърчаха листа и шума. Скоро щеше да настъпи моментът, в който нямаше да има нито слънце, нито дъжд. И тогава щеше да започне атаката.

— Я да видим дали можем да ви дадем друга тема за размисъл — каза Хоукър и насочи кратък откос към множеството, после изстреля няколко куршума по последния варел керосин, разположен между него и зверовете.

Контейнерът избухна с мощен грохот и зверовете се пръснаха, но скоро се събраха отново. След малко един от тях излезе между дърветата.

Хоукър го зяпна със страхопочитание. Беше истинско чудовище, високо близо три метра до плещите, широко и ъглесто. Челюстите му леко се разтваряха при вдишване и издишване и разкриваха остри като кинжали зъби. То се издигна за миг на задните си крака и подуши въздуха като страховит фантастичен водоливник, издялан от черен вулканичен камък.

От джунглата се появи малко по-дребен негов двойник. Създанието тихо сумтеше и редиците остри косми на тила му се движеха като тръстика на вятъра. То премести поглед от Хоукър към керосиновите пламъци и после към извисяващия се зад тях храм.

Пилотът свали фугасна граната от колана си и изтегли пръстена. Без да откъсва очи от най-грамадния звяр, той я хвърли към дърветата и сипакните проследиха полета й на тъмния небесен фон. Гранатата избухна до тях и в този момент Хоукър откри огън.

Бронебойните куршуми се забиха в туловището на огромното чудовище. Разхвърчаха се тъмна кръв и парчета кост и съществото падна като подкосено. Вторият звяр хукна обратно към джунглата, но се строполи под дъжда от куршуми.

Сепнати от неочакваната атака, някои сипакни отстъпиха, но други нападнаха. Хоукър свали връхлитащите създания едно след друго, прицелвайки се с механично хладнокръвие и точност.

Когато и последният нападащ звяр падна мъртъв, той зареди нов пълнител в автомата, превключи на автоматична стрелба и откри огън по периферията на поляната. Куршумите се врязаха в джунглата като нож, покосявайки криещите се там сипакни. В този миг първата гръмотевица отекна в далечината като грамадни търкалящи се камъни.

Светкавица разцепи оловното небе. Хоукър продължи да стреля, презареждаше и пак стреляше. Изхвърлените гилзи хвърчаха наоколо, а оръжието пушеше с нажежена цев. И тогава по поляната се посипаха първите капки дъжд.

Усети го по раменете и тила си, отначало само няколко капки, тежки и студени, последвани от влудяваща пауза.

След това пороят най-после се изсипа.

Светкавицата проблесна в небето, гръм отново разтърси земята и дъждът рукна. След секунди бурята заехтя по-силно от автоматичния огън — истински потоп, шибащ поляната и джунглата с грохота на връхлитащ влак. Съществата се скриха сред дърветата, отстъпвайки под напора на куршумите, вятъра и дъжда.

Хоукър тръгна напред. Зареждаше, стреляше и отново зареждаше, безпощаден и забравил за всичко друго, докато затворът на автомата блокира. Беше изгорял след изстрелването на четиринайсет пълнителя — над четиристотин патрона. Ала вече нямаше значение. Дъждът се лееше от небето, наводняваше земята и заливаше с яростни пориви поляната.

Докато Хоукър се взираше в мрака, във въздуха отекна нова гръмотевица. Всичко наоколо се движеше, вятърът бясно люлееше клоните на дърветата и храстите, листата се откъсваха и пръскаха като конфети. Развихряше се истински ураган и пилотът с усилие пазеше равновесие, примижал от вятъра и брулещия го дъжд. Едва виждаше зверовете в гората. Земята беше осеяна с телата им.

Едно от чудовищата изпълзя от джунглата. Беше ранено и провлачваше единия си крак. Строполи се на земята и изпадна в ритмични гърчове. Втори звяр се свлече зад него, ъгловатата му глава бе изгубила формата си.

Хоукър наблюдаваше картината на опустошението и гърдите му бързо се надигаха от прииждащия адреналин. Несъзнателно отпусна оръжието. Чуваше пронизителните крясъци на сипакните, издигащи се над воя на вятъра и плисъка на пороя. Чудовищата страдаха от дъжда и куршумите, умираха в бурята.

И все пак, въпреки дъжда, друго чудовище подаде глава от гората и впери очи в Хоукър. Озъби се, погледна нагоре и се скри под относителния заслон на дърветата.

След секунди се появи друго. Понечи да се дръпне назад като първото, но спря, мятайки глава като кон, пропъждащ досадни мухи. Проливният дъжд го шибаше от всички посоки, но вместо да отстъпи, звярът тръгна напред и напълно излезе от джунглата. Вирна триъгълната си глава към небето и нададе предизвикателен вой.

До него пристъпи втори, като ръмжеше и ровеше земята. След миг към тях се присъедини трети.

Хоукър ги зяпна смаяно. Сега бяха изцяло под дъжда. Под дъжда! Въпреки че се сипеше на талази над поляната, макар че ги смущаваше, пареше и изгаряше, дъждът не ги убиваше.

Когато напълно осъзна този ужасяващ факт, Хоукър изруга свирепо, предпазливо отстъпи назад, обърна и се затича.

Сипакните нападаха.