Черен дъжд

15.

Вечерта, след като отпразнуваха събитието с много тостове и бутилка шампанско, лагерът утихна. Пик Верховен застана на пост, покривайки северната страна на бивака, а един от хората му зае позиция шейсет и пет метра надолу по течението, охранявайки южния край.

Даниел беше обещала, че ако вземат решение да установят постоянен лагер, ще докарат всичко необходимо — детектори за движение, топлинни сензори и други електронни устройства, от онези, които често се повреждат в най-неподходящия момент на места като джунглата. Верховен заяви, че има повече вяра в добре дресираните кучета, и тя му обеща и това, но дотогава трябваше да охраняват бивака денонощно, наблюдавайки гората — лесна работа за мъже, свикнали с битките.

Южноафриканецът и хората му бяха наемници в най-прекия и най-суров смисъл на думата. И петимата бяха служили в южноафриканските спецчасти и бяха напуснали страната в годините след апартейда. Под командването на Верховен техните услуги бяха изключително търсени на места като Сомалия, Ангола и Конго. По време на кланетата в Руанда в средата на 90-те бяха спасявали служители на Трансафриканската минна корпорация. Десетилетие по-късно се бяха сражавали в Либерия, издирвайки Чарлз Тейлър, маниакалния ръководител на страната. Първо бяха наети да му помогнат да избяга, а после, след като ги измамиха с парите, се опитваха да го заловят и да получат обявената за главата му награда от няколко милиона долара.

Верховен се усмихна при този спомен. „Бяхме толкова близо, жалко, че не се получи.“ Смяташе обаче, че някой ден пак ще имат такъв шанс и тогава щеше да избави света от един безумец. И то безплатно.

Междувременно групата им отиваше там, където я отведат парите, и ако това означаваше да водят война, така да бъде — колкото по-кървава, толкова по-добре. За съответната цена бяха готови да щурмуват и адските порти.

Докато оглеждаше стихналата джунгла, той не забелязваше нищо, което да предполага такава необходимост. Не беше видял признаци за опасност от срещата им с трупа в реката — нито войнствени индианци, нито конкурентни групи, за които го предупреждаваше Даниел, нито дори диви зверове.

Само последното му се струваше странно.

Поради сушата във вътрешността край все още пълноводните потоци трябваше да има много животни. Това не беше Африка, където стадата се струпваха около извори до настъпването на мусоните, но действаше същият принцип: липсата на дъжд водеше животните при водата и ги съсредоточаваше в малък район. Трябваше да открият следи и изпражнения, да ги чуват денонощно по брега и в джунглата наоколо. Ала гората изглеждаше странно пуста и тиха. Имаше много птици, риба в потоците и влечуги по бреговете, но другите животни сякаш бяха изчезнали, особено бозайниците. Не беше виждал нищо по-голямо от плъх. „Може би джунглата умира, както твърдят всички ония набедени природолюбители. Жалко, ако е така, но това не е мой проблем.“

Той вдигна термичен монокъл към окото си и проучи широк участък от гората пред него. Само тук-там из храстите се виждаха топлинни източници, фосфоресцентни червени петна — пак гризачи и дребни бозайници. Той продължи наблюдението по широка дъга и не забеляза нищо друго. Докато отпускаше устройството, сред дърветата се разнесе шумолене.

Южноафриканецът насочи монокъла натам. По-навътре в джунглата, почти на равнището на очите, видя вертикално поклащащи се клони, все едно оттам бе отскочила маймуна. Продължи нагоре, после отново спусна уреда. Нищо. Нито следа от онова, което би могло да разлюлее клоните по този начин.

Чу шум отдясно и рязко се завъртя, вдигайки автомата си.

Тъмен силует предупредително вдигна ръка: Хоукър.

Верховен отпусна оръжието, вторачен в стария си познайник, и изплю тютюнев сок само на сантиметри от краката му.

— Трябваше да си мъртъв.

Хоукър не извърна поглед.

— Наистина бях.

— Ако пак ми изскочиш изневиделица, ще умреш завинаги.

Хоукър спря на няколко крачки от него и заоглежда гората.

— Има ли причина да си толкова нервен?

Този въпрос не се хареса на наемника, както и фактът, че Хоукър е въоръжен. Носеше ПА-45, голям черен пистолет, четирийсет и пети калибър, четиринайсет патрона.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Пилотът кимна към дърветата.

— Нещо не изглеждаше наред.

Верховен отново се обърна натам. Знаеше, че Хоукър си е малко параноичен, но това шесто чувство често го беше спасявало. Веднъж двамата бяха избегнали мина, улучила мястото, където бяха стояли само допреди минута и което бяха напуснали тъкмо заради параноята на Хоукър.

— Пак ти се причуват разни неща, приятел. Там няма нищо.

— Сигурен ли си?

Верховен не беше сигурен, но въпросът не му харесваше, нито фактът, че Хоукър души наоколо. Подаде му монокъла.

— Ако искаш, поеми поста. Аз ще ида да си почина.

Пилотът отхвърли предложението и Верховен се зачуди какво всъщност прави там — и в пряк, и в преносен смисъл.

— Е, значи сега си в НИИ.

Хоукър поклати глава.

— Наемник, също като теб.

— Странно съвпадение.

— Много странно — съгласи се американецът. — Почти като съдбата.

Верховен вярваше в съдбата, но знаеше, че Хоукър не вярва в нея. „Ако правиш всичко както трябва, можеш да живееш вечно“ — беше казал той веднъж. Южноафриканецът бе на друго мнение. „Когато излезе твоят номер — край.“ Номерът на един от двамата може би скоро щеше да излезе — стар дълг, който трябваше да се плати. Може би дори Хоукър го беше препоръчал за операцията, за да го очисти и най-после да уреди старите сметки. Тази мисъл го накара да се засмее. „Кой е параноикът сега?“

Той огледа дърветата и отново насочи вниманието си към пилота.

— Тогава защо прие тая работа? За да се върнеш в старите редове ли?

— Нещо такова.

Верховен задъвка тютюна в устата си и изплю излишния сок. После се озърна към Хоукър. През изтеклата седмица не бяха разговаряли нито на кораба, нито в джунглата. Просто си вършеха работата, без да си обръщат внимание, и сега изпитваше странно, почти свръхестествено чувство. Стари приятели и врагове, преди десет години те бяха работили заедно две години в Ангола, когато Хоукър още беше в ЦРУ, а Верховен — в южноафриканските спецчасти.

Партньорството им вървеше добре, докато американецът не получи нови заповеди от ЦРУ и реши да не ги изпълни. Това доведе до раздялата им и предопредели сблъсъка на Хоукър с всичките му познати, превръщайки приятелите му във врагове. Верховен дори изигра скромна роля в неговото залавяне, но после нещата излязоха от контрол и причиниха неприятности на всички, а накрая и мнимата смърт на Хоукър.

Скоро след това научи, че американецът е жив и се опитва да си отмъсти на хората, които са го предали. Убеден, че името му фигурира в този списък, Верховен не очакваше пак да го види или това да се случи, без да се стигне до смъртта на единия от тях. А ето че сега бяха насред Амазония, на половин свят от мястото, където се бяха сражавали. Разговаряха и не стреляха.

— Е, не можеше да се криеш вечно — рече накрая южноафриканецът. — Не и от онова, от което се страхуваш.

Хоукър го погледна.

— И от какво се страхувам?

— От самия страх, Хоук. Щом отваряш въпрос за съдбата, знаеш каква е твоята. Крий се от нея колкото си искаш, но тя пак ще те намери. Иначе защо двамата сме тук?

В очите на другия проблесна омраза. „От истината боли“ — помисли си Верховен.

— Ще дойде и това време — отвърна Хоукър. — Но не тук, не сега.

Така значи. Явно беше дошъл, за да определи правилата на играта. Нямаше проблем. Наемникът впери очи в него.

— Тук всичко е наред, Хоук. Връщай се в палатката си.

Хоукър го прониза с поглед, кимна към дърветата и рече:

— Отваряй си очите на четири. Казвам ти, не сме сами.

После тръгна към лагера, но спря, когато наблизо с грак прелетяха две нощни птици. Този шум заглуши шумоленето в дърветата, ала и двамата с Верховен го доловиха.

Хоукър приклекна на коляно.

Южноафриканецът огледа джунглата с монокъла си. Не видя нищо, но клоните пак се люлееха.

— Нещо се изкачва нагоре — прошепна той.

След миг в нощта отекнаха гърмежи. Стреляше се някъде на юг.

— Кой е там? — попита Хоукър.

— Бош — отвърна Верховен.

От същата посока нещо бързо се движеше през гората и приближаваше към тях. Наемникът вдигна автомата си.

От храсталака изскочиха двама индианци, ококорени от смайване при срещата с белите мъже.

Верховен натисна спусъка, но Хоукър отблъсна цевта на оръжието му встрани и куршумите се забиха в земята.

Туземците отпрашиха нататък.

— Майната ти! — изкрещя южноафриканецът.

Хоукър вече беше скочил и тичаше подире им.

Вбесен, Верховен го последва в джунглата.

— Къде отиваш, по дяволите?

— Трябва да говорим с тях — извика пилотът.

— Защо? — изкрещя Верховен, заобикаляйки едно дърво. Едва успяваше да не изостава.

Хоукър му викна нещо, без да забавя ход, но наемникът не го разбра. Чуваше индианците, които си проправяха път през шубрака. Зърна американеца само за миг, но после той изчезна.

Преди да успее да спре, Верховен беше сполетян от същата участ — земята под краката му изведнъж пропадна и той полетя в тъмнината. Блъсна се в стена от влажна пръст и политна назад, приземявайки се с плисък в еднометрова кал и вода.

Огледа се, но не видя нищо. Пълен мрак. Единствената светлина идваше от десетина метра над него — тънко було от по-светла чернота с правоъгълна форма.

Намираше се в някаква яма: капан. Изправи се тромаво, като шляпаше в студената лепкава кал. Застоялата вода вонеше, но сигурно му беше спасила живота.

— Хоук! — извика Верховен. — Тук ли си?

— За съжаление — изпъшка американецът.

Верховен се обърна към източника на гласа. Водата стигаше над коленете му.

— Моли се да остане тъмно, приятел. Защото, ако те видя, ще те убия.

— Защо?

— Задето ме доведе тук долу.

Чу шляпане във водата — Хоукър се движеше в мрака.

— Ако не се беше опитал да убиеш копелето, може би щяхме да успеем да поговорим с него.

— Ако някой ти връхлети така, първо стреляш и после задаваш въпроси.

— Той не те връхлетя — възрази Хоукър. — Оглеждаше клоните на дърветата, преследваше нещо. И случайно се натъкна на нас.

Верховен млъкна, знаеше, че Хоукър е прав. Тръгна надясно и се блъсна в нещо. Докосна го и установи, че е труп на животно. Дръпна се назад и каза:

— Като че ли не сме единствените, попаднали в тоя…

Думите секнаха в гърлото му и той се вцепени. Стори му се, че нещо се движи в ямата — шумът идваше от противоположната на Хоукър посока. Той леко се завъртя и раздвижи водата.

— Не мърдай — прошепна Верховен. — Тук има нещо.

Приклекна, доближи нос до вонящата тиня и напрегна очи. Ямата очевидно беше изкопана за капан и всяко паднало в нея животно можеше да е опасно. Той бавно се придвижи настрани, като търсеше опипом стената и накрая се блъсна в нея.

Дочу тихо, едва доловимо ръмжене, като гърленото хриптене на крокодил. Звучеше измъчено, дълбок, тежък стон, предупреждение, почти извън диапазона на човешкия слух.

Какво можеше да издава такъв звук? Кайман, голяма змия, може би — твърдеше се, че от корема на питоните се разнася нещо подобно — или дори ягуар, ранен и обезсилен на дъното на ямата, но все пак способен да те убие с един удар на лапата.

Верховен заотстъпва от звука, движейки се по дължината на трапа.

— Имам магнезиева факла — шепнешком го осведоми Хоукър.

Южноафриканецът спря и вдигна автомата си.

— Запали я.

Факлата изпращя, освети мрака и за миг го заслепи. Когато очите му се приспособиха, той не видя нищо пред себе си — освен мръсната вода и калните стени в дъното на правоъгълната яма. После нещо от лявата му страна се раздвижи, долепено до стената, и съскайки се хвърли към лицето му с раззинати челюсти.

Верховен отскочи назад и стреля. Блъсна се с гръб в Хоукър, събори факлата в тинята и мътната вода я погълна. Светлината помръкна.

Звуците продължаваха да се приближават към него. Наемникът стреля, както беше проснат в калта.

Нещо го одраска и се оттласна от тялото му, използвайки го като трамплин, за да се покатери по стената. Факлата изскочи на повърхността и Верховен зърна силует, който се изкачваше по стената на ямата. Стреля отново. Съществото бе стигнало до ръба и куршумът го отхвърли напред. То нададе мъчителен писък и изчезна в нощната джунгла.

Хоукър извади факлата от водата и светлината се усили. Верховен плъзна поглед наоколо.

Бяха сами.

Пилотът се опря на стената и избухна в смях.

— Какво ти е толкова смешно, по дяволите?

— Кийстоунските полицаи — едва успя да изговори Хоукър.

— И ти си началникът им.

Американецът не можеше да спре да се смее.

— А ти ще имаш маймуна за вечеря.

Верховен не беше успял да види добре съществото, но по големина отговаряше, а и не се сещаше за друго животно, което може да се катери така. Почти се засрами, че е стрелял по някаква си маймунка с АК-47. Но пък изгладнялото и приклещено в ъгъла животно можеше да им създаде неприятности, макар и да не застрашаваше живота им.

— По-добре тя, отколкото ние — отвърна той, докато Хоукър продължаваше да се смее.

Южноафриканецът извади радиостанцията си. За щастие тя беше водонепроницаема, като цялото им електронно оборудване. Натисна бутона, съобщи на един от хората си какво се е случило и му нареди да доведе спасителен отряд с въжета.

Докато той говореше, Хоукър го потупа по рамото, посочи едната стена и вдигна факлата, за да я освети.

Централната част на лявата стена беше изградена от камък. Покриваха я големи буци пръст, ала дори на мъждукащата светлина под калта се виждаше голямо лице. Лице, изсечено в камъка. Около него имаше знаци, йероглифи, подобни на онези, които му беше показала Даниел.

Скоро спасителният отряд пристигна и им хвърли въже. Хоукър и Верховен се изкатериха навън и всички насочиха фенерчетата си в ямата. Даниел кимна одобрително.

— Утре сутрин ще го покажем на Макартър.

Уморен и кален, Верховен тръгна към лагера, без да обръща внимание на въпросите и доволен, че абсурдната ситуация е приключила.

Ала преди да направи и десет крачки, Хоукър го спря и попита:

— Къде е?

— Кое? — учуди се Даниел.

В гласа на американеца се долавяше подозрителност.

— Маймуната на Верховен.

Даниел и останалите изглеждаха объркани, но Верховен го разбра и се заоглежда наоколо. Нямаше маймунски труп, кръв по земята или дири, показващи, че нещо я е замъкнало в джунглата. Нито следа от животното, което беше прострелял.

— В ямата имаше маймуна — поясни той. — Стрелях по нея, докато се прехвърляше през ръба. Явно не съм я улучил.

Другите приеха това твърдение и спокойно продължиха към бивака, но изражението на Хоукър не се промени, а Верховен отново се втренчи в гората.

И двамата знаеха, че е улучил.