Черен дъжд

19.

Мат Блъндин седеше в кабинета на Стюарт Гибс. Беше сърдит и изтощен в края на седемнайсетчасов работен ден. Директорът се бе отпуснал в стола си срещу него, с отметната назад глава, вперил невиждащ поглед в тавана.

Във Вашингтон минаваше два през нощта и Блъндин току-що му беше изложил проблема: пробив на сигурността и кражба на данни.

Гибс се наведе напред и шумно въздъхна.

— Какво друго имаш?

— Това е всичко — отвърна Блъндин. — Засега знаем само какво се е случило.

— Не ми пука какво се е случило — изруга директорът. — Искам да знам как се е случило, защо се е случило и кой го е извършил, мамка му. — Той хвърли доклада на бюрото. Листовете се разпериха като ветрило и се изсипаха върху огромното шкембе на Блъндин.

Шефът на сигурността заразтрива врата си. Беше потен и мръсен след дългия ден. Още малко и щеше да избухне. Това обаче само щеше да доведе до още по-дълга нощ. Той вдигна доклада от скута си и го остави на бюрото извън обсега на Гибс, после измъкна смачкан пакет „Марлборо“ от джоба на гърдите си.

Извади една цигара и я пъхна между устните си. Две щраквания със запалката и върхът й просветна в червено. Отговори едва след като дръпна силно.

— Виж — рече той и от устата му блъвна облак бял дим. — Мога да ти кажа как навярно се е случило, обаче това няма да ни помогне да стигнем до извършителя, защото може да е бил всеки в мрежата, в тая сграда или извън нея.

Гибс се отпусна назад. За пръв път тази нощ изглеждаше доволен.

— Да тръгнем от въпроса „как“.

— Добре. Можем да тръгнем оттам, но ще стигнем точно където сме сега. — Блъндин отново издиша облак карциногенни и се пресегна, за да остави цигарата в пепелника. — Всичко започва с кодовете. Нашата система използва матричен код, генериран от група прости числа, които после са обработени със сложен алгоритъм.

Директорът явно не разбра нищо, което не изненада Блъндин.

Шефът на сигурността се наведе напред, като жестикулираше с ръце.

— Просто си го представи като ключалка с шифър. Ако не знаеш комбинацията, можеш да я налучкаш, като проверяваш всички възможни числови съчетания. Нали разбираш, едно-едно-едно, после едно-едно-две, после едно-едно-три — докато накрая стигнеш до трийсет и шест — двайсет и шест — трийсет и шест и ключалката най-после се отвори. Само че в нашия случай не става дума за четирийсет числа или там колкото имат ония ключалки. Става дума за огромен брой възможности.

— Колко огромен?

— Например едно със седемнайсет нули — отвърна Блъндин. — Толкова много числа, че ако броиш по хиляда в секунда, ще ти трябват сто години само да преброиш до толкова.

Той се отпусна назад в стола си.

— И това е само да ги преброиш. За да разбиеш кода, трябва да провериш всяко число с всяко друго.

Гибс изглежда разбра обяснението, ако се съдеше по изражението му.

— Ами фирмата производител, която ни е продала това криптиране?

— Не — отсече Блъндин. — Незаконното проникване е направено с неактивен главен код, запазен от компютъра, в случай че системата блокира.

— Ами някой бивш служител? — попита директорът. — Някой, който е запознат със системата, но е напуснал или е бил уволнен.

— Вече проверих. Откакто я инсталирахме, никой с по-висок пост от рецепционистка не е напускал, „Атлантик Сейфком“.

— А тук?

— Всеки път щом напусне наш служител, изтриваме кода и профила му от системата. Пък и както вече казах, не е използван код на служител, а главен код.

Гибс удари с юмрук по бюрото.

— Добре де, по дяволите, тогава как са намерили главния код? Ето това те питам. Нали не са го налучкали, мамка му?

— В известен смисъл е точно така — отвърна шефът на сигурността.

Гибс присви очи, което Блъндин прие за завоалирана заплаха, че ще има последици, ако не говори по-разбрано.

— Опитвали са много пъти — поясни той. — Над триста и петдесет квадрилиона.

Лицето на Гибс стана безизразно.

— Това даже не звучи като истинско число, мамка му.

— Съвсем истинско си е — увери го Блъндин. — Ето какво е нужно, за да разбиеш кода. И аз от една година насам те предупреждавам за това.

Директорът не отговори веднага. Несъмнено си спомняше неговото настояване да се отделят от мрежата на Изследователския отдел и твърдението му, че кодът е уязвим за някакъв особен тип компютърно проникване.

— Хакерският проблем — произнесе той накрая. — Със суперкомпютър или нещо подобно. Така ли са го направили?

Блъндин се разшава на стола си.

— Не бих казал, поне при нормални обстоятелства. Защото даже суперкомпютърът обикновено действа на серии, проверява едно число с друго, увеличава ги с по една единица и ги пуска само през един алгоритъм. Дори при средностатистическия „Крей“ или „Биг Блу“, пак става дума за прекалено много числа и време. — Той замълча, за да пресметне наум — Възможно е да отнеме една-две години непрекъсната работа.

Гибс почука с химикалката си по бюрото.

— „При нормални обстоятелства“, казваш. Да разбирам ли, че сегашната ситуация е извънредна?

Шефът на сигурността избърса челото си.

— Има друг тип програми. В някои случаи са вече от трето-четвърто поколение. Казва се „мащабна паралелна обработка“ и се използва за свързване на компютри, от обикновени персонални машини до сървъри и мейнфрейми. И такава програма може да ги превърне в нещо като суперкомпютър… или в десет суперкомпютъра. Освен НАСА и Министерството на отбраната, не ги използва почти никой, защото на никой не му трябва такъв капацитет. Но те съществуват и са по-бързи, отколкото можеш да си представиш.

— Колко бързи?

— Бързината им расте прогресивно. С други думи, четири свързани системи не са четири, а шестнайсет пъти по-бързи. Сто свързани процесора могат да са десет хиляди пъти по-бързи. Вместо информацията ти да тече по еднолентов път, сега имаш магистрала с петдесет, хиляда или даже милион ленти. Числата се проверяват паралелно, вместо на серии. Една сложна програма може да обработва сто терафлопа6 в секунда. И както се опитвах да ти кажа, тоя тип програми прави системи като нашата уязвими.

Директорът се смая.

— Ние използваме същата система като ФБР, даже като ЦРУ. Нали не смяташ, че и техните документи са уязвими?

Блъндин поклати глава.

— Освен неколцина престъпници, на никого не му пука какво има в документите на ФБР. От съдържанието им не могат да се спечелят пари. А системата на Управлението е напълно самостоятелна. Няма друг начин да се свържеш с нея, освен да пробиеш дупка в стената и да се включиш. Ние обаче сме свързани с Изследователския отдел, а те — с какво ли не, с университети, корпоративни членове и различни филиали. Нещо като Централна гара, мама му стара. И ако им откраднеш някой проект — или пък някой от нашите, — ще си спестиш дългогодишни изследвания и стотици милиони за научно развитие. Ти какво си мислиш, че правим ние, по дяволите? Същото, само че с другата страна.

На Гибс като че ли му призля. „Щом му прилоша сега, направо ще повърне, когато му кажа останалото“ — помисли си Блъндин.

Директорът не вярваше на ушите си.

— Нима? Ами, обясни ми, моля ти се. Защото не мога да си го представя.

Шефът на охраната се поколеба, после заговори неохотно. Това беше най-неприятната част, плесницата, която правеше всичко много по-трудно за преглъщане.

— Казах ти, че не са могли да го направят отвън. Е, остава само една възможност. Тежката работа по обработката на числата е извършена отвътре.

— Със собствените ни компютри ли?

— Само в тази сграда има мейнфрейми, блейд сървъри и двеста седемдесет и един свързани помежду си персонални компютъра. Прибави и ония в Изследователския отдел и цялата мрежа е пет пъти по-голяма, включително два чисто нови суперкомпютъра „Крей“ в помещение с контролирана среда в сграда три. Свържи ги в мрежа и получаваш невероятна машина за обработка на числа.

— Някакъв вирус — предположи Гибс.

Блъндин кимна.

— Още нямам доказателства, но когато свършим, сто процента ще се окаже, че някой е вкарал в системата ни програма за мащабна паралелна обработка и тя е инструктирала машините ни да работят по разбиването на собствения ни код.

Кървясалите очи на Гибс сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Това е абсурдно — заяви той. — Очаквам да ми кажеш, че се майтапиш.

Шефът на сигурността подръпна яката на ризата си. Вече я беше разкопчал, ала въпреки това стягаше адамовата му ябълка.

— Не се майтапя.

Гибс се отпусна назад, като мърмореше ругатни. Сякаш, ако псуваше достатъчно, щеше да се избави от яростта. Накрая отново насочи вниманието си към Блъндин.

— Добре. Трудно ми е да повярвам, но явно нямам друг избор. И какво ще правим сега? Как ще открием тия копелета?

Блъндин вече беше започнал контраатаката.

— Тъй като сигурно са проникнали през Изследователския отдел, трябва да започнем оттам и самите ние да влезем през задната им врата. Вече анализирам програмите, които използват, за да определя кандидатите за тоя троянец. Щом съставим списъка, ще разследваме компаниите, които притежават въпросните програми.

Директорът кимна одобрително.

— Добре, но искам да го направиш лично и да донесеш информацията направо на мен. Само на мен.

— Ами момчетата от Бюрото?

Гибс беше непреклонен.

— Никакви външни хора. Даже от твоя отдел. Докато не ти кажа.

Това напълно устройваше Блъндин. И без това трябваше да реши проблема, преди да го разгласи пред света.

— Какво друго ни е известно?

— Почти нищо. Прониквали са в различна информация, като че ли отначало не са знаели какво търсят. Поне в десетина проекта, може би в повече. Още проверявам. Последното им проникване е отпреди три седмици, на… — Блъндин прелисти своя екземпляр от доклада докато намери нужната страница. — На четвърти януари. И оттогава нищо.

— Променяли ли сме кодовете оная седмица?

— Не, още не сме.

Лицето на директора отново почервеня.

— Може би няма да е зле да го направиш.

— Всъщност няма да го направя — възрази Блъндин.

— Най-големият ни шанс да ги заловим, е да ги оставим пак да проникнат. Вкарах проследяваща програма в системата, която няма да забележат. Ако направят нов опит, ще ги проследя.

Гибс махна с ръка в знак, че е съгласен.

— Добре, това си е твоята област, ти водиш разследването. Направи каквото трябва, по дяволите, обаче го пази за себе си. Не искам никой друг да научи, докато не съм наясно какво се е случило. Разбираш ли?

— Да. Разбрах още първия път. — Блъндин се пресегна за цигарата си и видя, че е изгоряла до филтъра. Погледна я тъжно, чудейки се дали може да дръпне още един път, после се отказа и я смачка. Бръкна в джоба си за нова, но установи, че пакетът е празен. Поредната досада. — Прекалено съм уморен, за да продължа тая нощ — каза той, като се изправи и свали сакото си от облегалката на стола. — Ако искаш, можем да поговорим пак утре сутрин. Сега обаче се прибирам вкъщи.

Гибс се озърна към часовника и кимна.

Блъндин се насочи към изхода, но спря на прага и се обърна.

— Има още нещо.

— Какво? — попита директорът, без да откъсва очи от доклада.

— Още не знаем със сигурност, но сме почти сигурни, че проникването е свързано с бразилски проект, нали така? Затова си позволих волността да проверя файловете. И естествено, бяха прониквали във всички. До един. — Гибс вдигна поглед към него. Докато говореше, Блъндин си облече сакото. — И между другото, забелязах, че към файловете няма нито един проектен код. А кодовете за финансирането бяха на съвсем друг проект.

Гибс се изненада.

— Чии са тези документи?

— На твоята млада надежда в Бразилия, Лейдлоу.

Директорът чакаше.

— И?…

— Ами, тя знае ли си работата, мамка му?

Лицето на Гибс се поотпусна.

— Не се тревожи, това е грешка на счетоводството. И преди са го обърквали, защото тя не е в своя сектор. Чакай да позная, кодовете за финансирането са били на някой от другите й проекти, нали?

— Аха.

— Виждаш ли, проблемът е в счетоводството. Утре ще им дам да разберат. Ти само намери копелето, което ни е хакнало.

— Добре — отвърна Блъндин. — И аз си помислих, че е нещо такова. Утре сутрин ще ти дам номерата на файловете.

Гибс кимна и шефът на сигурността нехайно му махна на излизане.

Директорът остана сам да анализира ситуацията. В продължение на няколко минути той седя неподвижно, радвайки се на ограниченията, които беше наложил на Мор и Лейдлоу. Ограничения, които му бяха спестили въвеждането на най-важната информация в базата данни, включително местонахождението на новооткрития храм. Тази добра новина донякъде го поуспокои. Другите новини обаче не бяха много приятни. Той впери поглед във вратата, през която бе излязъл Блъндин. Очите му смъдяха от гняв и недоспиване. В известен смисъл положението беше станало от лошо по-лошо.