Черен дъжд

42.

Още щом се върна в лагера, Макартър се зае да търси бележника и скиците си. Прерови купчините провизии и оборудване на Кауфман, като яростно захвърляше всичко настрани.

Зад него се разнесе прокашляне.

— Професоре?

Макартър се обърна и видя Сюзан. Лицето й беше мръсно, а на рамото й висеше автомат.

— Не трябваше ли да почиваш? — учуди се археологът.

— Не мога да спя. Сепвам се от всеки звук и предпочитам да будувам, отколкото постоянно да се стряскам.

Разбираше я. Той също бе спал неспокойно.

— Какво правите? — попита момичето. — Изглежда се забавлявате, но…

— Търся нещо — отвърна Макартър. — Искам да взема нашите неща.

Тя му подаде старите, подвързани с кожа бележници и каза:

— Взех ги, за да не ги забравите, когато си тръгнем оттук.

Археологът се просълзи. Сюзан беше още дете. Как ли понасяше всичко това.

— А родителите ти си мислеха, че няма да се справиш!

— Направо не е за вярване. — От очите й бликнаха сълзи. — Отказах се от Париж, за да дойда тук!

Макартър взе бележниците и седна.

— Ще те пратим и там — обеща той. — Но сега искаш ли да ми помогнеш с един, общо взето, безцелен академичен въпрос?

Сюзан свали автомата от рамото си и се настани до него.

— Разбира се. Така може би пак ще се почувствам нормална. Какъв е проблемът?

— Хоукър ми зададе един въпрос за това място.

— Хоукър ли?

— Той е изключително интелигентен — увери я Макартър. — Въпреки че иска да си мислим противното. Забелязва всевъзможни неща. И тъкмо той забеляза, че индианците холокуа проявяват необяснимо силен интерес към един изоставен храм, който няма нищо общо с тях. Някакви идеи?

Сюзан се замисли и се огледа наоколо.

— Мисля, че е прав.

Известно време обсъждаха проблема, като го разглеждаха от различни страни и правеха всевъзможни предположения, но не постигнаха сериозен напредък докато не си зададоха друг въпрос. Въпрос, върху който бяха мислили още отначало: този храм, или град, Тулан-Суюа ли е?

— Всичко започва оттам — заяви Макартър.

— Не можем да докажем нито един от двата възможни отговора — отбеляза тя.

— Така е, но изглежда много вероятно. Седемте пещери. Мястото на горчивата вода, йероглифи, които споменават за неща, случили се, преди първите маи да напуснат Тулан-Суюа. — Професорът се почеса по главата. — Ако приемем, че е вярно, известно ли ни е нещо за Тулан-Суюа, което да ни насочи нанякъде?

— Там хората получили своите богове — отвърна Сюзан. — И после заминали внезапно.

— Точно така — потвърди Макартър. — И ако се съди по онова, което открихме, или по-скоро, което не открихме, това място едва ли е обитавано много дълго.

— Имаше предвид отсъствието на неща от ежедневието, които се откриваха при всички археологически разкопки: керамични съдове за готвене и носене на вода, оръдия на труда, кости от изядените животни, всичко това натрупано в древните сметища. Не бяха намерили и многобройни писмени паметници. — Видяхме йероглифи вън и вътре в храма, както и по една от по-малките постройки — нищо подобно на каменните градини в класическите маянски обекти. И на някои места текстовете очевидно са останали недовършени. Това ми подсказва, че мястото е напуснато внезапно.

— Смятате, че са избягали, така ли? — предположи тя.

— Изоставили са това място. Не съвсем като организираното заминаване в „Попол Вух“, но дори там е описан мъчителен преход в мрак и дъжд, който напомня на бягство.

— Какво друго ни е известно? — попита Сюзан.

Макартър потърка твърдата четина на бузата си и протегна ръка към бележника си. Отново запрелиства страниците, този път отзад напред, от последните си записки към началото на експедицията. Отдавна беше научил този трик, който го принуждаваше да се вглежда в написаното, да чете думите, вместо просто да плъзга очи по нещата, които знаеше, че ще последват.

През ръцете му минаваха страница след страница — скиците, които беше направил, записките, които сега едва разчиташе. Взираше се в неравните букви, ровеше в ума си и пак продължаваше. Накрая спря на конкретно място и пръстите му погладиха хартията. Усещаше тъканта й позната. Полукръглият отпечатък от чаша кафе му напомни за деня, в който беше написал тази бележка…

Втренчи се в собствения си почерк и в прерисувания йероглиф — беше го копирал не на поляната или в храма, а при Стената на черепите. Разгледа го няколко пъти, докато умът му правеше скок, невъзможен само преди дни. Беше открил ключа.

Той отбеляза мястото и продължи да прелиства страниците в търсене на рисунката, която бе скицирал при олтара в храма. Обясни на Сюзан какво търси и тя извади снимка, която беше направила с дигиталния си фотоапарат, преди той и принтерът да се поддадат на електромагнитното въздействие.

Професорът й благодари и я разгледа, после отново се консултира с бележките си.

— Тази група йероглифи. — Той посочи лявата страна на фотографията. — Спомняш ли си до какво заключение стигнахме за тях?

Момичето погледна изображението, като си мърмореше превода под нос.

— Жертвоприношение за онзи, за когото е построен храмът. А именно за ахау, за царя.

— Да. И точно тук е цялата разлика. — Той премести показалец към дясната страна на снимката, където имаше друг, по-пищен, но непонятен йероглиф. Непонятен, защото беше повреден, сякаш разбит с чук или камък. Това не бе единственият символ, унищожен по този начин, но точно на това място нямаше други като него. Навремето Макартър беше решил, че става въпрос за вандализъм. Името на маянския ахау навярно бе „изтрито“. Някога фараоните бяха изличили по същия начин името на Мойсей от всички египетски обелиски.

Сюзан отново разгледа снимката и въздъхна.

— Не се чете. Йероглифът явно представлява име, но тъй като е повреден и тук сме много далече от класическата цивилизация на маите, може би никога няма да открием аналог и ще се наложи ние да го обозначим по някакъв начин.

— Така решихме тогава — отвърна Макартър. — Но всъщност вече знаем за кого става дума, въпреки че отговорът ще те изненада.

Той прелисти бележника си и й го подаде. На страницата пред нея беше скицата, направена при Стената на черепите. Неповредените части от йероглифа на снимката бяха идентични с неговата рисунка. До нея той бе написал име: Уукуб-Какиш, Седемте папагала.

— Невъзможно — възрази Сюзан. — Уукуб-Какиш е от народа на дървените кукли. От праисторията на маите, от тяхната дочовешка митология.

— Спомни си описанието на дървените кукли. Нямали мускули в ръцете и краката. Нито мазнина. Лицата им били като маски, а телата им — уродливи.

— Скелетът в храма — промълви тя.

— Точно така. По времето на дървените кукли Уукуб-Какиш се обявил за бог, нали така? Или поне за вожд. Но авторите на „Попол Вух“ го обрисуват като узурпатор. Той е противен на боговете, зъл, чужд, неестествен.

— Нечовешки — добави момичето.

Макартър кимна.

— Обаче облечен във власт, той става нещо друго. От жалко създание се превръща в мерзост: Уукуб-Какиш, Седемте папагала.

Сюзан за пореден път погледна снимката на унищожените йероглифи, а професорът продължи:

— А сега най-важното. Уукуб-Какиш имал гнездо от метал и вещи, които можели да произвеждат светлина. Той дори се обявил за слънцето и луната и твърдял, че може да освети целия свят, обаче авторите на „Попол Вух“ знаели, че лъже. Знаели, че неговата светлина огрява съвсем малка част от околността. Ако Даниел е права и онзи скелет наистина е на човек, дошъл от бъдещето, предполагам, че е използвал някаква машина, която древните описват като гнездо от метал. Тъй де, какво биха казали, ако тук принудително кацнеше самолет или космическа капсула като „Мъркюри“ и „Аполо“? Даже нашите прожектори осветяваха доста голяма площ, преди да ги разбият. Кой знае какво осветление би могъл да има някой от бъдещето?

— Но не достатъчно мощно, за да освети целия свят — отбеляза Сюзан.

— Точно така — съгласи се археологът. — Въпреки хвалбите на Уукуб-Какиш.

— Всичко си идва на мястото — развълнувано заяви момичето. — Ако наистина е имал такива неща, първобитните хора много трудно биха ги описали.

Макартър кимна, но не отговори веднага. Замисли се за черепа в пещерата и за златните нишки, излизащи от очните кухини и водещи към темето му. Чичо му имаше титанов пирон в коляното си и пейсмейкър в гърдите си, а в окото му бяха имплантирали изкуствени лещи, след като му отстраниха пердето. Нишките сигурно изпълняваха подобна функция, някаква протеза или поне част от нея, подсилваща зрението по един или друг начин.

— Спомни си епизода, когато простреляли Уукуб-Какиш с духателна тръба — рече той. — Героите извадили метала от очите му. Навярно нямам достатъчно аргументи, за да го твърдя, но е напълно възможно скелетът, който ти намери в пещерата, да е на човека, влязъл в легендата под името Уукуб-Какиш.

— Или пък името и значението му са навлезли в употреба по-късно — добави Сюзан, — за да характеризират злата сила, която потискала хората.

Тя вероятно имаше право — легендите постепенно се разкрасяваха и допълваха и почти всички истории за беди търсеха източника им в конкретен злодей, а не в цяла група.

— Тъй или иначе смятам, че тук има някаква връзка — продължи Макартър. — И ако е така, това ще ни помогне да разберем малко по-добре зверовете, с които се сражаваме.

— Според вас тези зверове са Сипакна — каза Сюзан. — Синът или очевидно синовете на Уукуб-Какиш.

— Така предполагам — потвърди Макартър. — Негови синове, само че не в биологичен смисъл. В края на краищата Джордж Вашингтон е баща на нашата страна, а Бен Франклин е наричан „баща на електричеството“.

— „Баща“ може да означава също „покровител“ или „закрилник“… или „създател“ — довърши мисълта му студентката.

Той погледна към храма.

— Ако онзи скелет в пещерата е на Уукуб-Какиш, или действително, или най-общо, той може да е създателят на Сипакна. „Отглеждал“ е „сипакни“ в онези басейни, навярно ги е клонирал.

— Но защо зверовете още са тук? — отбеляза Сюзан.

Макартър беше мислил за това.

— Даниел търсеше някакви машини. Може би нашето присъствие тук е задействало алармен механизъм. Например, когато Кауфман е върнал кристалите на олтара.

— Или когато минахме през завесата от светлина — предположи тя.

— Капаните имат навика да надживяват хората, които са ги заложили — отвърна професорът. — Само си спомни за всички минни полета по света, които остават в земята дълго след края на войните. И ако нашият случай е такъв, може би онези дървени кукли или уродливи хора са поставили тук такава система. Всичко това са само догадки, но…

— Може и да не са — прекъсна го Сюзан. — Не се сетих да ви го покажа, когато бяхме в пещерата. Тогава единственото ми желание беше да се махна по-скоро оттам. Но преди вие да се появите, не ми оставаше друго, освен да се мъча да се свържа с Кауфман по радиостанцията и да се моля онези същества да не се доберат до мен.

За да не мисля за това, изучавах йероглифите и другите символи. Абсолютно съм сигурна, че сред геометричните чертежи имаше двойна спирала. Това може да означава какво ли не, може да е знак за безкрайност, обърнат настрани, но приличаше на стилизирано изображение на ДНК.

Той кимна.

— А в маянските текстове открих йероглифи, споменаващи за децата, неуките или онези, които не искат да се учат — добави студентката. — И след това за насилие. Последните йероглифи означаваха възмездие или гибел.

Макартър замислено си пое дъх.

— В тази последователност ли?

Сюзан кимна.

— Реших, че се говори за децата, които не искали да учат и затова били наказани. Предполагам, че тези деца са туземците, наказани чрез пускането на зверовете, сипакните.

Той погледна превързаните кучета, които лежаха близо до окопите.

— Ние имаме верни приятели. Сигурно и те са имали такива.

— Но защо? — попита момичето. — Какъв е смисълът? Защо им е било да строят пирамида? Защо някой би живял в онази пещера?

— Важен въпрос — рече Макартър. — Всъщност най-важният. Храмът явно е построен като „тапа“ на пещерата, за да задържа сярата и киселината вътре и да увеличава концентрацията им във въздуха. Там долу има съвсем различна среда. След като те изведохме оттам, трябваше да се измиеш с вода, защото кожата ти гореше, спомняш ли си?

— Разбира се. — Сюзан прокара длан по ръката си. — Още ме сърби.

— Водата беше силно киселинна. Тя е убила наемника, който е скочил в басейна, и въпреки това зверовете живеят в нея. Даниел смята, че отделят мазен секрет, съдържащ някаква основа, който неутрализира киселината. Затова предполагам, че те са свикнали с нея и дори са създадени за такава среда. Подобни пори видяхме по костите на открития от теб скелет. Това ме навежда на мисълта, че киселинната среда е тяхното естествено местообитание.

— Значи в бъдещето все пак ни очаква киселинен дъжд — тъжно рече тя.

Макартър кимна.

— Унищожена околна среда, в която хората и животните са еволюирали. Или са били генетично изменени, за да оцелеят. И когато са се върнали тук, са имали нужда от подобно място.

— Значи нарочно са запушили пещерата. Направили са всичко възможно да създадат долу изкуствена среда, в която да се чувстват добре, или поне да оцелеят.

— Нещо като нашите балони на луната — поясни професорът.

Сюзан се замисли за всичко това, то потвърждаваше заключенията им. Но не бяха отговорили на първия въпрос.

— Добре, въз основа на онова, които видяхме, мога да приема вашите изводи. Реалното съществуване на дървените кукли и сипакните. Дори предполагам, че са принудили ранните маи да построят храма, за да запушат пещерата, защото са се нуждаели от киселинна среда, за да оцелеят. Но още не ми е ясно какво общо има това с индианците холокуа.

Макартър й отговори с въпрос, най-после беше готов да свърже двете идеи.

— Какво се случило с дървените кукли, след като пренебрегнали волята на боговете, възгордели се и престанали да отчитат дните?

— Били избити — отвърна студентката. — Хуракан и другите богове ги унищожили. Обърнали собствените им животни срещу тях.

— Точно така — потвърди Макартър. — Собствените им животни, включително зверове, които ги нападнали и разкъсали. Очевидно става въпрос за сипакните. „Отчаяни тичаха насам-натам… — цитира той «Попол Вух». — Искаха да се качат на дърветата, а дърветата ги запращаха надалече; искаха да влязат в пещерите, а пещерите се затваряха пред тях…“

— Смятате, че туземците са ги изиграли — замислено каза Сюзан. — Затворили са храма точно когато започнала бурята.

Макартър кимна.

— Ако трябва да стигна докрай и да се опитам да съгласувам фактите с легендата, бих казал, че маите са се разбунтували, ранили са Уукуб-Какиш и са го принудили да избяга в храма. А после го затворили вътре. Бурята започвала и нямало къде да се скрият. Сипакните, които останали навън, обезумели и се нахвърляли срещу всички, включително срещу другите дървени кукли — ако изобщо е имало други. И тогава бурята връхлетяла, удавяйки всичко в огнен дъжд.

— „Дъжд денем, дъжд нощем…“ — произнесе Сюзан.

— „И започна черен дъжд“ — цитира древния маянски текст археологът. Лицето на момичето грейна. Макартър беше сигурен, че е направила връзката, че знае какъв е следващият му въпрос, както и отговора. Въпреки това го зададе: — А какво са правили индианците с тези кристали, преди нашият приятел Блекджек Мартин да ги отнесе със себе си?

— Молили са се — отвърна тя. — За дъжд.

— Абсолютно си права — усмихна се Макартър и шумно затвори бележника. — Индианците холокуа пазят това място, защото са потомци на маянското племе, което е построило храма. И са се молили за дъжд — не за да растат посевите, реката да приижда или по каквато и да е друга причина, обикновено свързана с такива молитви, а защото от това е зависело тяхното спасение, или поне спасението на техните предци.