Черен дъжд

5.

Даниел събра екипа на вечеря в една от малките трапезарии на хотела. Атмосферата беше приятна, храната — изключителна, а компанията — самобитна. Изглежда всички се забавляваха… всички, освен професор Макартър.

Ученият се затваряше все повече в себе си и когато напусна масата преди десерта под претекст, че искал да си легне рано, Даниел се извини и го последва до главния бар на хотела.

Една чаша преди лягане, помисли си тя. Добра идея.

Когато барманът отиде да вземе бутилка за питието на Макартър, Даниел се приближи към професора. Носеше се тиха музика.

— Може ли да ви почерпя? — попита тя. — Цените тук са скандални, а доларът не е онова, което беше.

Той се обърна, облегнат на полирания махагон, и я погледна.

— Би трябвало да се засрамя от въпроса си — усмихна се археологът. — И все пак, какво прави мило момиче като вас на такова място?

Даниел се позасмя на клишето. Звучеше като реплика на Богарт, нещо, което собственият й баща би сметнал за супер яко. Поне допринасяше за завързване на разговор.

— Кой казва, че съм мило момиче?

— Носи се слух.

— Ясно. — „Само да ме познаваше по-добре“, помисли си тя. — Ще трябва да направя нещо по въпроса. Всъщност идвам за една чаша преди лягане. Понякога само така мога да заспя. Нещо ми подсказва, че и при вас е така.

Макартър въздъхна.

— Просто започвам да свиквам със самотата — призна той.

Даниел кимна. Извършената от НИИ проверка на биографията му беше разкрила много неща. За най-важна смятаха кризата, преживяна от професора през последните пет години. Жена му периодично беше постъпвала в болница, борейки се с рака, и накрая бе изгубила битката. Даниел усещаше в него пустотата и съмненията, предизвикани от тази загуба.

Мор беше предложил да потърсят някой друг, но Даниел знаеше нещичко за преживяванията на Макартър. Тя смяташе, че щом се върне към живота, професорът ще се отдаде на проекта по-ревностно от всеки друг учен. Това щеше да е за негово добро, както и в нейна полза. И въпреки че той отначало отхвърли предложението им, Даниел успя да убеди партньора си да продължат да настояват. И ето че сега Макартър беше тук.

— Знам за жена ви — каза тя. — И съм наясно как се чувствате.

— Нима? — Археологът й отправи поглед, който показваше, че е чувал същите думи от много хора, повечето от които си нямат и представа.

— Баща ми почина, когато бях на двайсет — поясни Даниел. — Рак на белите дробове от пушене на две кутии цигари дневно. Боледува в продължение на година и половина, преди да умре. Майка ми не го понасяше добре, затова напуснах университета, за да се прибера вкъщи и да й помагам.

Изражението на Макартър омекна.

— Съжалявам. Не исках да… Близки ли бяхте?

Тъкмо това беше въпросът, помисли си тя. Беше си го задавала хиляди пъти.

— И да, и не. Бяхме по-близки, когато бях малка. Струва ми се, че искаше момчета, но трябваше да се задоволи само с едно дете, с мен. Още преди да навърша десет години, играех футбол и бейзбол. На дванайсетия ми рожден ден двамата сменихме маслото на семейната кола. Но щом станах на петнайсет, той вече не можеше да се преструва. Носех грим, боядисвах си косата… и излизах с момчета. Постепенно се отчуждихме. Докато не се прибрах, за да се грижа за него.

Макартър кимна.

— Сигурен съм, че го е оценил.

Тя поклати глава.

— Всъщност ме смяташе за малодушна, защото съм допуснала болестта му да ми повлияе. Задето се отказах от стипендията и пропуснах една година следване. Това го вбеси, особено защото беше прекалено слаб, за да ме принуди да се върна в университета.

Докато говореше, отново я прониза болката от онзи ден. За баща й „малодушен“ беше най-тежката обида. „Едно е да се провалиш. А малодушието е позор.“

— Той сигурно само…

Даниел вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Гневът му беше незаслужен — рече тя. — Но баща ми имаше право на този гняв, макар че не го насочваше във вярната посока. А ние с вас имаме право да сме тъжни… и да продължим напред.

Макартър отпи от чашата си.

— Знаете ли, един психолог ми каза да го приема. Да приема остаряването, да приема смъртта, даже да я прегърна, така ми каза. Това ми прозвуча като пораженчески глупости. Майната му, реших аз, обаче още изпитвам това усещане за безцелност. Вие сте млада, имате други цели и мотиви. Но когато станете на моята възраст, ще проумеете, че правите всичко в живота си за хората, които обичате. За съпругата и децата си. Децата вече са големи, нямат нужда от вас, едва ли не те потупват по главата, когато им дадеш съвет или се опиташ да им помогнеш. А съпругата ви я няма и вие…

Той я погледна право в очите.

— И вие можете да правите каквото поискате. Всичко. Само че сякаш няма никакъв смисъл. Изведнъж ви обзема страх, от смъртта и в същото време остро осъзнавате собствената си тленност. Но вместо да ви подтикне да живеете, това просто премахва радостта от живота и вие тъй или иначе вече не сте живи.

Даниел кимна. Спомняше си, че се върна в университета и за две и половина години завърши двойна магистратура само за да докаже, че не е малодушна — движеше се на автопилот и се затрупваше с работа, за да не мисли за баща си. А след завършването си пое в друга посока, зае се с професия, която нямаше нищо общо с наученото.

— Просто не преставайте да търсите — каза тя. — Ще откриете нещо. А дотогава можете да ми помогнете.

Макартър се засмя и удивено я погледна.

— Я пак повторете на колко сте години?

— По-стара съм, отколкото изглеждам. И по-млада, отколкото се чувствам — Леко усмихнат, професорът се съгласи с нея.

— Това ми е добре познато.

Когато барманът донесе чашата й, Макартър вдигна своята.

— За експедицията — предложи той. — Да продължим напред и да открием истината.

Чукнаха се и Даниел си помисли: „Той никога няма да узнае истината, но сигурно ще намери каквото му е нужно“.

— И за всичко друго, което може да е някъде там — прибави тя.

Археологът остави чашата си на бара.

— Като стана дума за това, какво точно ще търсим?

Още не му беше обяснила подробностите. Не искаше да изтича информация.

— Няма да изчакате официалния брифинг, така ли?

— Не и ако има друга възможност.

Тя сви устни, после се смили.

— Е, навярно бих могла да ви дам малко предварителни сведения. — Отпи от чашата си и продължи: — Както ви казах по-рано, открихме данни, предполагащи, че преди повече от две хиляди години в Амазония е съществувало организирано общество. За разлика от съвременните индиански племена, тези хора са използвали главно камък и може би дори са добивали метали, например злато. Тогава обаче пропуснах да спомена, че според нас те са клон на маите.

— Маи в Амазония?! — Той поклати глава. — Съмнявам се.

— Знам, че тази идея противоречи на убежденията на повечето изследователи на маите. Един от тях я нарече „наукообразни дрънканици“. Обаче имаме конкретни доказателства и данни от местния фолклор, които, струва ми се, ще намерите за интересни по отношение на онова, което търсим.

Макартър сбърчи чело.

— А именно?

— Едно много старо място. Древно даже в сравнение с класическите обекти на маите. Вие го знаете като Цитаделата или под името Тулан-Суюа.

Макартър се ококори. В митологията на маите Тулан-Суюа беше родното място на маянския народ, техният аналог на Едем, легендарен град, в който преди разселването си живеели различните маянски племена.

— Хм — слисано произнесе той. — Не си губите времето.

— Никога. — Да, целта им наистина беше мащабна. И това бе само половината от истината.

— Какви основания имате да смятате, че Тулан-Суюа наистина съществува, и то толкова на юг?

— Отделни артефакти — въпреки че не са преки доказателства, всички сочат натам. Според нас те свидетелстват за съществуването на по-древен йероглифен стил на маянската писменост от този в класическите централноамерикански обекти. За по-стара култура с обща начална точка. И възнамеряваме да я открием.

Тя забеляза, че Макартър се е навел малко към нея. Явно беше възбудила интереса му.

— Бих ви разкрила подробностите още сега, но не искам да развалям изненадата — прибави Даниел.

Професорът се намръщи и се отдръпна.

— Е, добре — сякаш взел тежко решение, отвърна той.

— Няма да ви разпитвам повече, но трябва да кажа, че много ми се иска.

— Винаги джентълмен — усмихна се Лейдлоу. — Предупредиха ме да го очаквам.

— Наистина звучи интересно — рече Макартър. — Поне за човек като мен. Но какъв е вашият интерес към всичко това? Мислех, че НИИ е някаква голяма лаборатория, изследователски център, който работи с всички високотехнологични компании.

Тя кимна.

— Така е. Ангажирани сме главно в областта на промишления дизайн и технологичните проучвания. Но финансираме и други науки. Занимаваме се и с реклама, с начинания, в които другите ни корпоративни членове могат да участват. — Думите излязоха от устата й с лекота, непринудени и напълно правдоподобни. Беше ги изричала и преди, в различна форма, на различни места. Нито Макартър, нито другите някога щяха да узнаят откъде всъщност идват парите и за какво са предназначени.

— Значи това е реклама, така ли? — попита ученият.

— Което сигурно означава, че екипировката ни ще носи логото на „Найки“ и над лагера ни ще свети емблемата на някоя бира.

— Нищо чак толкова драстично — успокои го Даниел.

— Макар че може да се наложи да дадете серия интервюта за „Би Би Си“, облечен като гигантски чийзбургер.

Археологът се засмя.

— Честно, не сте обвързан с абсолютно нищо — продължи тя. — Просто трябва да дадете всичко от себе си. Утре ще ви разкажа каквото знам. Оттам нататък поемате вие.

Макартър обеща да не стои до късно и Даниел му пожела лека нощ, след което се насочи към асансьорите.

Докато наблюдаваше отдалечаването й, археологът трябваше да признае, че някак е успяла да събуди оптимиста в него. Той се обърна към бара и постави ръка върху чашата си, накланяйки я към себе си, докато ледът потъна в питието. Безумната теория на НИИ със сигурност щеше да претърпи тотален провал, но какво пък, дори доказването на несъстоятелността й можеше да се окаже адски забавно.

След като остави Макартър, Даниел се върна в хотелската си стая. Лампичката на телефонния секретар безшумно мигаше в мрака. Беше я търсил някой си Медина, поредното име от неизчерпаемия списък с връзки на Арнолд Мор. Медина притежаваше речно корабче и партньорът й имаше намерение да се срещне с него, за да го наеме, преди да замине за Вашингтон. Капитанът обаче беше отложил срещата и Мор беше заминал.

Даниел набра номера и отсреща отговориха при първото иззвъняване.

— Ало, тук е Медина.

— Сеньор Медина, обажда се Даниел Лейдлоу. Колега съм на господин Мор.

— Да, здравейте. — Мъжът говореше английски със силен акцент. — Казаха ми да се свържа с вас. Значи сеньор Мор е заминал за Щатите, така ли?

— Да — потвърди тя. — Сега ще работите с мен.

— Добре, няма проблем. Сеньор Мор искаше да огледа кораба, преди да потеглим. Ще желаете ли да го видите?

— Да, естествено. Кога ще ви е удобно да дойда?

— Тази вечер е удобно — отвърна Медина.

Даниел за малко да се изсмее — наближаваше полунощ.

— Тази вечер не мога. Какво ще кажете за утре към обед?

— Не става. Потегляме много рано. Най-добре сега.

Тя нямаше никакво желание да ходи на брега посред нощ, особено след този тежък и изтощителен ден. Преди да отговори, Медина я изпревари с ново предложение:

— Или след три дни, когато се върнем.

Това не я устройваше. Ако корабчето се окажеше неподходящо, така щеше да се забави още повече, докато намери друго.

— Тогава ще трябва да дойда сега.

— Добре — отвърна Медина. — Чудесно. Ние сме от западната страна на пристанището, в старата част, зад Пуерто Флотанте. Тук няма номера, но сме най-близо до деветнайсети кей. Ако се срещнем там, ще ви заведа на кораба.

— Мога да дойда след четирийсет и пет минути — каза Даниел. — Добре ли е?

— Да. Дотогава още ще товарим, тъй че ще ви чакам.

— След четирийсет и пет минути — повтори тя. — Ще се видим тогава.

— Buena — каза капитанът. — Ciao. — И затвори.

— Ciao — измърмори Даниел, недоволна от очертаващата се перспектива.

Излезе на балкона и погледна към града. Манауш изглеждаше фантастично нощем, целият пламнал в светлини. Ала опасността все още дебнеше из сенките. Отиването на пристанището щеше да я изложи на риск.

Помисли си дали да не позвъни пак на Медина и да отмени срещата, но това бързо щеше да стигне до Гибс и да налее още масло в огъня на нейните хулители.

По дяволите, отиваше. Но себедоказването и глупостта бяха две съвсем различни неща. Щеше да вземе някого със себе си. Най-добре Верховен или някой от неговите хора, но те се бяха настанили в северната част на града, до самолетната писта, на която бяха пристигнали. Бяха прекалено далече, за да стигнат навреме при нея. Пък и почти не ги познаваше и още им нямаше доверие. В ума й изплува друго лице.

Тя извади джиесема си и набра номер.

— Хоукър, обажда се Даниел. За колко време можеш да дойдеш в хотела?

— За десет минути. Защо? Случило ли се е нещо?

— Още не — отвърна Лейдлоу. — Но трябва да се срещна с един човек и не ми се ще да го правя сама.

— Добре. Ще те чакам във фоайето.

Даниел затвори, за последен път погледна градските светлини и се върна в стаята си. Облече тъмен панталон и черен пуловер, отключи сейфа в гардероба и извади скрития под документите револвер „Смит & Уестън“. По навик отвори барабана, за да провери дали е зареден, затвори го и пъхна оръжието в малкия кобур на десния си глезен. Ако се стигнеше до усложнения, щяха да узнаят що за мило момиче е тя.