Черен дъжд

6.

Хоукър се появи във фоайето, облечен в черно от глава до пети, точно като нея.

— Реших, че ще е нещо официално — пошегува се той.

Даниел го погледна за миг и даде знак на момчето, което обслужваше паркинга. Хоукър определено изглеждаше много по-добре, отколкото в душния хангар в Марежо.

Докато потегляха, тя мислеше за срещата. „Приятел на приятел на някой, който ми дължи услуга.“ Така Мор беше описал Медина. Това я накара да се усмихне — нямаше място, на което да са били и където партньорът й да няма приятел на приятел на някой, който му дължи услуга.

Обърна се към Хоукър.

— Добре ли познаваш пристанището?

— Там ли отиваме?

— Ще се срещнем с един човек. Всъщност с капитана на кораба, който ще наемем.

— И очакваш неприятности, така ли? — попита той.

— Просто съм предпазлива. Пристанал е на един от по-малките кейове, някъде до старото пристанище, но ще се срещнем на деветнайсети кей и той ще ни заведе.

Хоукър се умълча за момент.

— Деветнайсети е един от големите търговски докове в западния край. Товарен кей, достатъчно на открито, само че нататък всичко става задръстено. Тесни проходи и слепи ъгли. Множество малки сгради. Там пристават местните, главно рибари и някои фериботи. Ако човекът е тукашен, би трябвало да е там.

Даниел беше предположила същото.

Пътят от хотела до пристанището им отне двайсет минути. За още пет стигнаха до деветнайсети кей и подраниха с десет минути. Даниел спря до стената на голям склад, разположен успоредно на водата.

По това време на нощта нямаше почти никакво движение. На няколко хелинга от тях танкер, плаващ под либерийски флаг, разтоварваше петрол. По-нататък в канала се виждаше неподвижен син товарен кораб, по чиито палуби се издигаха пъстроцветни контейнери. Двигателите му работеха и екипажът търпеливо чакаше пристигането на лоцмана.

Хоукър плъзна поглед по пустия кей.

— Не ме разбирай грешно, но не можеше ли да се срещнеш с тоя човек по нормално време?

— Не бива да вдигаме много шум около себе си.

Изтекоха няколко минути. От Медина нямаше и следа.

Пилотът намести огледалото от неговата страна, за да вижда зад себе си, и отпусна облегалката си назад.

Изглеждаше достатъчно спокоен, за да подремне. Даниел се заигра с някаква химикалка, като ту я включваше, ту я изключваше. Нещо не беше наред.

— Въоръжен ли си? — попита тя.

— Не — тихо отвърна Хоукър. — Но ти си.

— Браво, че си забелязал.

Той се усмихна.

— Трябва ти или по-малко оръжие, или чарлстон.

Даниел се усмихна в мрака, ядосана и развеселена.

— Този човек не е моя връзка. На бившия ми партньор е. Още не съм сигурна какво да мисля за него.

Хоукър кимна и в купето на роувъра се възцари тишина. И двамата се оглеждаха за капитана или за някаква опасност. След няколко минути в далечината се появиха автомобилни фарове, които се движеха към тях покрай канала.

Пилотът се поизправи в седалката си.

Седанът се приближи, намали и спря под една улична лампа на трийсетина метра от тях. От него слезе мъж, вгледа се с присвити очи в тяхната посока и им махна. След като не реагираха достатъчно бързо, той се пресегна през прозореца на лявата врата, примигна с фаровете и няколко пъти натисна клаксона.

— А уж нямаше да вдигаме много шум — отбеляза Хоукър.

Даниел се усмихна и също примигна с фаровете. Докато мъжът се приближаваше, тя спусна своя прозорец.

— Сеньора Лейдлоу? — попита онзи. — Аз съм Медина, на вашите услуги.

Даниел се представи и посочи спътника си.

— Това е нашият специалист по транспорта. Той ще огледа кораба ви.

— Isso bom — невъзмутимо отвърна Медина. — Всичко е наред. — Той посочи с ръка седана си. — Качете се при мен, ще ви закарам.

— Просто ни покажете пътя, ние ще ви следваме — отвърна Даниел.

— Добре, няма проблем — съгласи се капитанът. — Тогава гледайте да не изоставате — улиците са много, но няма достатъчно знаци, нали разбирате? Лесно може да се изгубите.

Тя го увери, че няма да изостават, и Медина тръгна към своя седан.

— Откога съм специалист по транспорта? — поинтересува се Хоукър.

— Отсега. Повишен си. Надявам се, че имащ някаква представа от кораби.

— Движат се по вода, нали?

Даниел се усмихна и запали мотора. Хоукър наблюдаваше Медина.

Когато онзи се качи в колата си, пилотът се намръщи.

— Не е сам.

Лейдлоу беше огледала колата, но нямаше как да види купето през затъмнените прозорци.

— Сигурен ли си?

— Когато отваряше вратата, погледна отзад. Само за миг, споглеждаше се с някого.

Медина включи фаровете и потегли. Описа широк кръг, като мина близо до тях, после продължи по пътя, по който беше дошъл.

— Мислиш ли, че ще имаме неприятности? — попита тя.

— Така ми се струва. Но пък и ти не дойде сама. Може да го е страх от теб.

Даниел вдигна крак от педала на спирачката.

— И няма да е първият.

Хоукър я стрелна с поглед.

— Нито последният, басирам се.

Последваха капитана из лабиринта от тесни улички. След няколко минути подминаха Пуерто Флотанте, плаващия пристан, построен от британците през 1902-ра, с неговата изумителна система от докове и вълноломи, които се издигаха и спускаха с нивото на реката. От роувъра доковете изглеждаха ниско, почти до най-долната им граница — резултат от едномесечното закъснение на дъждовния сезон.

Малко по-нататък стигнаха до най-старата част на пристанището. Там вълноломите представляваха просто плетеница от разкривени дървени мостчета. Корабчета и лодки ги обграждаха от всички страни, като пчели работнички, заобиколили своята царица. Бяха пристанали по на два-три и дори четири реда — толкова много, че за въжетата на някои нямаше място на кея и трябваше да се привържат за други съдове. Даниел си представи навалицата сутрин, хаоса в речния час пик, в който щеше да попадне и нейната група.

Медина направи десен завой и продължи по неравен път, който водеше към сушата. След малко повече от половин километър той спря до черен стоманен портал и изчака, докато вратата се плъзгаше по смазана метална релса. Когато се отвори достатъчно, капитанът мина през входа.

Даниел приближи роувъра до релсата и се огледа. Беше пълно с коли и строителни материали. Камари от петролни варели се бореха за място с контейнери и всевъзможни боклуци.

— Тази част е много по-търговска, отколкото предполагах — каза тя.

Нататък при канала група мъже работеха край малък кораб под светлината на два прожектора.

— Онова там сигурно е твоето корабче — каза Хоукър.

— И ако искаме да го наемем, ще трябва да влезем вътре. — Даниел вдигна крак от педала на спирачката и джипът пресече релсата с две силни разтърсвания. Стоманеният портал започна да се затваря зад тях.

Медина слезе от колата и им даде знак да паркират до стар бял пикап. Даниел спря до него и се обърна към Хоукър да каже нещо, но пилотът не й даде възможност.

Той протегна лявата си ръка и я натисна назад към облегалката. Дясната му ръка се вдигна нагоре, стиснала тежък черен пистолет, който се насочи към лицето й. Даниел се извърна и затвори очи. Чу се изстрел и гореща вълна облиза бузата й.

Тя отвори очи и видя някакъв мъж с узи да полита назад. Меката му шапка падна на земята зад него. Зашеметена и вцепенена, Лейдлоу чу Хоукър да й вика през мъглата. Той стреля по друга цел и Даниел стисна скоростния лост, включи на задна и настъпи педала на газта. Колелата се завъртяха и джипът се стрелна назад.

— Давай! — изкрещя Хоукър и отново натисна спусъка.

Поглеждайки през рамо, Даниел се насочи право към затворения портал, продължи да увеличава скоростта и колата с рев се заби точно в средата. Тежката врата се разтърси и се огъна. От подпорната стена изхвърчаха късове бетон и колелата на портала изскочиха от релсата, но деформираната желязна преграда някак успя да ги спре.

Даниел превключи на първа, но моторът беше угаснал. Изключи на неутрална и завъртя ключа. Точно когато големият осемцилиндров двигател запали, предното стъкло се пръсна под град от куршуми.

Засипани от стъкла, двамата с Хоукър се наведоха, за да се прикрият. Пилотът протегна ръка над таблото и отвърна на огъня, изстрелвайки пет куршума на сляпо. Грохотът в затвореното купе на роувъра беше оглушителен, но стрелбата отсреща спря и Даниел имаше достатъчно време да включи на скорост и пак да натисне газта.

Джипът измина десетина метра, преди тя да удари спирачки и да превключи на задна. Хоукър вече се беше ориентирал и отново стреляше в мрака. Един от нападателите падна, после втори. Останалите се изпокриха.

Роувърът се понесе назад, блъсна се пак във вратата, изтръгна я от бетона и тя отхвърча оттатък пътя сред дъжд от искри. Даниел завъртя волана и предницата на колата зави наляво, насочвайки се към освободения изход.

Даниел рязко включи на първа, настъпи газта и потегли сред подновения обстрел откъм оградения участък. Куршумите се врязаха в колата, пробивайки дупки в метала, и пръснаха на парченца задния и страничните прозорци, докато автомобилът на Медина, вече шофиран от някой друг, се опита да им отреже пътя.

Хоукър се прицели в шофьорското място на връхлитащата кола. Когато куршумите му улучиха предното стъкло, седанът се завъртя и се заби в останките от подпорната стена на портала. Така и не разбраха дали шофьорът е мъртъв, ранен или просто е завил рязко, за да не бъде уцелен. Роувърът се отдалечи и сцената скоро се скри от поглед.

Голямата машина набираше скорост по пътя, по който бяха дошли само преди минути. Даниел зави още на първия ъгъл и джипът се наклони настрани, заплашвайки да се преобърне, после се изправи и се понесе по дълга непозната улица.

Сега летяха по тъмен каньон, тясна улица, минаваща между долепените сгради отляво и грамадните панелни складове отдясно. Нямаше друго осветление, освен бледите ивици на пресечките с други улици. Даниел се взираше в кръстовищата пред тях, като очакваше всеки момент кола да прегради пътя им. Но нямаше намерение да спира.

На улицата зад тях се появиха фаровете на два автомобила.

— Ето ги, идват! — надвика Хоукър нахлуващия през разбития преден прозорец рев на роувъра.

Тя го чу, но не отговори. Същата въздушна струя, която я оглушаваше, й пречеше да вижда. Гледаше с присвити очи и мигаше често, за да прогони сълзите. После забеляза позната улица — Аве де Сетембро, главната артерия, отвеждаща от пристанището. Завъртя силно волана и джипът с поднасяне и писък на гуми зави натам. След миг вече се носеха по широкия път.

Въпреки че педалът на газта пак беше натиснат докрай, роувърът набра още съвсем малко скорост и моторът започна да се задъхва. Стрелката стигна до сто и двайсет километра в час и злокобно тръгна обратно.

— Горивото или въздухът! — изкрещя Хоукър.

— Според мен въздухът — в отговор извика тя. — Най-вече защото не горим.

— Поне засега.

Роувърът запухтя като стар парен локомотив — набираше скорост за няколко секунди и после отново забавяше. Даниел видя в огледалото двете коли, които се появиха на улицата на около километър и половина след тях. Като помпеше газта, тя успя да вдигне още няколко километра, но преследвачите им се приближаваха.

— Някакви идеи?

— Карай към града — каза Хоукър. — Трябва да намерим по-оживен район.

Даниел зави по първата улица, която щеше да ги отведе в центъра на Манауш, и на третата пряка направи нов завой.

Тези маневри постигнаха два резултата: намалиха скоростта на роувъра, който започна да се движи по-равномерно, и забавиха преследвачите им, защото те също трябваше да намалят, за да завият.

След още една минута наближиха центъра на града и се вляха в слабия трафик.

— Трябва да зарежем тая бракма — заяви пилотът.

Даниел се заоглежда за място, което да им осигури известно прикритие. Подмина две улици и един пуст паркинг, после зави по тясна отбивка, задръстена от боклукчийски кофи, контейнери и нахвърляни на камари дървени палета. Стигна до средата на уличката, рязко завъртя волана и удари спирачка. Джипът с поднасяне зави напряко на пътя и спря.

Хоукър отвори вратата още преди да спрат окончателно, и й извика да го следва.

Тя скочи навън и заобиколи колата. В същия момент преследвачите им се появиха в началото на отбивката. Ревът на двигателите закънтя сред сградите и лъчите на високите фарове запълзяха по стените като призраци. След това се разнесе писък на гуми и двата автомобила спряха. Не можеха да минат покрай роувъра. Трябваше да го преместят, да се върнат или да продължат пеша. А тъй като ключовете бяха в джоба на Даниел, първата възможност отпадаше. Тя тичешком зави зад ъгъла, без да се озърта назад.

— Насам — посочи Хоукър.

Излязоха на ларгото и се смесиха с пешеходците на тротоара. Беше петък вечер и баровете и кафенетата се пръскаха по шевовете, тротоарите гъмжаха от народ. Дрехите на Хоукър и Даниел обаче се различаваха от ярките разголени облекла наоколо. В края на краищата в Бразилия беше лято.

— Трябва да се махнем от тази улица — каза Даниел.

— Да — без да спира, отвърна пилотът, като търсеше с поглед нещо. — Продължавай нататък. Знам едно място.

Следван по петите от Даниел, той още по-бързо си запроправя път през тълпата. Стигна до нощен клуб в центъра на квартала, пред който чакаше опашка. На входа имаше портиер, а от двете му страни стояха двама мускулести охранители. Портиерът поздрави Хоукър с усмивка, а единият охранител му стисна ръката.

След малко двамата с Даниел вече бяха горе и седяха на самостоятелна маса на открития балкон, което им осигуряваше известно спасение от кънтящата музика вътре. Нещо повече, оттам се разкриваше отличен изглед към главния вход и оживената улица.

Няколко минути Даниел мълчаливо наблюдаваше, очаквайки пред входа да се появят коли, пълни с въоръжени мъже. Тя нехайно спусна ръка към глезена си, за да се увери, че оръжието й е там, после скри крака под масата.

Хоукър въздъхна дълбоко и впери очи в нея.

— Искаш ли пак да ми разкажеш за тази археологическа експедиция?