Черните птици

Адреналина, Кокаина и Среднощната героиня, помисли си жената. Сбирщина идиоти, засмя се тя. Проснати като черва, от стена до стена. Добродушко обаче — Добродушко си имаше някои предимства, трябваше да му се признае. И дори Мърморко не беше съвсем безполезен — особено във ваната, където можеше да задържа дъха си под водата повече от всеки друг в групата — стига да си получаваше бялото навреме. И сините хапченца.

От друга страна, тя не харесваше особено тази нова склонност у себе си — да бъде снизходителна, да оставя хората да правят каквото си искат всеки път когато вятърът натрупа малко бял прах. Тя погледна към другия край на стаята, където Свенливка — гола като новородено, както и всички останали — се беше размазала на сивия диван, усукваше кичур от русата си коса разсеяно между пръстите си и гледаше невиждащо пред себе си. Видът на малките ѝ гладки гърди запали светкавично пламъче желание у жената — недостатъчно жарко, за да предизвика действие, но достатъчно, за да предизвика удоволствие. Тя се отърси от тази мисъл — засега — и нави на стегната сламка старата, но все още приятно шумоляща банкнота от хиляда долара, която пазеше специално за тази цел. После пъхна единия край в дясната си ноздра, опря другия в началото на линията, която току-що беше наредила на нефритената масичка за кафе, и я изтупа наведнъж. Бялото беше отличния ѝ резерв, а не от уличния бакпулвер, който винаги носеха тези тъпаци.

— Някой те търси — измърмори Мърморко, докато влизаше от кухнята.

— Заета съм — отговори тя.

— Аха — каза той и сви рамене. — Като гледам, всички са заети. Виждала ли си ми боксерките?

Мърморко ѝ подхвърли телефона. Тя го улови във въздуха и каза „ало“. После се изправи и със задоволство установи, че вече се намира на две линии разстояние от неудобния момент, в който все още би се чудела къде са собствените ѝ дрехи или какво мисли някой друг за това, че е гола.

— Кой се обажда? Откъде имаш този номер?

Тя се заслуша и намръщено погледна Мърморко.

— Мога да ти кажа, че двамата с нея ще си поговорим специално по този въпрос още утре. — Жената отново се намръщи на Мърморко, който се обърна и се отдалечи към спалните. — За какво става въпрос, Кокал?

Другите я гледаха. Тя излезе на верандата, затвори плъзгащата врата зад себе си и отбеляза липсата на звезди на небето. Въздухът навън беше влажен, неспокоен и зареден с напрежение.

Жената погледна към дърветата, а после надолу, към неясните светлини на града.

— Ще ти струва повече от това, Кокал — каза тя. — Но те слушам.

И казваше истината — това беше нейният занаят и тя беше добра в него. Жената прехвърли телефона на другото си ухо и отново вдигна очи към небето.

— Нека да бъде час и половина — каза тя. — Знаеш ли къде е моят офис?

Тя погледна навътре през стъклената врата към своите приятелчета, послуша още малко гласа от другата страна на линията, каза „добре“ и затвори телефона. Не знаеше, че решението, което беше взела току-що, наред с други неща щеше да означава и че няма да доживее да види края на приближаващата буря.