Черните птици

27

Докато карах към кабинета на Макс в „Оук Блъф“, отново си припомних какво ми беше казала Ел Ей.

„Беше повече от една миризма, нещо като… не знам — може би комбинация от борова смола, горящо въже, мокра боя, пот, такива неща, но съвсем слаби. Напомняше ми на миризмата, която се усещаше в новото крило на сградата, в която е моят офис, когато го ремонтираха. Чудех се дали е нещо в боклука, което току-що си изхвърлил, или нещо от косата ми, след като бях ходила в клуба. Какво става, Бис?“

„Най-вероятно нищо. По-късно ще ти обясня.“ Оставих колата на съседния паркинг, изкачих се до вратата на офиса на Макс, като вземах по три стъпала наведнъж, и влязох в чакалнята му. Когато видях познатите удобни мебели, големите добре гледани растения и спокойните картини по стените, усетих как времето мълчаливо се отдръпва назад и оставя след себе си бледите сенки на обърканите емоции, които се опитвах да разплитам тук всяка седмица от една година насам.

Макс излезе да ме посрещне, облечен с обичайния си панталон в цвят каки и тъмнолилава рипсена риза с ръкави, навити до лактите. Влязохме в кабинета му, където от малката уредба в библиотеката тихо се разнасяше „Вълшебната флейта“. От походката на Макс беше очевидно, че има проблеми с гърба. Беше едър, със силни рамене и големи, квадратни, умели ръце. Прошарената му брада беше късо подстригана, а на главата си имаше по-малко коса от мен, но беше сресана нормално, без никакви опити за увъртане.

Той взе червената керамична чаша, която винаги използвах в кабинета му, и ми наля кафе, а после си напрали чай. На зелена пластмасова табла на бюфета стояха електрическата кана за вода, захар, сметана и други необходими неща. После изстиска малко мед в чая си от опаковка с формата на мече, разбърка го с абаносов нож за отваряне на писма с формата на средновековен меч и седна зад бюрото си. Аз заех обичайното си място срещу него.

— Ел Ей каза да ти предам, че пак съм започнал да скърцам със зъби и съм на седем и се държа.

— Аха.

— Какво означава, че съм на седем и се държа?

— Това е съкратен код, който си изработихме помежду си — каза той. — Означава, че състоянието ти може да се оцени на седем от десет точки, като десет е стопроцентова липса на депресия. И остава стабилно.

Изсумтях раздразнително и отпих от кафето си.

— Добре, разкажи ми за тази лудост. Какво става? Можеш ли да ме просветлиш?

— Точно това мислех да те попитам аз.

— За кое имаш нужда от просветление — за случая или за самата Голд?

— Да започнем с нея.

— Ами, както вече със сигурност си установил, тя беше най-отвратителната кучка, която можеш да си представиш — отговори той.

— Не се притеснявай да си го кажеш направо.

— Няма.

— Искаш да кажеш, че имаше врагове?

Веждите на Макс подскочиха нагоре.

— Господи — поклати глава той. — Покажи ми поне един приятел. Тя сякаш смяташе, че е необходимо да се държи непоносимо. Не мога да се сетя за нито един човек, който да не изпитваше неприязън към нея.

— Лична или професионална?

— И двете. Болно ми става, като си помисля, че беше психолог; беше срам за всички ни.

— Мислиш ли, че убиецът може да е бил друг психолог?

— Повечето от нас не се справят с гнева си по толкова директен или насилствен начин, но предполагам, че не е невъзможно. А съпругът?

— Бил е извън града — отговорих аз. — Винаги остава възможността да го е поръчал, но засега нищо не сочи в тази посока. Чувал ли си тя да си пада по садо-мазо, подчинение, връзване, такива неща?

— Не — отговори той. — С кого?

— С Бен Фрикс например — казах аз.

— Това не беше ли застрахователният брокер — онзи, който загина при пожар в дома си?

Кимнах и се протегнах за кафето.

— Знаеш ли за някаква връзка между Фрикс и Голд?

— Абсолютно никаква. Но на твое място, като се имат предвид обстоятелствата и съвпадението във времето, със сигурност щях да се запитам.

Разказах му в общи линии всичко, което знаех, като завърших с описание на анатомическия фокус, който бяха изпълнили убийците.

— Господи боже — каза той.

— Какво е психологическото обяснение за нещо подобно?

Макс се почеса по брадичката, докато обмисляше отговора си.

— Ами на първо място са всички очевидни неща като яростна омраза срещу жените, сексуален садизъм, отмъщение и други подобни. Но тази бруталност сякаш не се връзва с предполагаемото ниво на пресметливост. Бих казах, че си имаме работа със сблъсък на различни намерения.

— Няколко убийци с различни мотиви?

— Колкото и странно да звучи, според мен трябва да помислиш и за тази възможност. Имаш ли вече някакви заподозрени?

— Резултатът е равен между скинарите, нейните колеги психолози, бившите ѝ другарчета в игрите и, общо взето, всички останали хора на света. Горе-долу единствените хора, които можем да изключим от кръга на заподозрените, са онези в гробището, но вече и за тях не съм толкова сигурен.

— Какво имаш предвид?

Разказах му за слуховете за религиозни култове, наскоро размразени човешки глави в Аржентина и свръхестествени легиони, пренесени в бъдещето, за да маршируват в нощта.

— И както можеш да си представиш, след смъртта на Фрикс стана още по-забавно.

Той се усмихна леко.

— Каква полза от живота, ако не крие тайни?

Свих рамене.

— Добре, какво пропускам според теб?

— Ами нека да помислим — каза той и отпи от чая си. — Да вземем скинарите, тоест целия спектър от неонацисти, ку-клукс-клан и „Арийската нация“ до радикалните противници на данъчното облагане, крайнодесните маниаци на тема края на света, терористите срещу клиниките за аборти и всякакви други. Това са най-вече потиснати, маргинални типове, в много случаи християнски екстремисти, вманиачени по оръжията и прочие, които търсят фалическа потентност и безусловната любов, която е трябвало да им даде собствената им майка, но не го е направила. Крайният резултат е една доста неприятна комбинация от сексуална потиснатост, яростна омраза към жените и религиозна склонност към насилие. Което може да се окаже напълно достатъчно, за да обясни такова убийство.

Той остави чашата си.

— А ако ти кажа, че разпъването на кръст е изпълнено по учебник, точно както са го правили преди две хиляди години?

— Как така? — попита той.

Предадох му всичко, което бях научил досега за разпъването на кръст в исторически план.

— А да не забравяме и римската монета, която намерихме под дървото, на което са я приковали.

Макс поклати глава.

— Извънредно странно — каза той. — Но просто не ми звучи като работа на нашите приятели с бръснатите глави. Религиозният екстремизъм е естествена среда за ниския и средния интелект, така че, ако мотивът не е бил специфично религиозен и ако приемем, че скинарите наистина са замесени, едва ли не сме принудени да си представим някакъв свръхинтелигентен манипулатор, който стои зад всичко. Освен това, ако убийството е на расова или етническа основа, не би ли трябвало да се очаква някакъв придружаващ манифест? Някаква демонстрация от страна на убийците? Бележка, еврейска звезда, нарисувана със спрей свастика, писмо до редактора, нещо такова?

— Би трябвало — съгласих се аз.

— И така, след като не може да се обясни като обикновено убийство, религиозно изявление или терористичен жест и ако приемем, че не са замесени истински древни римляни, остава да бъде някой много интелигентен човек, на когото доктор Голд е навредила или когото е заплашила по особено дълбок начин. Индивид със способностите да набере и контролира най-ужасните главорези, които можем да си представим.

Аз не отговорих.

Той помълча една минута, после взе чашата си и отпи последна глътка чай. Направи лека гримаса, защото беше изстинал.

— Мотивът и действието не отговарят едно на друго — каза той. — От една страна, имаме театралност и ексцес, от друга — хладна ефективност.

Той се почеса по брадичката.

— Дали все още публикуват списания с обяви за наемници?

— Да, но обявите са написани по такъв начин, че не можеш да разбереш кой знае какво, а освен това е почти невъзможно да проследиш обявата до човека, който я е пуснал, и да го свържеш с този, който се е отзовал на нея.

— Федералните занимават ли се вече със случая?

— Все още не — отговорих аз. — Ако някой извика достатъчно силно фразата „престъпление от омраза“, сигурно ще се появят, но засега ми е трудно да си представя с какво може да ни бъде полезен един отряд черни качулки, който разбива врати.

Макс кимна.

— А Марк Пендърграс? — попитах аз. — Дали е човек, който е способен на нещо такова?

— Марк? Не знам нищо доказуемо за него, но винаги е имало слухове, така че сигурно всичко е възможно…

— Какви слухове?

— Говори се, че са го изстреляли в някакво мъжко военно училище, след като бил обвинен в изнасилване в гимназията — каза Макс и сви рамене. — Но не мога да гарантирам за тази информация.

— Някакви съдебни последствия?

— Не съм чувал — отговори Макс.

— За какво насилие говорим?

— Нямам представа. Очевидно след това не се е забърквал в никакви неприятности, но отново не мога да се подпиша под това твърдение.

— Как е в професионално отношение?

— Доколкото съм чувал, става — не е гений, но поне е компетентен.

— Какво знаеш за неговия конфликт с Дебора Голд?

— Всъщност почти нищо, с изключение на приказки от втора ръка — отговори той. — В някакъв момент двамата били доста близки, но според мен през последните години и той не я е уважавал повече от всички нас. И все пак ми е трудно да си го представя как се занимава с нещо такова посред нощ.

— Не ми казваш всичко, което мислиш — отбелязах аз.

— Добре, ето какво мисля, но нека да си остане между нас двамата и тапетите в тази стая. Марк е сексохолик. А в сърцето и душата на всяко пристрастяване освен ненаситността в общия случай е желанието за ескалация — преследването на нови и все по-силни усещания. Всеки пристрастен се ориентира към такива хора, които взаимно подсилват желанието си да увеличават залозите за все по-силна възбуда. А ако говорим за садомазохизъм, къде е краят?

— Да не искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа, че в съзнанието на някои хора върховното удоволствие би било смъртта на пасивния участник. Това е по-често срещана фантазия, отколкото си мислиш.

Спомних си за онова, което Ел Ей ми беше разказала за Рейчъл, и за филмите с истински убийства, които се продават за един милион долара. Подобни неща ми се струваха на мястото си навсякъде другаде в галактиката, но не и тук, в кабинета на Макс — но сега си представих как ме води през тях като екскурзовод и ми показва различните забележителности. Сведох поглед към дясната си ръка със зарасналия накриво среден пръст и не казах нищо.

Макс не откъсваше поглед от мен.

— Понякога питаш ли се за себе си?

Стиснах ръката си в юмрук. Изглеждаше ми твърде белязана и грозна, но в същото време прекалено обикновена, за да се нарече смъртоносно оръжие.

— Да, Макс. Предполагам, че да. Имам предвид, че причината да мразя мъжа, с когото се събра майка ми, беше неговата склонност да решава всички проблеми с юмруците си. Той проявяваше насилие към нея. И към мен. И когато го пребиха така, че вече не можеше да проявява насилие и към мокра салфетка, аз бях най-щастливият човек на света.

— Е, и?

— Питам се по какво всъщност се различавам от него.

— Децата, които са преживели тормоз, нямат адски много възможности пред себе си. Единият вариант е да предадат насилието нататък и сами да започнат да тормозят хората. Другият е да се снишат толкова много, че да станат незабележими, да не предизвикват никого, завинаги да се опитат да избегнат ролята на мишена. А третият вариант е твоето решение.

Аз го погледнах.

— Моето решение? — повторих.

— Ти си се научил да насочваш агресията си по, общо взето, конструктивен начин и си взел решение никога повече да не позволяваш нито ти, нито впрочем който и да било друг да бъде превръщан в жертва — обясни той. — На всяка цена.

— Смяташ ли, че съм студенокръвен?

— Точно обратното. Защо питаш?

Веднъж Джейна ме обвини в това — отговорих аз. — Попита ме дали съм се изплашил онази нощ, когато ме простреляха в „Рузвелт Кортс“. Аз ѝ казах, че не, и това беше истината. Просто не знам дали е добро или лошо.

— Всеки има тайна скръб, за която не знае светът — каза Макс. — И когато някой изглежда студен, често тъжен е той.

— Какво е това, Шекспир?

— Лонгфелоу. — Макс ме изгледа продължително. — Мога да ти кажа, че един мъж, който не е способен на насилие, не заслужава и въздуха, който диша. Просто се надявам в този случай това да си остане хипотетично.

— Хипотетично?

— Може би е фалшива тревога — каза той. — Но никак не ми се иска да съм прав и всичко да се обърне срещу теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти си свикнал да бъдеш преследвач, а не преследван — отговори той. — Мисля, че трябва да започнеш да си пазиш гърба, Джим.