Черните птици

3

Подобно на много други неща, които напълно и завинаги бяха променили живота ми, и това не изглеждаше кой знае какво в началото: на следващия ден след големия мач на гимназията „Бракстън Браг“ влязох в „Тигана“, обърнах се да погледна през рамо, защото ми се стори, че някой ме беше повикал по име, и едва не се блъснах в едно непознато момиче точно под оранжево-белия транспарант на стената, на който пишеше: Напред, Тигри!

— Ей, ти си номер двайсет и две, нали? — протегна към мен тънката си топла ръка тя. — Казвам се Кат Дрейфъс. Гледах те снощи на мача!

Момичето носеше златна гривничка, на която с орнаменти на цветя беше изписано името ѝ: Катрин. Беше облечена с широк панталон в цвят каки и още по-широк бял памучен пуловер, с които приличаше на малко момиченце, принудено да доизносва дрехите на по-големия си брат. Но изобщо не приличаше на малко момиченце с ясните си бездънни морскозелени очи, лъскавата черна коса и устните, с които сякаш всеки момент щеше да ми изпрати въздушна целувка.

— Не чух добре коментатора — продължи тя, — но ми се стори, че те нарече Джей Бонъм.

Момичето говореше с необичаен акцент, все едно беше героиня от някакъв филм за далечни страни и непознати светове.

— Казвам се Джеймс, но всички ми викат Бискит — обясних аз. — Откъде си?

— От Бостън.

— Съжалявам, че не съм те видял снощи.

— Ти си имаше друга работа — каза ми тя. — Ела да седнеш при нас.

Отидохме до нейната маса и тя ме представи на Рони Гедъс, бледо слабовато момче на нашата възраст с къдрава руса коса, което почти не говореше, и на отец Бийн — червенокос, на трийсет и няколко, с джинси и бяла риза с къси ръкави, който ми заприлича на тенисист. А може би в Бостън не играеха тенис, а скуош или нещо подобно.

— Отец Бийн е нашият ръководител — каза Кат. — Той е от Ордена на йезуитите.

Мъжът изглеждаше жизнерадостен и ведър. Усетих, че дълбоко в себе си е самоуверен и притежава някаква особена контролирана твърдост. Очите му бяха интелигентни и не пропускаха нищо. Помислих си същото, което винаги си мисля, когато видя католически свещеник: как е възможно работата им да е по-важна за тях, отколкото сексът? Това сигурно говори нещо за състоянието на общата ми култура към онзи момент.

Мъжът протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Бискит. Снощи направи невероятни спринтове.

— Благодаря, отче.

— Наричай ме Ал.

Поговорихме си за футбол и квалификациите, докато не дойде сервитьорката с бележника за поръчки и един хартиен плик, пълен с изрезки от моркови и обелки от ябълки — специалитетите на деня в „Тигана“ всяка събота бяха говеждо задушено и ябълков пай. Тя взе поръчката ми за една кока-кола, пъхна молива зад ухото си и се върна зад бара. Кат се взря в хартиения плик.

— Имаш ли шансове за спортна стипендия? — попита ме Ал и отпи от чашата си.

— Да, сър. Вече идваха няколко скаути от различни отбори.

— В кой колеж отиваш? — попита ме Кат.

— Най-вероятно във „Форт Уърт“. А ти?

— Аз вече се записах, в „Уелсли“. Но ще започна от следващата година, защото тази година ще се занимавам с това.

— Какво е „това“?

— „Виста“ — намеси се Рони и изгледа Кат с някакво по-специално изражение.

— Благотворителна организация — обясни Кат. — Записваме бедни и чернокожи деца на училище, регистрираме избиратели да гласуват, помагаме им да си намерят по-добра работа и други такива.

— Къде сте настанени?

— В „Зайън Хоуп“.

„Зайън Хоуп“ беше малка петдесятна църква, посещавана предимно от чернокожи, която се намираше в края на Елъм Роуд. Пасторът беше лежал в затвора и се казваше Джордж Уошингтън Хукс, а когато прозорците бяха отворени и той беше обзет от вдъхновение, проповедите му се чуваха поне на половин километър от там.

Представих си белите лица, пръснати в този черен квартал като монети в тъмно езеро, и подхвърлих:

— Тази вечер ще си правим барбекю. Защо не дойдете на гости?

Ал поклати глава.

— Опасявам се, че имам много канцеларска работа. Освен това имам и уговорка за осем вечерта.

— Благодаря много, но май ще пропусна — каза Рони.

Акцентът му не беше от Бостън, а отнякъде на запад.

По устните му заигра усмивка и той ме огледа от глава до пети по начин, от който ми стана ясно, че двамата с Кат не бяха заедно.

Кат ме гледаше и мислеше, а очите ѝ с цвета на морето излъчваха изкусителна топлина, предназначена само за мен.

— Ще бъдем само аз и семейството ми — добавих аз. — Ще си направим барбекю на конюшните.

Мястото, където живеех, си имаше име — „Летящото С“ — и беше по-скоро ранчо, но ние го наричахме ферма, защото отглеждахме всякакви посеви, но основната ни цел развъждането на състезателни коне.

— Конюшни! — възкликна Кат. — Значи за това са обелките, за конете! Хайде, Ал, какво ще кажеш?

Ал погледна първо към Кат, а после към мен, докато обмисляше отговора си. Най-сетне кимна.

— Вечерната проверка е в дванайсет — каза той.

Старият ми форд пикап в червено и мръснобяло беше паркиран до бордюра точно пред „Тигана“. Антената беше малко накриво, а задната броня беше ръждясала на няколко места.

Отидох до вратата от другата страна, ритнах я с петата на ботуша си и я отворих, за да се качи Кат. После се пъхнах зад волана и запалих двигателя. И се понесохме с дрънчене по „Лоун Оук“ на север, към фермата и моето семейство.

Обратно в настоящето, вдигнах яката си, за да се предпазя от дъжда, и сякаш усетих отново неизличимия букет от миризми на стария форд след толкова много години: бензин и изгорели газове. Опитах се да си представя доктор Голд като част от семейство или нечия съпруга, но не успях. Знаех, че е била омъжена. Според последната информация, с която разполагах за нея, мъжът ѝ беше собственик на местна компютърна компания, която се казваше „КуикКом“. След няколко секунди се сетих и името му: Анди Джеймисън.

Дъждът сякаш ставаше все по-студен, а тялото изглеждаше още по-окаяно от преди, така че започнах да се чудя дали това няма да създаде допълнителни затруднения при аутопсията.

Отново си спомних за срещата за обяд с Дани Райдаут в „Окшън Барн“, но продължавах да нямам никакъв апетит, така че му се обадих, за да го отложим за друг път.

— Да го пишем дъждовен — предложих аз.

— Това явно беше онова нещо, което по-учените сред нас наричат „остроумие“ — отговори той.

— Не, беше закачка — уточних аз.

Дани не беше съгласен с мен.

— Беше си желание за някаква оригиналност.

Прекъснах връзката и обиколих наоколо, като проверявах какво пише на табелките на униформените полицаи, които не познавах по лице, докато не открих „Харди, Джейсън Л.“. Попитах го какво е видял, когато е пристигнал на местопрестъплението.

Той хвърли поглед към тялото. Изглеждаше съсредоточен, но не и надут. Изчака да си подреди мислите и едва тогава отговори:

— Естествено, първо видях нея — така, както е и сега. Сложих си ръкавици и проверих за пулс на сънната артерия, но беше очевидно, че няма да има. Наоколо се въртяха десетина цивилни и аз си помислих, че вече няма смисъл да проверяваме за отпечатъци от обувки, но все пак ги накарах да се отдръпнат и опънах полицейската лента. Всички следи от гуми, които успях да различа, бяха оставени от превозните средства, които се намираха там, а всички превозни средства бяха на присъстващите. Горе-долу това е, после дойдоха зубърите и костюмарите.

Очите му подскочиха надолу към цивилните ми дрехи и той се закашля смутено.

— Имам предвид…

— Няма проблеми — уверих го аз. — Облечен съм така, защото съм под прикритие. Има ли нещо друго, което искаш да споделиш?

— Ами проверих всички коли, доколкото можах, без да ги пипам, но не видях нищо.

— Какво искаше да видиш?

Той сви рамене.

— Нещо. Може би някой окървавен нож или въже, лепенка, може би чук или пирони — нещо, което да изглежда интересно.

Кимнах.

— Имаше ли някой, който предлага хипотези, говори като полицай и се опитва да се присламчи към теб?

— Не, сър.

— А някой, който да стои по-назад и да наблюдава тълпата, а не трупа? Някой притеснен, зачервен или прекалено блед?

— Не, сър. Докато гледах в колите, броях до пет и после се обръщах, за да погледна тълпата. Не забелязах нищо необичайно.

Зачудих се дали съм бил и наполовина толкова умен, когато започнах работа в полицията.

— Значи никой не е казвал нищо, което да си струва да се отбележи?

— Не, сър.

— Добре, Джейсън — казах му аз. — Знаеш ли какво ни трябва сега?

— Да, сър — отговори той. — Мисля, че да. Трябва ни чист полицейски доклад.

— Какво значи това?

— Доклад, който може да издържи в съда — отговори той. — Ще го имате до края на смяната.

— Първо има нещо друго — казах му аз. — Мисля, че съпругът на тази жена е Анди Джеймисън, от компютърната компания. Искам някой да го намери и да му съобщи. Правил ли си такова нещо?

— Да. Веднъж.

— Значи знаеш как се прави. Най-добрият момент да забележиш някаква интересна реакция е, когато ти отвори вратата и види униформата или когато му съобщаваш новината, така че внимавай. Обърни внимание дали иска да разбере точно какво се е случило, кога, къде и защо, или се опитва да те убеди, че не е тя — такива неща. Ако не прави нито едно от двете неща, сигурно той ще бъде най-вероятният ни заподозрян. Във всеки случай не се дръж така, все едно го подозираш за нещо, не се прави на свещеник и не му казвай, че разбираш как се чувства. Просто си кажи каквото имаш да му казваш и се увери, че е добре, преди да си тръгнеш.

— Добре, сър.

Харди кимна и се отправи надолу по склона към патрулката си.

Хейзън явно вече не се интересуваше какво мисля, защото не се виждаше никакъв. Огледах местопрестъплението още веднъж — както винаги, не ми се искаше да си тръгвам от страх, че може да съм пропуснал нещо. Но знаех, че Уейн и неговите хора са твърде добри в работата си, за да се притеснявам истински за това.

— Добре — свалих ръкавиците накрая и ги натъпках в джоба на якето си. — Отивам до „Три“ и започвам официално разследването. Кажи ми, ако се появи нещо ново.

Монси тръгна с мен.

— За пръв път те виждам да правиш такова нещо.

— Какво нещо?

— Да изпратиш хлапе в униформа на първата среща със съпруга.

— Може би не е обикновено хлапе в униформа — казах аз, но не внимавах в разговора.

Питах се как точно разпъването на кръст води до смърт и колко време минава, преди жертвата да умре.

— Значи ще работиш лично по този случай, шефе?

— Така си мисля — отговорих, докато слизахме по пътя, по който беше минал Харди. — Не искам да поема риска да се отдам на леност.

Отново си спомних за тренер Бъб, който никога не се тормозеше от колебания или съмнения, и се запитах какво щеше да ме посъветва, ако беше тук. После си спомних и за моя приятел Джонас Макешън, който беше учител по история, но поне това имаше съвсем рационално обяснение. Последната книга, която беше написал, се казваше „Кръвен дълг: варварството през вековете“. Смятах да го открия, за да ми даде една безплатна консултация.