Черните птици

4

Между всички срещи, пропуснати обаждания, наваксването с графика на дежурствата и докладите, изготвянето на досие за убийството на Голд и непрестанните усилия да не мисля колко ми се иска да се прибера, до края на следобеда съвсем успях да забравя за Джонас.

И по някаква причина — може би от желание да се почувствам полезен, а може би просто защото исках малко чист въздух — не се отказах от първоначалното си решение да водя разследването на случая „Голд“. Хвърлих едно око на дъската с имената на полицаите и се спрях на Монси и Дани Райдаут, за да ми помагат с разпитите.

Една от причините да избера Монси беше нейната свръхестествена способност да кара хората да се чувстват така, сякаш трябва да се оправдават за нещо пред нея. Нямах никаква представа как го прави, но заради това беше сред двамата или трима най-добри разпитващи, които бях срещал през живота си. Дани, от друга страна, имаше големи, невинни, разочаровани от живота очи, които не спираха да притискат лъжците, докато най-сетне не се предадяха окончателно и не му разкриеха цялата истина. Между него и Монси имаше някаква необяснима химия, която ги правеше добър екип. Обикновено вършеха работа, но освен това си беше и просто забавно да ги изпращам заедно.

След това се обадих в кабинета на Макс Карас, за да си запазя час за консултация по-късно през седмицата. Бях готов да взема първия свободен.

Благодарение на времето, което бях прекарал в чакалнята му в разговори със секретарката му Андреа, вече знаех всичко за децата ѝ, семейните ѝ проблеми и неспирната ѝ борба с напълняването, така че си бяхме приятели. И тя изобщо не се поколеба да ми сподели, че един от пациентите му току-що е отменил часа си, така че Макс всъщност не е зает, а играе покер по интернет.

— Колко време има?

— Около половин час. Искаш ли да те свържа?

Когато Макс вдигна, аз му казах:

— Нека да ти платя цял час, Макс. По-късно ще искам да си поговорим за един случай, но точно в момента всяка твоя минута ми е ценна.

— Какво става, Джим?

— В последно време всичко ме вбесява — казах му аз.

— Не губиш нито минута, както обикновено — отбеляза той. — Има ли някакви други признаци за депресия?

— Нищо не ми е вкусно.

— Добре, ще стигнем и до това, но първо ми кажи какво става с теб и Джейна.

— Не знам, Макс — отговорих аз. — Все още я няма. Предполагам, че продължавам да се надявам тя да не се научи как да не ѝ пука за мен.

— А момичетата?

— Приемат го доста тежко — казах аз. — Как би трябвало да се чувстват децата, когато родителите им се разделят?

— Бих казал, че е малко рано да го наричаме така. Няма ли какво да се направи все пак, за да не стигате дотам?

— Не съм сигурен. Може би трябва да попиташ Джейна.

— Значи все още не си решил за „Летящото С“. Каква беше офертата, петдесет и един процента?

— Аха — потвърдих аз. — Аз ще управлявам фермата, а Дъсти и Рейчъл ще се пенсионират с печалбата от останалите четирийсет и девет процента.

— Няма как да не ти задам същия въпрос: защо все още си в града и говориш с някакъв психоаналитик, вместо да си там и да яздиш кон?

— Работя по въпроса, докторе — отговорих аз. — Но някак си не успявам да се убедя, че така е най-правилно да постъпя.

Макс изсумтя, но не каза нищо.

— И непрекъснато ми се връщат спомени, които не мога да контролирам…

— За какво?

— Гимназията „Бракстън Браг“. Футбол. Всякакви неща.

— Кат?

— Аха — потвърдих аз. — И Кат.

С тези думи отново потънах в спомените си. И се запитах защо Макс спомена за нея…

Онази събота — денят, в който се запознахме — двамата се качихме в стария форд, за да отидем във фермата, и Кат каза единствено: „Доста готин пикап“, докато търсеше място за краката си между празните кутийки от безалкохолно, опаковки от шоколадчета, учебници по химия и обществени науки и най-обикновени боклуци по пода на колата.

— Как разбра къде точно трябва да ритнеш вратата? — попита ме тя.

— Винаги е на едно и също място.

Но след малко Кат ми зададе и въпроса, на който не се смятах подготвен да отговоря:

— Какви са вашите?

— Всъщност са само леля ми Рейчъл, Дъсти и баба Естер — казах аз. — След училище работя за Дъсти във фермата, освен когато имам тренировки.

— Значи Рейчъл и Дъсти все едно са те осиновили? — попита ме тя. — Подписват ти бележника, пращат те на зъболекар и те карат да си оправяш стаята?

— Общо взето.

— Имаш ли братя и сестри?

— Само братовчедка ми Ел Ей. Тя всъщност е дъщеря на Рейчъл, но винаги ми е била като сестра.

Питах се дали това звучи също толкова несвързано на Кат, колкото ми прозвуча на мен.

— Но тя не живее с нас.

— Защо Ел Ей?

— Съкратено от Лий Ан.

— Хубаво име — отбеляза Кат.

Тя се огледа, а очите ѝ сякаш изпиваха пейзажа наоколо, жадни за всички подробности.

— А защо не живее с вас?

Помислих си да ѝ кажа как една къща обикновено не е достатъчно голяма за двама алкохолици дори когато са трезвени, но не го направих. Реших, че истината в някаква съкратена форма може да ми спести обясненията по-късно.

— Двете с Рейчъл не се разбират — казах аз. — Заради нещата, които доведеният баща на братовчедка ми е правил с нея.

Кат ме изгледа продължително и преглътна.

— Имаш предвид, че той…

Аз я погледнах безизразно. Опитах се да измисля какво да кажа, но това явно беше достатъчно, защото тя кимна и извърна лице към прозореца.

— Всъщност никога не знам какво да кажа, когато някой ме попита, Макс — продължих аз. — И точно затова ми се струва, че непрекъснато ме питат. Не съм сигурен защо смятам, че трябва да направя така, че хората да го разберат — освен ако не е заради факта, че ако пропусна тази подробност, семейството ми изглежда съвсем безсмислено.

— А какво мисли Лий Ан по този въпрос?

— Тя казва, че такива тайни са отровни, а ние сме се нагълтали с такова количество, че ще ни стигне за десет живота.

— Добре казано — отбеляза Макс. — И как продължи гостуването на Кат?

Няколко минути след разговора за Ел Ей, който не проведохме, двамата с Кат отбихме от шосето, минахме под арката на портата от ковано желязо, боядисана в бяло, и се отправихме по алеята. Зад завоя видях зеленото волво на Рейчъл под голямата мура и синия пикап с дълга база на Дъсти, паркиран до един от тракторите пред хамбарите. Продължих по инерция, заех обичайното си място до волвото и гумите изхрущяха по чакъла, когато спрях.

— Боже, каква красива къща! — възкликна Кат.

Беше голяма постройка от камък, кипарисово дърво, стъкло и шистови плочи, скрита в сянката на двайсетина огромни стари дъба, с дълга веранда и лехи с ириси, лалета и нарциси, които Рейчъл беше посадила по южния склон.

Открихме Рейчъл до работната маса в градинарската барака, облечена с джинси и стара червена брезентова риза с ръкави, навити до лактите. В очите ѝ влизаше кичур коса и димът от цигарата „Пал Мал“, увиснала между устните ѝ. Тя внимателно почистваше корените на бръшляна, който се беше заела да пресади.

В бараката беше прашно и прохладно, а през решетката на стената се процеждаха златисти слънчеви лъчи.

— Здрасти, лельо Рей — казах аз.

— Здрасти, сладурче — отговори тя, без да вдига поглед. — Какво става?

— Ела да те запозная.

Рейчъл отмести кичура от очите си с опакото на ръката, докато се обръщаше към нас, после извади цигарата от устата си.

— Гледай ти — каза тя.

После загаси цигарата в една капачка от буркан на масата, избърса ръцете си с парцал и се приготви да стисне ръката на Кат.

— Здравей, аз съм Рейчъл — представи се тя. — Жената на фермера.

— Много ми е приятно. Казвам се Катрин Дрейфъс, но ме наричат Кат.

— Янки, моля ви се — отбеляза Рейчъл. — Къде те намери Бискит, скъпа?

— В „Тигана“ — обясни Кат. — Снощи го гледах на мача. Беше страхотен.

— А, да, такъв си е. Страшен мач, нали? Колкото повече точки отбелязва, толкова по-трудно става да го накарам да си напише домашното. Ела с мен, Кат. Ще те запозная с Естер и ще ти дам нещо за пиене. Бискит, ще кажеш ли на Дъсти, че имаме гости?

Тя ми намигна и хвана Кат под ръка, за да я поведе по застланата с плочи пътека към задния вход на къщата, под дърветата.

— И откъде си, момиче? — беше последното, което я чух да казва, преди да се изгубят от поглед.

Открих Дъсти в заграденото място до първата конюшня. Четкаше Мариел — бременната четиригодишна породиста кобила.

Двамата с Мариел бяхме добри приятели. Тя ми се доверяваше да я оседлавам и да се грижа за нея, а аз почти никога не забравях да ѝ донеса някакво лакомство. Тя помръдна едното си ухо и погледна към хартиения плик в ръцете ми.

Дъсти ми хвърли един поглед, преди да се върне към работата си.

— Какво става, шефе?

— Нищо. Доведох гости.

— Така ли?

Той пъхна чесалото под чуканчето на лявата си ръка, прибра кърпата и се промуши под врата на Мариел, за да провери дясното ѝ око, което беше започнало да гурелясва.

— Едно момиче, с което се запознах — обясних аз. — Казва се Кат. От Бостън. Поканих я на вечеря.

— Звучи добре — каза той.

Дъсти избърса крайчеца на окото на кобилата и тя недоволно тръсна глава.

— Надявам се, че в Бостън обичат хамбургери, защото пушената треска май свърши.

— Аз ще приготвя вечерята — казах аз.

Протегнах ръка към Мариел, за да ѝ дам няколко обелки от моркови, и тя деликатно ги пое с меките си устни.

— Не вярвам това да те спаси от миенето на чиниите — отбеляза Дъсти.

— Знам. Няма проблеми.

— Тогава няма да ти се бъркам, младежо — каза той и ми подхвърли чесалото и кърпата. — Прибери ги, докато я закарам в конюшнята и сипя овес, а после ще се качим да ме запознаеш с твоята приятелка.

— Става — отговорих аз и му подадох хартиения плик.

— О, да, скъпа моя, да! — повтаряше баба Естер на Кат, когато влязохме при тях. — Бостън беше една нова вселена за мен — с този леден вятър, но и с тази история, която просто извира отвсякъде, и с тези прекрасни музеи, и луната, която изгрява направо от океана. И сега го виждам пред очите си, сякаш беше вчера!

Леля Рейчъл режеше домати и лук на кухненския плот, слушаше разговора и се подсмихваше с леко лукавата си усмивка. Двамата с Дъсти свалихме ботушите си в антрето. После аз си измих ръцете на мивката до нея и разкъсах двете опаковки полуготови хамбургери, които ми беше извадила. Дъсти си беше налял чаша кафе. Взе го и заобиколи плота, за да отиде във всекидневната.

Чух го да казва:

— Значи ти си госпожицата от Бостън.

— Да, господине — отговори Кат, като се изправи да му стисне ръката. — Казвам се Кат Дрейфъс.

— Наричай ме Дъсти — каза той. — Ядеш ли хамбургери?

— Докато мигнеш, и вече ги няма — отговори тя.

— Госпожица Дрейфъс е предприела пътуване по съвест — намеси се баба Естер, като отпиваше от чая си. — Помага на чернокожите и на другите бедни хора.

Нещо ме накара да потреперя, докато подправях каймата със сол, пипер и накълцания лук. Когато ми мина, излязох на верандата по чорапи, за да запаля скарата.

Навън беше хладно, а слънцето се беше спуснало ниско и червенееше зад дъбовете. Някъде зад къщата тъжно се обаждаше бухал. Напълних скарата с въглища, напоих ги с газ за горене и се заех да ровя за кибрит. Когато огънят беше готов, се върнах обратно в къщата, където Рейчъл беше подредила съставките за хамбургерите в отделни чинии на кухненския плот.

— Как се чувстваш толкова далече от дома, Кат? — попита тя.

— Тук е красиво — отговори Кат. — Особено нощем. Никога не съм виждала толкова много звезди. В сравнение с града тук се чувствам толкова спокойна и сигурна…

Докато се опитвах да преразкажа тази част от разговора на Макс, гърлото ми се сви. Той помълча малко и заяви:

— Знаеш ли, Джим, имаш си работа с доста завързани проблеми с изоставянето и смъртта. Дали това не е обяснението за всичко останало?

— Звучи ми като нещо, което би казала Ел Ей.

— Ммм — каза Макс. — Извадихме късмет с нея.

Макс имаше право. Именно тя ме беше накарала да отида при него, след като установи депресията ми преди няколко години, и двамата сформираха страхотен отбор, като ме обградиха от двете страни, преди да измисля как да им избягам. Макс веднага ми допадна и аз му имах доверие, защото беше интелигентен, очевидно изобщо не се страхуваше от моя проблем, какъвто и да беше той, и никак не се впечатляваше от страданията ми. Все пак първото нещо, което ми каза, след като се запознахме, беше:

— Е, Джим, какво е усещането да се изпикаеш на собствения си гроб?

А сега Макс заяви:

— Явно Кат и твоите роднини са се харесали от пръв поглед.

— Това беше тогава, а после…

— Нищо, разкажи ми пак — каза той. — Какво стана после?

Двамата с Кат започнахме да се виждаме всеки ден след големия мач и аз с гордост я представих на Джони, на Даз, който щеше да умре от завист, и, общо взето, на всички останали хора, които познавах. Беше циганско лято и ние яздехме до най-далечните краища на фермата покрай едрите крави от породите брангъс и шароле, които пасяха по ливадите, и кобилите за разплод, които се грееха на слънцето и ни гледаха с търпеливите си очи, под вятърните мелници, които скърцаха като врати на килери в безкрайното си въртене, под дърветата, високи и притихнали като катедрали, и през пасищата, където вятърът люлееше тревата на вълни и те се гонеха, настигаха се и се кръстосваха, докато не се разбиеха в хълмовете.

В един златист съботен следобед оставихме конете да пасат и се отпуснахме по гръб под старите върби до Далечното езеро, където опулените риби с тихи плясъци отмъкваха насекомите от повърхността на водата. В най-далечните висини на небето се трупаха облаци с цвят на бледа праскова и слонова кост, а вълнистите синьозелени поля се простираха до безкрай в дългия следобед. От тополите на отсрещния бряг над водата се носеше безутешният вик на гургулица, а лястовиците се гмуркаха, обръщаха и стрелкаха обратно нагоре в прохладния въздух.

Кат лежеше със затворени очи. Мълча дълго, накрая въздъхна и се обърна към мен.

— Тук е много приятно. Колко далече сме от къщата?

— На около шест километра.

— Еха. Всичко ли е на фермата?

— Всичко, което се вижда от тук. Малко над девет хиляди акра.

— Сигурно има много работа.

— Понякога.

Тя посочи към заоблените кафяви гнезда сред сухите стъбла на папура, които ограждаха плиткия бряг на езерото, и попита:

— Какви са тези гнезда? Не са ли на онези черните птици?

— Да, на черните птици — отговорих аз. — Всъщност са косове. Някои ги наричат „войничета“ заради ивичките на крилата, които приличат на пагони.

— При нас също ги има — каза Кат. — Поне си мисля, че са същите. Но никога не съм ги виждала толкова отблизо. Много са красиви.

— Чувал съм, че според някои от индианските племена те викали хората, когато времето им на този свят изтичало. „Стига ти толкова, хайде да те водя във Вечните ловни полета“, нещо такова.

— Тогава по-добре да не ги слушаме.

Кат свиреше на класическа китара и понякога я носеше, когато излизахме на езда. Съчиняваше песни за нещата, които са ѝ направили впечатление по пътя — например една, която се казваше „Какъв цвят е времето?“ и в нея се пееше за зелените хълмове около нас и колко отдавна са там, като чакат ли, чакат да дойдат и другите цветове.

Друг път ми разказа как като малка е имала бавачка от Гуадалахара, която се казвала Естрела, и на перфектен испански ме попита откъде знам езика.

— Научих испански, защото се въртях покрай общите работници. Много от тях са от Мексико — обясних аз. — Защо питаш?

— Чувала съм как си говорите с тях — отговори тя. — Езикът е прекрасен. Този свят е прекрасен.

И тя имаше право.

Погледнах към полята и долините, като си мислех колко красиво е всичко на този свят и се питах защо досега не съм го виждал по този начин.

Тя се зае да настройва китарата си, после изсвири няколко акорда, докато се нагласи.

— Тази песен сигурно има хиляда варианта — каза тя. — Да видим дали си я чувал така. Естрела понякога ми я пееше, за да заспя.

Ау, ау, ау, ау

Cantay no llores

Porque cantando se alegran,

Cielito Lindo, los corazones.

Тя остави китарата си на тревата и каза:

— Мислиш ли, че Бог ни е създал?

— Че Бог ни е създал? — повторих аз. — Не знам. Може би само хубавите неща.

— Мразиш ли чернокожите? Или бедните? Или някой друг?

— Не, защо?

— Преди си мислех, че би трябвало да мразя богатите бели хора тук. Мислех си, че има някаква конспирация или нещо подобно и всички участват в нея. Все едно тук са добрите, а там са лошите и лошите се познават по бялата кожа и големите остри зъби.

— Ти вече познаваш много хора тук — казах аз. — Какво мислиш сега?

Тя отметна косата си от лицето.

— Не знам — отговори тя. — Мога само да ти кажа, че все още не съм срещнала нито един лош човек.

А сега Макс попита:

— Тогава ли яздихте заедно за последен път?

Отначало не можах да му отговоря.

— Джим, тук ли си още?

— Да, тук съм.

— Не беше ли тогава последният път, когато яздихте заедно с Кат?

Помълчах още малко и накрая прошепнах:

— Знаеш, че е така.

— И продължаваш да твърдиш, че всичко това е било тогава, а сега е друго?