Черните птици

6

Излязох на Бордър Авеню и поех на юг, така че от лявата ми страна беше Арканзас с магазините си за алкохол, от дясната беше Тексас с автокъщите и баптистките си книжарници, а на километър и половина пред мен беше луизианският квартал — някои твърдяха, че единствената причина за съществуването му е желанието да се демонстрира колко много политическа корупция и изискана кухня могат да се съберат в един-единствен средно голям град.

Хванах светофара и смених на по-ниска предавка, за да завия по „Истърн“. От ауспуха на големия форд F-250 се разнесе гръмовното ръмжене, което Джейна наричаше „зова на Серенгети“. Това сигурно подсказваше повече за начина ми на мислене, отколкото си давах сметка тогава, но преди няколко години, когато Джейна и момичетата все още живееха с мен, изведнъж осъзнах, че ми е омръзнала втората ни кола — хонда акура, с която ходех на работа през последните шест години. Първата кола, която смятах за своя, беше пикап и след като бях работил толкова време за Дъсти в „Летящото С“, нищо друго не ми се струваше по-естествено за шофиране. Може би затова точно този звяр, паркиран под един огромен дъб до магистралата с надпис „Продава се“, пъхнат под чистачката, ми беше хванал окото. Изкарах го на тест драйв за десет минути и веднага след това го купих от алкохолизирания автомеханик, който го беше поправил. Човекът беше посветил живота си на „Свидетелите на Йехова“, но след това беше изпаднал в депресия, беше започнал да смесва лекарствата си с алкохол и беше изключен от църквата. Така и не ми каза как точно се беше случило последното, но аз останах с впечатлението, че няколко пъти беше прекъснал службите в храма „Кингдъм Хол“, за да огласи на всеослушание положителното си мнение за спиртните напитки и аналния секс. Бизнесът му не вървеше и той беше решил да продаде част от имуществото си, като започне с големия форд с двойно предаване. Колата имаше масивен ролбар и лебедка, големи гуми с дълбоки грайфери и керамична очна ябълка колкото праскова вместо топка на скоростния лост.

— Ако пуснеш кука в някой кладенец и закачиш другия край за лебедката на този звяр, можеш да изтеглиш цялото земно кълбо с хастара навън — каза ми той и с любов потупа по ролбара, а дъхът му беше като оръжие за масово поразяване.

Оценката на дъщеря ми Кейси гласеше: „Отива ти, тате“. По-късно тя по някаква причина реши, че пикапът трябва да се казва Бъфорд, и написа името му с красиви букви и лилав лак за нокти на левия калник.

Сестра ѝ Джордан попита:

— Семейният ван остава за мама, нали?

А първият въпрос на Джейна, докато обикаляше около пикапа и го разглеждаше, беше следният:

— Какво яде това нещо?

— Надменни съпруги — отговорих аз.

— Честита кола, сърдитко — каза ми тя, даде ми бърза целувка и продължи да се занимава с цветята си.

Когато пристигнах в „Джон Бой“, Джонас седеше до прозореца и се взираше в екрана на лаптопа си. Беше с избелели джинси, маратонки и червено горнище на колежа „Сентенъри“ с навити ръкави. Пред себе си имаше отворена бутилка „Корона“, но въпреки това някак си успяваше да прилича на монах с преждевременно побелялата си късо подстригана коса и брада и кльощавата си фигура. Оставих якето си на облегалката на стола и седнах срещу него, така че да виждам бара на няколко нива, пълен с пияници и неонови реклами.

— Поръчал съм начос — каза ми той и отпи от бирата си.

— Какво пишеш?

— Утре имам изпит. Какво те мъчи, Джей Би?

— Разпъването на кръст.

Той вдигна вежди и подхвърли:

— Да не кандидатстваш за месия?

Сервитьорката ни донесе една табла с начос, сирене, пържен боб, кълцани домати, шишчета на грил, гуакамоле и лютеница, остави пред мен една „Корона“ с резен лайм в гърлото и потъна обратно в кухнята. Аз завъртях резена в гърлото на бутилката, поръсих го със сол и отпих.

— Става дума за един случай — обясних аз. — Искам да ми разкажеш какво знаеш по въпроса.

Той кимна.

— Винаги си действал по този начин: ако те изпратят да купиш един геврек, няма да се върнеш, докато не разбереш кой е измислил пшеницата. И защо. Но защо изобщо се занимаваш с разследване на случаи — сега не си ли някакъв шеф?

Той спря, докато отпие от собствената си бира, и се взря в мен изпитателно.

— Чакай малко. Познавам този поглед. Точно като онзи път, когато отвлякоха онова момиченце. Попаднал си на нещо голямо, нали?

Джонас говореше за Джой Доун Тероун, ученичката, която бяха открили мъртва зад някакъв изоставен склад преди десет години. Беше изнасилена — както преди, така и след като гърлото ѝ беше прерязано толкова дълбоко, че разрезът стигаше до гръбначния стълб. Тогава не водех разследването, а просто бях един от многото, които доброволно помагат по него, но не можех да спра да мисля за този случай и не вярвах, че става дума за обикновен сериен убиец.

Не бях сигурен защо смятам така, но ми се струваше, че е по-скоро от онези убийства, които колегата от статистиката наричаше „ЗСО“-злощастно стечение на обстоятелствата. Във всеки случай никой никога не разбра истината; така и не открихме заподозрян и не извършихме арест, но всички от „Три“ събрахме пари, за да платим за изработването на исполинския ангел, под който беше погребана жертвата в гробищния парк „Сипван“. Ако се смята и мраморният постамент, ангелът беше висок повече от три метра. Беше голям, но далеч не толкова, че да изкупи вината ни, че не бяхме успели да я предпазим. Ако не това, поне да накараме убиеца да си плати.

— Да, имам случай — потвърдих аз. — Но все още не знам колко е голям.

Джонас долови настроението ми.

— Извинявай, не исках да будя призраците от миналото. Какво мога да направя за теб?

— Можеш да започнеш с разпъването на кръст — отговорих аз. — Но не говоря за религиозната страна на нещата. Разкажи ми кой го е правил, на кого и как точно са го правили.

— Интересно, че се изрази по този начин — отбеляза той, като избърса малко пяна от горната си устна с кокалчето на левия си палец. — Защото реалното му изпълнение вероятно не е имало нищо общо с това, което се вижда по стъклописите в църквите. Но си е било гадничко. Римляните са се прочули с това, че са разпъвали хората на кръст, и заради популярността на историята с Исус Христос, но всъщност много народи са го използвали като основен метод за смъртно наказание в продължение на почти хиляда години. Вероятно първи са били персийците, около шести век преди Христа, но след това са го прилагали и египтяните, картагенците, селевкидите и дори самите евреи. Повечето от тях, включително и римляните, като цяло не са го правили със собствените си сънародници. Разпъването на кръст е било запазено за робите и завладените народи. А има и нещо още по-странно: идеята, че Исус е бил разпнат — имам предвид, на кръст, — не се появява в нито един исторически документ с доказана автентичност, преди от самото събитие да са минали един или два века.

— Тогава какво е станало?

— О, аз не се съмнявам, че не са го пуснали да си ходи — отговори Джонас. — Просто не знаем със сигурност какво точно са му направили.

Той отпи от собствената си „Корона“.

— Във всеки случай Константин забранява разпъването на кръст в Римската империя през триста трийсет и някоя година.

— От какво точно е умирала жертвата? — попитах аз.

— Въпросът е отворен — отговори Джонас. — Най-вероятните кандидати са изтощение, шок, топлинен удар, сърдечна недостатъчност. От друга страна, преди няколко години прочетох една научна статия, в която се твърдеше, че причината най-вероятно е задушаване.

— Как така?

— Когато са използвали напречна греда, ръцете са били закрепвани за нея обикновено преди да я вдигнат на мястото ѝ върху вертикалната основа — която между другото най-често е представлявала истинско дърво, — но вероятно никога не са забивали пироните през дланите. След това, независимо как е била разпъната жертвата, тежестта на тялото е започвала да тегли ръцете надолу, което е ограничавало движението на гръдния кош, докато не настъпи задушаване и в крайна сметка — смърт.

— А защо са използвали истински дървета? — попитах аз.

Джонас сви рамене.

— Най-вероятно за удобство. Кой ще се занимава да търси греда, която да е достатъчно дълга, за да се използва за вертикална основа, а след това ще я мъкне до мястото на екзекуцията, където трябва да изкопае еднометрова дупка, за да я изправи, само за да убие някакъв евреин, който създава проблеми? Много по-удобно е да се използва маслиновото дърво, което вече си е израснало там.

— Защо не са забивали пироните в дланите? — продължих да разпитвам аз.

— Защото вероятно не са можели да издържат тежестта на тялото, дори ако жертвата не се движи, а какво остава ако се бори за живота си. Римляните явно са забивали пирона между костите на предмишницата, точно над китката, а после са привързвали ръката с някакво въже, така че пиронът да не се измъкне от мястото си.

— А краката?

Джонас избърса ръцете си със салфетката.

— Мисля, че тук действителността също се различава от легендата. Ако не греша, обикновено са забивали двете пети заедно с един пирон. Преди няколко години в Светите земи дори беше открит един калценеус…

— Калценеус? — прекъснах го аз.

— Костта на петата. В този беше останала част от истинския пирон, с който е била разпъната жертвата.

Джонас изведнъж спря, когато забеляза изражението ми.

— Изглеждаш така, все едно някой опосум току-що е минал през гроба ти — отбеляза той.

— Колко време минава, докато настъпи смъртта от разпъване на кръст?

Взех един син пастел от керамичната чинийка, която беше оставена до солта и пипера, и разсеяно започнах да го въртя между пръстите си.

— Защо не попиташ някой доктор?

— Ти нали си доктор?

— Имам предвид, доктор по медицина.

— Кой може да каже къде свършва медицината и започва историята? — попитах го аз.

Джонас изсумтя.

— Винаги може да се разчита на теб да извъртиш нещо по философски.

Не отговорих, защото го чаках да продължи.

— Добре, нека да го сметнем — каза Джонас, като вдигна бирата си и я разклати. — Да кажем, от няколко часа до няколко дни в най-лошия възможен случай. Освен от всичко друго зависи и дали са счупили краката на жертвата, за което се предполага, че е било често срещана практика. Ако жертвата е била в състояние да подпира тежестта на тялото си върху краката, може да издържи повече. Не съм сигурен защо, но според легендата не са счупили краката на Исус. Освен това е имало и ограничение във времето, защото според еврейския закон не се е разрешавало трупът да остане навън през нощта.

През нощта. Представих си как Дебора Голд беше висяла навън през цялата нощ, която сигурно ѝ се беше сторила повече от безкрайна, и през цялото време беше умирала, атом по атом. Разделено по минути, това мъчение вероятно не е било толкова тежко, колкото другите неща, които ѝ бяха причинили, преди да я разпънат на кръст. И все пак е било ужасно.

— Разпъвали ли са жени? — попитах аз.

— Предполагам, че не е имало причина да не го правят, но все пак си представям, че се е случвало доста рядко — отговори Джонас. — Говорим за народи, които сигурно са били по-склонни да ги пребиват с камъни.

— Обичайно ли е било да обезобразяват тялото, да отрязват езика или нещо подобно?

Джонас ме погледна странно.

— Не съм чувал за такова нещо — каза той. — Да не искаш да кажеш, че…

— Чакай малко — прекъснах го аз.

През цялото време, докато Джонас беше говорил, аз си бях драскал с пастела по кафявата амбалажна хартия, с която беше застлана масата. Бях нарисувал няколко варианта на вдигната ръка, която държи голям чук — като картинката на популярната марка за сода бикарбонат, — и няколко варианта на някаква друга фигура, с широка основа и големи извивки на напречната линия:

— Какво е това? — попита ме Джонас.

— Не знам — отговорих аз.

Тази, която приличаше на буквата „Т“, сигурно беше кръст, но в рисунките имаше нещо, което не ми харесваше.

— Какво изобразяват? — попита Джонас.

— Нищо, доколкото мога да преценя — казах аз и оставих пастела обратно в чинийката. — Но някак си ми се струва, че може би имат връзка е един случай, който разследваме.

— Какъв случай?

— Убийство.

Джонас ме погледна в продължение на няколко секунди.

— Не говориш за убийство с разпъване на кръст, нали? — попита ме той.

— Точно за това говоря — отговорих му аз. — За съжаление.

Сведох поглед към драсканиците си, замълчах и ми се прииска да бях внимавал повече в някой от часовете по психология, когато бяхме учили за характера и подсъзнанието.

— И освен това са отрязали езика на някого? — попита Джонас.

Кимнах.

— Боже господи — каза той. — Искам да кажа, Исусе Христе.

Джонас взе бирата си, погледа я малко и остави бутилката обратно на мястото ѝ.

— Ако не беше ти, сигурно щях да те попитам дали се шегуваш. Но ти не се шегуваш, нали?

Продължих да гледам рисунките си, без да отговоря.

— Можеш ли да ми кажеш коя е жертвата?

— Дебора Голд.

— Психоложката? Мътните ме взели — изохка той. — А сигурен ли си, че тялото просто не е било изложено по този начин? Имам предвид, че наистина е била убита с разпъване на кръст?

— Все още не са готови резултатите от аутопсията. Но всичко беше направено горе-долу така, както ми го описа. Големият въпрос е защо.

— Без майтап — каза Джонас. — Доста неефективен начин да убиеш някого.

Той довърши своята „Корона“.

— Значи мислиш, че е някакво убийство от омраза?

— За разлика от убийствата, извършени от любов? — попитах го аз.

— Атлет с чувство за хумор — отбеляза Джонас. — Добре, кой може да направи нещо подобно? И защо?

— Общо взето, точно това исках да те попитам аз.

— Ами добре — каза той. — Ако ти кажа, че има такова нещо като антисемитизъм, сигурно няма да се изненадаш. В добавка към почти целия ислямски свят куп маниаци на тема края на света, полувоенни организации и християнски фундаменталисти също мразят евреите. Американските скинари най-често са против чернокожите, но и те не подбират много — според тях евреите контролират телевизионните канали, банковата система и прочие. Е, мисленето никога не е било най-силната им страна. Ако стане по тяхната, ще се върнем на нивото на цивилизацията в Монголия, преди вождовете да обединят племената си. А дори да стане така, на тези тъпаци изобщо няма да им хареса, защото изведнъж ще открият, че никой няма да иска да им отдава чест. Те винаги са фатално неосведомени за социологията и психологията на хората, да не говорим за историята. Хората просто никога не се държат така, както очакват тези клоуни — особено те самите. Не си представям подобни смешници да знаят достатъчно, за да изпълнят исторически достоверна екзекуция с разпъване на кръст. Дори ако добавим елемент на лична омраза, това обяснение си остава твърде фантастично.

— А може ли да е някакво политическо изявление?

Джонас се почеса по брадата, докато обмисляше въпроса.

— Да, в това има някаква логика, като се има предвид колко по-лесно е просто да застреляш някого, ако толкова те дразни. Освен това се връзва и с отрязването на езика — все едно става въпрос за нещо, което тя е казала на някого. Или е заплашила, че ще каже. Но с изключение на някакви благотворителни вечери за набиране на средства за Демократическата партия или нещо подобно. Никога не съм чувал тя да се е занимавала с политика. Дали не е участвала в съдебен процес, или е давала показания като експерт? Може би някакво дело за попечителство?

— Не знам за такова нещо — отговорих аз.

Навярно подсъзнанието ми отново беше поело инициативата, но по някаква причина реших да не казвам на Джонас за това, което Уейн беше намерил в устата на Голд.

— Или — продължи той, като вдигна показалеца си — може би всички тези философии са прекалено сложно обяснение. Ами ако е било нещо, свързано с нейната професия? Някой ядосан пациент или някой друг психолог, когото е разгневила с нещо? Това може да е по-подходяща гледна точка. Най-простото обяснение, което отчита всички факти, обикновено се оказва истинското. Нали се сещаш, бръсначът на Окам.

— Искаш да кажеш, че са я очистили по някаква обичайна причина, а цялото това представление е само за заблуда?

Джонас сви рамене, изрови две парченца начос изпод едно листо маруля и ги изяде.

— Истината невинаги е далече от ума — каза той.

Изведнъж си спомних онази сутрин, в която двамата с Джонас заедно правехме палачинки в църквата и отец Джо беше донесъл още брашно. На опаковката имаше кръгла емблема, според която брашното беше произведено от компанията „Роман Мийл“.

— Последен въпрос — казах аз. — Знаеш ли дали древните римляни някога са стигали до тази част на света?

Джонас ме погледна любопитно.

— Не — каза той. — Ще ми кажеш ли какво общо има това с цялата история?

— Все още не знам — отговорих аз.