Черните птици

9

Момичетата хвърлиха раниците си в каросерията на „Бъфорд“, седнаха отпред при мен, сложиха си коланите и потеглихме. След двайсет километра седнахме на пристанището на езерото Булфрог на една маса от ковано желязо на кея и си поръчахме пържен сом и скариди. Беше ясно и хладно, а ветрецът носеше леко ухание на сенчеста вода и дим от запалени дърва някъде отдалече. Няколко от канадските гъски, които по цяла година живееха тук, минаха покрай нас на път за откритото водно пространство и оставиха дълги блестящи следи с формата на буквата „V“ по гладката повърхност след себе си.

Гледах как момичетата преговарят помежду си за обща поръчка на гарнитури, така че да могат да опитат от всичко най-вкусно. В крайна сметка се спряха на пържена бамя, зелева салата с майонеза, доматено пюре и пържени картофи и за няколко мига се почувствах най-щастливия човек на земята. Кейси, която беше започнала живота си като единствено дете, винаги беше демонстрирала повече енергия, склонност към безредие и драматизиране на нещата. Забелязваше и реагираше на всичко и се ядосваше лесно, но прощаваше също толкова лесно. Беше наследила от Джейна очите, брадичката и чувствителността, но нейната сила и творчески заряд се проявяваха по различен начин — в куража, оригиналността и умението да мисли извън шаблоните.

След нея се роди Джордан Джилиън, която се оказа нещо като антипод на Кейси и с всяка следваща година все повече се превръщаше в миниатюрна женска версия на хладнокръвния мистър Спок от телевизионния сериал „Стар Трек“, но без заострените уши — логична, съсредоточена и балансирана, лишена от всякаква склонност да се заблуждава. Ако имаше човек, който да е роден за инженер или може би за физик, това беше Джордан. Разбираше всичко, свързано с математиката и механиката, без да полага никакви усилия. Любимата ѝ природна сила беше гравитацията и направо побъркваше Джейна и Кейси, като не спираше да пуска топчета за тенис на маса, кламери и копчета, а понякога и котката от най-горния етаж на къщата право върху тях, като засичаше времето за падане с малкия си розов ръчен часовник. Освен това беше подредена и се интересуваше от екология — беше едно от онези момичета, които се тревожат за горите и следят научнопопулярните предавания.

— Мисля да си поръчам това — обяви Кейси. — „Безалкохолно ягодово дайкири“.

Тя разсеяно отметна един кичур от лицето си с жест, който толкова ми напомни на Джейна, че сърцето ми се сви.

Джордан беше отвратена от този избор.

— Пет долара за стограмов шейк — каза тя. — Гениално.

По някаква причина Кейси не отговори. Беше се загледала в един мъж с посивяла брада, кафяв гащеризон и избеляла платнена шапка с периферия в камуфлажни цветове, който мина с рибарската си лодка покрай нас през бавната зона, небрежно подпрял на кърмата въдици за платика. Кейси му помаха с ръка и той махна в отговор.

— Сериозно, как сте? — попитах ги аз.

Кейси сви рамене, а Джордан попита:

— С кое?

— Имам предвид дали спите добре, дали си пишете домашните, как е бойният дух, такива неща.

Джордан зарея поглед над водата.

— Всичко е наред.

Кейси избра една царевична пръчица от кошничката и отхапа крайчето.

— Това всъщност не е вярно, тате — каза тя. — Без теб не става. Къща, в която живеят само жени, е като някаква имитация на истински дом. Все едно е зоологическа градина, в която няма горила. Всичко е подредено и тихо и няма кой да проверява дали нощем в гаража не идват чудовища — всички се крием и се надяваме, че е било просто опосум…

— Кога сте чували опосум в гаража?

— По-миналата вечер — отговори Кейси.

— Откъде знаете, че е бил опосум?

— Опосумът остави визитна картичка, тате. Как иначе?

Джордан поклати глава. Не откъсвах поглед от Кейси.

— Както и да е, сега мама постоянно се грижи за нас, оправя ни дрехите и прочие — продължи Кейси. — Имам предвид, че преди беше по-добре, когато само ни караше да си напишем домашните, а след това ни гонеше по стаите, за да може да ти седи в скута.

Сведох очи към студения чай, който си бях поръчал.

— И аз мисля така, Кейс — отговорих. — Но нещата са малко сложни.

Между веждите на Джордан се появиха няколко малки бръчки и тя отново поклати глава.

— Не е лесно, но всъщност е доста просто. Мама вече не иска да бъдеш полицай, а ти не можеш да се откажеш от работата си.

Кейси схруска остатъка от царевичната пръчица.

— Имаш дарба да изтъкваш очевидното — отбеляза тя.

— Това го чу в онзи филм, който гледахме миналата седмица — отвърна Джордан. — Добрата памет не замества самостоятелното мислене.

— Ей, момичета — прекъснах ги аз. — Не е ваша работа да се тревожите за мен, нито за майка си. Ние двамата с нея трябва да се справим със ситуацията, но…

Кейси ме прекъсна на свой ред:

— Мама казва, че си изгубил центъра си или нещо подобно.

Джордан подигравателно изсумтя.

— Тя ли ти го каза? — попитах аз.

— Не на мен. На баба. Двете говореха по телефона, а аз подслушвах. Мама говореше така, сякаш става въпрос за някаква карма.

— Кармата не съществува — каза Джордан. — Става въпрос за убийство. Татко не може да остави работата си, докато има хора, които продължават да правят такива неща. Какво ще стане, ако всички полицаи спрат да ходят на работа?

— Да, тате, какво става със случая? — попита ме Кейси, която вече беше преминала на следващата страница. — Всички в училище ни питат докъде сте стигнали. Дори учителите. Като че ли аз знам нещо повече от тях.

Порциите ни пристигнаха и Кейси взе една скарида, откъсна опашката, хвърли я във водата и продължи да гледа след нея, докато една платика не се показа да я изяде. После метна скаридата в устата си. Джордан разбъркваше зелевата салата с вилицата си. Осъзнах, че и аз не съм много гладен.

Кейси преглътна.

— Някои от децата казват, че убийците били от някакъв култ. Но освен това ги чух да си говорят, че никой няма да ги хване, защото не са от плът и кръв.

Джордан презрително поклати глава, но продължи да мълчи.

— А какви са, призраци? — попитах аз.

Кейси сви рамене.

— Казват, че не са оставили никакви следи или пръстови отпечатъци. Някой дори спомена, че онази вечер са чули там цвилене на коне и тропот на ботуши. Вярно ли е?

— Кой каза това?

— И аз исках да разбера, но беше май, че някой чул брата на някого, който разправял на братовчедка си.

— Просто ми се иска да знаех малко повече за криогенното инженерство — каза Джордан, без да вдига поглед.

— Крио-какво? — попита Кейси.

— Защо, Джордан? — попитах аз.

— Ами едно от децата каза, че чичо му смятал, че Адолф Хитлер и Мартин Борман не са загинали в края на войната. Че са накарали да им отрежат главите и да ги замразят и нацистите ги пазят в някакъв фризер в Аржентина. И сега са ги свързали с някакви машини и главите им казват как да се борят с нечистокръвните раси и със световната еврейска конспирация.

— Гадост — отбеляза Кейси.

Джордан спря да разбърква зелевата салата и остави вилицата си.

— Работата е там, че някои хора наистина се замразяват, така че може би се случват някакви неща, за които не знаем. Чичото на онова момче, което говореше за Хитлер и Борман, казал на цялото семейство да бъде нащрек.

— Как така?

— Предполагам, че е имал предвид да внимават. Да не би да им се случи нещо лошо.

— Защо?

— Защото правителството вече било извън всякакъв контрол и нямало да се спре пред нищо. Казал, че те са изгорили онези откачалки в Уейко онзи път и сега…

Тя спря и се намръщи, без да откъсва поглед от зелевата салата.

— И сега какво, миличка?

Очите ѝ се вдигнаха, за да срещнат моите.

— И сега ще настане ад на земята.