Черните птици

39

Когато излязохме от ресторанта, Ел Ей попита:

— Може ли аз да карам, Бис?

Забелязах няколко репортери, които бързаха към кея за лодки под наем по-надолу на брега, а камерите и останалото им оборудване се люлееха на вратовете и се удряха по хълбоците им.

Според мен „Бъфордина“ беше доста застрашителна, но това понятие нямаше особен смисъл за Ел Ей. Помогнах ѝ да си облече жилетката и да закачи предпазния ключ, който спира двигателя, ако водачът на лодката падне зад борда. Тя пъхна бейзболната си шапка под таблото и прибра косата си с жълт ластик. После си сложи слънчевите очила, закопча прасковения си анцуг до брадичката и се настани на капитанското място зад щурвала. Накрая внимателно се отдели от кея, прекара ни по бавния коридор до открити води, зави към средата на езерото и натисна дросела.

В характера на Ел Ей нямаше средно положение, но по някаква причина днес тя подаде само толкова газ, колкото да се качим върху вълните и да се движим с прилична скорост. Зад нас от кея вече потегляха няколко моторници. Ел Ей хвърли поглед през рамо и отново се съсредоточи върху езерото пред нас. Движехме се на ниски обороти и другите лодки вече бяха на не повече от половин километър след нас. Ел Ей сякаш забрави за тях.

Няколко минути по-късно, докато минавахме покрай един от малките необитаеми острови, пръснати в езерото, на около двеста метра пред нас минаха няколко други рибарски моторници и заобиколиха острова от другата му страна, а хората в тях дружелюбно си помахаха за поздрав.

Към този момент курсът на Ел Ей беше отвел „Бъфордина“ до един малък нос на острова, така че лодките след нас ни бяха изгубили от поглед. Очите ѝ се присвиха, когато свърна в разпенената водна диря, оставена от рибарските моторници. Тя направи рязък завой надясно и натисна дросела. „Бъфордина“ подскочи и се устреми напред и Ел Ей поведе лодката в плътна дъга покрай острова с такава скорост, че стрелката на тахометъра затанцува в червената зона. После Ел Ей изравни курса и с едната ръка на щурвала, а с другата на дросела, подкара обратно покрай отсрещния край на острова, като съсредоточено оглеждаше ярко осветената вода пред нас за други лодки, паднали дървета или птици. Аз се държах с всички сили. Когато човек се движи с осемстотин километра в час в пътнически самолет, може да се отегчи. Когато се движи със сто осемдесет и пет километра в час с рибарска лодка, не може.

От водата пред нас излетяха няколко патици, които се оказаха червеноглави потапници; за разлика от зеленоглавите патици, които обитават по-малки водни басейни, те залагат на хоризонталната скорост вместо на височината на полета, когато се подплашат. Ел Ей влезе под тях, намали скоростта, за да се изравни с тяхната, вдигна показалец като револвер към мъжката патица, която водеше ятото с яростни махове на крилете си, и се престори, че стреля. После издуха дима от върха на пръста си, прибра въображаемия револвер обратно в кобура и отново натисна дросела.

Когато заобиколихме острова, Ел Ей намали скоростта и влезе обратно в основния воден канал, така че се озовахме на няколкостотин метра зад преследвачите си. Стори ми се, че различавам човека на носа на водещата лодка с репортери, който се суетеше с калъфа на камерата си. Караха в индианска нишка със скоростта от около трийсет възела, на която са способни лодките под наем, а „Бъфордина“ вече се движеше в края на процесията. Един оператор се взираше през телескопичния обектив и се опитваше да ни открие в езерото пред себе си, но никой не се сети да погледне назад.

Когато стигнахме до северния край на канала Янси Крийк, Ел Ей намали скоростта и направи обратен завой покрай брега, като се оглеждаше за подходящо място за риболов. Слънцето вече беше подминало зенита си, когато тя откри едно дълбоко заливче, обрасло с водни лилии. Ел Ей зави към него и дръпна дросела докрай към себе си, така че влязохме в заливчето по инерция, докато лодките на репортерите постепенно се изгубиха в далечината, като продължаваха да ни търсят.

Отидох до носа, за да спусна във водата електрическия мотор за тролинг, проверих кабелите на акумулаторите и натиснах педала, за да отдалеча лодката от водните лилии. После извадих въдиците и хвърлих поглед към сонара, но реших да ловим риба по истинския, примитивен начин и не го включих.

— Който хване най-хубавата риба, плаща сметката за вечеря — предложих аз.

Ел Ей поклати глава, докато се измъкваше иззад щурвала и отваряше едното рибарско столче на кърмата.

— Който хване първата — каза тя.

Това не беше голяма изненада. Тъй като искаше да вижда екшъна, тя щеше да лови на плитко — освен призори и по здрач в плитките води рибата кълве по-бавно, но пък от там излизат много хубави парчета. От друга страна, в търсене на незабавни резултати аз планирах да ловя на дъното на заливчето с пластмасов червей, а това обикновено е най-бързият начин да се улови нещо.

— Хейзън направи така, че да ме уволнят. Защо, си остава загадка — подхвърлих аз, като подадох на Ел Ей по-леката от двете въдици. — Но все пак продължавам да си мисля за Голд. Имам предвид, какво толкова е станало, за да излезе от къщата си онази вечер, по дяволите? Ако се съди по резултатите от лабораторията, партито е било в разгара си. Какво я е накарало да излезе точно в този момент?

Ел Ей прибра ластика в джоба, сложи си шапката, закачи на въдицата едно зелено плаващо жабче и метна въдицата в открити води, за да я изпробва.

— Според мен зовът на парите — каза тя. — Не се сещам за друго, което да я мотивира достатъчно, за да го направи.

Тя настрои инерционната спирачка на макарата и отново метна въдицата. Доволна от резултата, нави кордата обратно и се обърна към водните лилии.

— Страх? — предположих аз.

Избрах петнайсетсантиметров пластмасов червей и го закачих на кукичка размер 1/0 заедно с капковидна тежест и едно прозрачно мънисто.

— От какво? — попита Ел Ей.

— От изнудване например. Представи си, че е имала някакви мрачни тайни. Имам предвид по-мрачни от тези, за които вече знаем.

Ел Ей се замисли. Прехапа единия край на долната си устна — най-старата ѝ техника за съсредоточаване — и хвърли въдицата така, че жабчето леко кацна върху една водна лилия. После отново поклати глава.

— Всички имат мрачни тайни — каза тя. — Но ако е било изнудване, тя е щяла да се увери, че наистина разполагат с нещо, иначе не би отишла да се срещне с тях. Като се има предвид нейният психологически профил според мен не биха могли да блъфират с нея. Била е твърде подозрителна и твърде интелигентна, за да се хване. И се съмнявам, че действително са разполагали с нещо, с което да я изнудват. Не забравяй колко сложно убийство са се канели да извършат. Кой ще се занимава да организира истинско изнудване само за да примами жертвата на бъдещото убийство?

Тя ме погледна.

— Освен това случва ли се изобщо изнудваните да извършват убийства?

Хвърлих лилавия червей до върха на един клон, който се подаваше над водата, и след няколко секунди усетих как тежестта стигна до дъното.

— Не е невъзможно — отговорих аз. — Но по-скоро се очаква да се случи обратното: жертвата на изнудването да убие изнудвана.

— Или поне по филмите става така — каза тя.

Нещо предпазливо подръпна кордата на въдицата ми, два пъти поред. Изчаках една секунда и дръпнах кукичката. Оказа се дребен костур, около половин килограм, и аз го откачих от кукичката и го пуснах обратно във водата.

— Честито — каза Ел Ей.

— Сухарите и водата са от мен — обещах аз.

Тя не обърна внимание на това, съсредоточена в жабчето си.

Разиграх няколко различни варианта в главата си.

— Добре, да кажем, че някой се е обадил на Голд У дома…

— Откъде знаем, че си е била у дома?

— От дамската чанта. Което не ни казва откъде е дошла, но все пак говори, че вече не е била на работа. Ако беше така, чантата щеше да остане зад бюрото, в някакъв шкаф или някъде другаде в личния ѝ кабинет.

— Добре, значи някой се обажда с някакво апетитно предложение — голям аванс, може би ще трябва да свидетелства в съда още на следващия ден, ще може ли да се срещнем, за да го обсъдим, и така нататък, и така нататък.

— Не, не да го обсъдим, това не върши работа — казах аз. — Сигурно са го обсъдили още по телефона, за да я накарат да прекъсне играта с Фрикс и останалите си приятелчета и да излезе от къщата. Значи е трябвало да се срещне с тях, за да си вземе парите, да речем, или да погледне някакви доказателства за съда, може би някакви досиета.

Чух далечното ръмжене на моторни лодки, които се доближаваха по езерото.

Ел Ей подръпна жабчето, така че да падне от ръба на водната лилия, и то веднага изчезна във внезапния водовъртеж. Тя дръпна рязко въдицата към себе си и рибата се хвана. Не бях сигурен дали кордата ѝ ще издържи, затова прибрах собствената си въдица с най-голямата бързина, на която бях способен, и изтичах да настъпя педала на електрическия мотор. Вкарах лодката толкова навътре сред водните лилии, колкото можах, като се надявах да застанем над рибата.

Костурът се стрелна под лодката, после изскочи над повърхността и разтърси голямата си глава. Беше хубав костур, със заоблен корем, който беше започнал да трупа маса за зимата — може би два и половина, дори към три килограма. Рибата подскочи още два пъти над водата, докато Ел Ей успее да я издърпа до борда на лодката, и аз се наведох да я вдигна във въздуха, така че Ел Ей да може да я види. Вече ѝ давах по-скоро три килограма.

Към този момент лодките с репортерите, някои от които бяха вдигнали камерите на раменете си, се бяха приближили достатъчно, за да ги чуваме.

Докато Ел Ей гледаше как измъквам жабчето от устата на костура, репортер от първата лодка — набит младеж с гъсти черни мустаци, който очевидно не ни се сърдеше, че се измъкнахме от тях — ми подвикна:

— Ей, може ли да снимам това?

Вдигнах мократа златнозелена риба така, че камерите да я уловят, после се наведох да я пусна обратно във водата и я проследих с поглед, докато се отдалечаваше.

Новинарските лодки се приближиха максимално, като все пак внимаваха да не закачат въдиците и котвата ни.

— Няма начин да те победя — казах аз. — Предавам се.

Ел Ей не ми обърна внимание. Вече се беше върнала на рибарското си столче. Хвърли леко смачканото жабче на около шейсет градуса по часовниковата стрелка от първото място, този път в един тесен воден канал между лилиите, а после се облегна и зачака, без да откъсва поглед от миниатюрната издутина на гърба му в гладката вода.

Прибрах въдицата си и седнах обратно на моето столче. И двамата мълчахме. Вълните леко и приспивно се плискаха в бордовете на лодката, слънцето топлеше и аз започнах да се унасям. И си спомних странните картинки, които не можех да спра да рисувам вече цяла седмица. Мускулестата гола ръка, стиснала чук, който се оказа меч, вече имаше някакъв смисъл; буквата „Т“ все още беше загадка. Но бях забелязал, че вече си я представям по-различно — все по-малко приличаше на буква от азбуката и все повече на бесилка или на подпорен стълб с напречна греда, в двата края на която висят нещо като кошници за плодове.

После тези образи изведнъж се смениха със спомена за Ел Ей, която се подписваше някъде. Всички букви бяха малки, а инициалите и фамилията ѝ се сливаха в една дума, „лароу“, както се подписваше, откакто я помня. А недалече от ръката ѝ на бюрото, на плота или каквото там беше, лежеше ключодържателят ѝ с кръглия медальон и гравираната емблема — инициали и може би някакъв символ. Не можех да си спомня какво имаше на него. Просто имах силното усещане, че е нещо важно.

— Ей — казах аз. — Какво има на онова медальонче, което носиш на ключодържателя си?

Репортерите се надигнаха, когато чуха тона ми, а Ел Ей ме погледна въпросително, защото забеляза как те се протегнаха към камерите и микрофоните си.

— Зодията ми — отговори тя. — Имаше цял каталог със символи, от които да си избираш — продавачката ме попита кога съм родена, провери коя ми е зодията и ми продаде този.

— Ти си зодия Везни, нали? Как изглежда символът на тази зодия?

— Понякога го рисуват като малко иглу, но моят изглежда по-скоро така.

Тя го нарисува във въздуха с пръст и аз я погледнах с отворена уста.

— Покажи ми го пак.

Този път върхът на пръста ѝ сякаш остави едва забележима следа от дим, докато очертаваше фигурата в пространството.

Беше точно същото „Т“ с увиснали краища, което рисувах от няколко дни.