Черните птици

1

Доктор Дебора Сърач Голд умря на кръста под ледения дъжд, смесен със суграшица, през една нощ в края на октомври на последната ми година в „Три“. Това вероятно не беше най-лошото нещо, което ѝ се беше случило през този ден, но определено беше подготвяно в продължение на повече от две десетилетия и няма никакво съмнение, че животът на много хора можеше да бъде спасен, ако тогава някой тук знаеше за него. Колко от тях в действителност заслужаваха да бъдат спасени, е съвсем друг въпрос, на който аз не мога да отговоря.

Около час преди да се обадят, се бях изправил да се протегна до моя прозорец на третия етаж, който гледаше към Броуд Стрийт. Годината бързо отиваше към своя край и въпреки че времето до вчера беше почти меко, през нощта зимата беше пристигнала под формата на посинял от студ северен вятър, бръснещ с озоновото си острие. Фронтът вече ни беше отминал и дъждът се сипеше отвесно, а аз гледах цветните чадъри, които се полюшваха по тротоарите, опитвах се да си спомня кой филм на „Дисни“ ми напомнят и се чудех защо денят изглежда още по-мрачен, а не по-светъл от тях.

Няколко гълъба, кацнали на перваза под прозореца, се накокошиниха до размерите на яребици и безстрашно ме загледаха с клоунските си очи. Три етажа под тях мокрите червени тухли на улицата изглеждаха необичайно чисти въпреки фасовете и разнообразните мръсотии, които бавно се носеха в канавките. Беше октомври на границата между трите щата, а моят прозорец беше като мембрана между две противоположни реалности: там навън наближаваше Денят на благодарността, а по петите го следваше Коледа; тук вътре небето беше от жужащи луминесцентни лампи, които никога не угасваха, а празниците просто не съществуваха.

Това тук е „Три“ — квадрат със страна от една пресечка на дължина, висок четири етажа, сив като цвета на лунната повърхност, — където винаги мирише на боров дезинфектант и неприятности, а в устата остава слаб, но неизличим вкус на опърлен памук. Ако някой можеше да го изгори до основи, като запали матраците и затворническите униформи в килиите на четвъртия етаж, от „Три“ отдавна щеше да е останал само един кошмарен спомен. Самата конструкция на сградата стене от болка, когато повее източният вятър, а хората казват, че прилича на украинското посолство в Гъзобръкистан. Наричаме я „Три“, но сградата е известна и с други имена — официалното ѝ название е Трищатски комплекс за обществена безопасност, в заглавията на вестниците е ТКОБ, някои от чиновниците и надзирателите я наричат „Такобата“, а други — „Вълшебната планина“. Подчинените на окръжния прокурор, секретарите от съдебната канцелария и полицейските служители, които отговарят за изпитателните срокове и пускането под гаранция, са натъпкани в стаите под южните фризове на сградата, където се събират птиците, така че я наричат „Града на гълъбите“, когато са в добре възпитана компания, или „Града на курешките“, когато са сами.

Но сградата е уникална — стъпила на територията на три щата едновременно, дом на три отделни полицейски управления, които съжителстват на третия етаж с изглед към Броуд Стрийт и витрините на магазините от времето преди Голямата депресия, които бавно отиват по дяволите, и тъмните железопътни депа отвъд тях, останали още от ерата на парните локомотиви. От моя прозорец се вижда североизточният ъгъл на щата Тексас, около стотина акра от щата Арканзас и ако се погледне под точно определен ъгъл, едно тънко резенче от щата Луизиана. За хората, които са склонни да откриват символично значение в сградите, никак не е трудно да възприемат специално тази като наблюдателна кула.

Върнах се на бюрото си. Закъснявах с предаването на три поредни отчета за тримесечието и цял куп полицейски доклади и включих компютъра. Вместо служебния сайт на монитора се появи шахматната партия, която бях започнал още вчера, но след това бях забравил. Чух стъпки зад гърба си, обърнах се и видях Дани Райдаут, който критично оглеждаше ситуацията на монитора. Приличаше на каубой, какъвто си беше и в действителност — полупрофесионален бикоборец с гръден кош и ръце, които приличаха на речни камъни, събрани в червената му риза „Ренглър“. Прекарваше всяка свободна минута на открито, с каубойска шапка, така че цветът на кожата на лицето му плавно преминаваше от мъртвешко бяло на челото до нещо като прегорял махагон на челюстта и врата. Той продължи да разглежда дъската през рамото ми. Реших да опитам с един ход, преди да изключа играта, хванах мишката и преместих курсора върху пешката пред топа от страната на царицата.

— По-добре не го прави, шефе — каза той.

Обърнах се да го погледна.

— Това ли ме съветва Червеният ездач? — отговорих му аз. — И какво да направя тогава?

— Размени офицерите.

— Не знаех, че играеш шах.

— През последната година в гимназията бях председател на шахматния клуб.

Бях се научил да играя — или поне бях разбрал как се местят фигурите — горе-долу по същото време от живота си, в безкрайните часове на занималнята в гимназията „Генерал Бракстън Браг“. Дори да бяхме имали клуб по шах, със сигурност нямаше да ме изберат за председател. В крайна сметка все пак бях станал достатъчно добър, за да печеля повечето партии — освен когато срещу мен играеше нашият треньор по футбол Алонсо Бъбнър, по прякор „Единайсетата Божа заповед“ („Не губи мача“). Човекът се справяше по-добре със задачата да ме направи офанзивно крило, отколкото шахматист.

Треньорът вярваше, че ключът към всяка победа се крие в спринта с топката на футболното игрище и в конете на шахматната дъска. Спринтът с топката ми се струваше съвсем логичен, но конете ми създаваха големи главоболия. Атаката с тях е косвена — комбинация от едно и две квадратчета под прав ъгъл във всяка възможна посока — и не може да бъде блокирана с фигурите, които стоят на пътя им. Но да знам това правило не беше същото като да умея да мисля с четири-пет хода на коня напред, а точно толкова му трябваха на човек, за да се изправи срещу тренер Бъб.

Точно в този момент изведнъж видях със съвършена яснота образа на игрището в гимназията в окръг Рейнс, където играех футбол в отбора на тренер Бъб, погледнато от средата на последния ред седалки в сектора за гости. Стадионът беше ярко осветен, но съвсем пуст и притихнал. Докато го гледах, идеално насложен върху шахматното поле на монитора на компютъра ми, светлините започнаха бързо да угасват една след друга. Всяка оставяше неразгадаема следа, твърде мимолетна и бледа, за да се регистрира от ретината ми, така че вместо това по някакъв начин се отпечатваха направо в мозъка ми. После започнаха да угасват и светлините извън стадиона, като вълна от мрак, която се спускаше към хоризонта във всички посоки. Светът след нея оставаше потънал в студена, беззвездна пустош, по-дълбока и черна от нощта.

Колкото и да беше наситен, този образ беше нетраен и се разтвори почти мигновено, като ме остави вторачен в шахматната дъска зад него. Още от дете имах нещо, което баба ми наричаше „късовидство“. Беше нещо повече от обикновена интуиция, но се проявяваше твърде рядко, непредсказуемо и почти неизменно беше прекалено слабо, за да се определи като истинско ясновидство, от което да има някаква полза, така че просто го приемах като знак от съдбата и продължавах. Както обикновено, и този път нямах никаква представа какво означава видението. Поседях още малко, като разсъждавах по този въпрос и чаках сърцебиенето ми да намалее. Не ми хрумваше нищо.

Вместо това си спомних, че както обикновено напоследък, и тази сутрин бях пропуснал закуската, и започнах да се чудя дали между нивото на кръвната захар и развинтеното въображение има някаква връзка. Намерих няколко сравнително новички банкноти по един долар в щипката си и се отправих към стаята за почивка. Вътре нямаше никого, така че я прекосих и застанах до прозореца, за да погледам дъжда от друг ъгъл. Сякаш беше започнало да вали по-силно и макар че не чувах нищо през дебелото двойно стъкло, реално си представих как усещам миризмата на дъжда. Два факта, които по някаква необяснима причина ми се сториха странни и злокобни.

Натиснах копчетата за две шоколадчета, налях си кафе в чаша от стиропор и отворих един брой на „Газет“, който някой беше оставил на една от малките пластмасови масички до стената. Във вестника не ме очакваха никакви изненади: всичко живо подкрепяше предложението за нов център за лечение на наркомани и въвеждането им обратно в обществото, стига да не се случваше в техния квартал; командосите на Евангелистката църква се бяха разпенили срещу сексуалното образование и изучаването на „Хъкълбери Фин“ в гимназията; политиците от Луизиана се опитваха да докопат процент от бюджета на новата магистрала. Имаше и специален ретроспективен материал по случай десет години от неразкритото изнасилване и убийство на Джой Доун Тероун, загинала на единайсет години, който преливаше в изброяване на всички неразкрити убийства и изчезвания на момичета и млади жени в тази част на щата през последните трийсет години. Сгънах вестника и го хвърлих в другия край на масата.

В този момент видението с игрището в гимназията „Браг“ се върна отново, като този път се насложи единствено върху фона на стаята за почивка. Беше по-настоятелно, като документален запис на нещо, което се е случило наистина. Сега трибуните и игрището вече не бяха тъмни, а се тресяха от живот, светлина и шум под студения сив рев на дъжда, който се изливаше над целия окръг и заплашваше да издави мажоретките, духовите оркестри и крясъците, аплодисментите, свирките и тромпетите от трибуните, които не отслабваха от първия съдийски сигнал до края на играта. Беше големият мач от празненствата, които се организираха от гимназията за срещите на випуска; игрището вече се беше превърнало в стотина метра изровена кал и мокри чимове; от изхода на този мач зависеха регионалната титла и единственият ни шанс за титлата на щата. Времето ни изтичаше. Бяхме застанали в неравен кръг и от нас капеше вода и пот. Очите на всички ни бяха приковани в номер 16, куотърбека Елдрю Кливланд Дазброу, който с брутални усилия успяваше да се задържи на крака и с гордо вдигната глава въпреки двете пукнати ребра, които щяха да се видят на рентгеновите снимки след края на мача.

— Пас „Червена кука“? — изръмжа той през стиснатите си зъби.

Джони Трамел току-що беше дотичал от страничната линия, за да ни предаде треньорските указания за тактиката в следващото разиграване.

— Ти бъзикаш ли се? — добави невярващо Даз.

Джони, най-добрият ми приятел в гимназията „Браг“, беше фокусник. В есенното представление на театралния кръжок беше изиграл ролята на Доктор Магьосник, а аз го бях виждал да кара всякакви неща да се появяват и изчезват по желание — монетите от колекциите си, топки за голф и дори, в един незабравим случай, един жив хамстер, който първо беше изчезнал, но после някак си беше успял да се измъкне от джоба на сакото му и беше пропълзял в деколтето на пуловера на Джейни Кокран. Но колкото и да беше бърз и ловък, дори Джони никога нямаше да успее да направи този фокус — не и в тези условия, не и срещу скоростта, с която се отличаваше дефанзивното крило на другия отбор. „Ястребите“ ни водеха със седем точки, а до края на мача оставаха две минути и половина. Това щеше да бъде единственият ни шанс да ги обърнем. Джони нещастно поклати глава.

Но търпението на Даз вече се беше изчерпало.

— Добре тогава — каза той. — Слушайте ме внимателно, лесбийки такива. Говори по-висша сила, която ви казва, че малкият Джони всъщност е казал „Финт надясно двайсет и две“, и точно това ще изиграем срещу тези меки пишки.

Той ми намигна и се наведе встрани, за да се изплюе през протектора на лицето си. Видях как се сви от болка и оголи зъби от това движение, но се стегна и плесна с ръце, за да разтури кръга. И после, докато заставаше зад центъра, направи същото, което винаги правеше, когато се наложи — изпрати болката си в някакво друго измерение и се преобрази в неконтузена версия на самия себе си. Единствената следа от страданието остана кръвта по ръцете му.

Когато съдията даде сигнал за началото на разиграването, аз финтирах наляво към страничната линия, докато Джони профуча покрай мен, за да посрещне противниковия играч, който покриваше Даз. В същото време Даз се отдръпна назад от линията, притиснал топката до хълбока си, все едно всеки момент щеше да я изпрати напред. Аз се втурнах напред през дясната половина на полето в мига, в който Даз прехвърли топката над рамото ми с безупречен пас. Когато я улових, вече бях на двайсет метра навътре в полето на противника, недостижим за защитниците, и няколко секунди по-късно отбелязах тъчдаун, с който стопихме преднината на „Ястребите“ до една точка. В следващото разиграване рискувахме с опит за две точки и ги спечелихме — този път с по-проста тактика, при която съотборниците ми блокираха пътя на защитника срещу мен, за да ми позволят да го преодолея, а аз се изстрелях напред с цялата сила, на която бях способен. Вече водехме с една точка.

Играта беше подновена от центъра на игрището и нашият отбор успя да изпрати топката чак в дъното на тяхното поле въпреки проливния дъжд, така че „Ястребите“ нямаха никакви шансове да се върнат в мача. Четири безнадеждни разигравания по-късно с тях беше свършено. Даз успя да клекне на едно коляно, за да приеме поздравленията на публиката, и регионалната титла беше наша.

Всички треньори смятаха, че ако успее да се предпази от контузии, Даз със сигурност ще спечели спортна стипендия от голям университет и вероятно няма да му се наложи да чака дори до втория кръг от набирането на играчи за професионалната лига. Но както се оказа, смъртта вече го беше белязала. Към средата на сезона, когато вече изглеждаше, че отборът на Лесотехническия университет на щата Тексас със сигурност ще играе на финала, а Даз беше в основния състав като резервен куотърбек, той се заби челно в един тежкотоварен камион в покрайнините на Бомонт, седнал зад волана на чисто новото ауди, което му беше дал „назаем“ собственикът на автокъщата, бивш възпитаник на нашата гимназия. Даз загина на място.

Спомените се спукаха като мехури, когато Райдаут подаде глава през вратата и вдигна дясната си ръка с разперени пръсти като кокоши крак.

— „Шоуто на Квадратни гащи“ започва след пет минути — каза ми той.

— Мислех, че е твой ред — възразих аз.

— Напротив. Разменихме се, за да заведеш момичетата в „Морски свят“.

Той изчезна, като остави след себе си мъжествен полъх на афтършейв „Стетсън“.

Един от предишните началници на полицейското управление от страна на щата Тексас беше измислил нещо, което се наричаше „Денят на пресата“. Определяше се зала за пресконференции, в която различните отдели обявяваха началото на благотворителни кампании, извиняваха се за липсата на напредък в разследването на убийства, отправяха предупреждения срещу пияните шофьори и разпространяваха тактически лъжи. Предишният ми партньор Флойд Зито беше измислил друго име — „Шоуто на полицай Квадратни гащи“, — което се оказа по-харесвано. Тази сутрин от „Канал 6“ искаха да заснемат двеминутен репортаж за рисковете, които носят металните решетки на прозорците.

Към този момент небето над трите щата вече беше потъмняло до цвета на мокра шистова плоча, а дъждът продължаваше да се излива непрекъснато. Биеше безшумно по прозорците и се стичаше по стъклото на миниатюрни реки. Погледнах към шоколадчето, от което току-що бях отхапал. Не виждах да му има нещо, но нямаше абсолютно никакъв вкус. Хвърлих го в кошчето за боклук, погледнах колко е часът и се отправих към мястото за моето рандеву с телевизионните камери.

Когато влязох в залата за пресконференции, една репортерка се надигна от сгъваемия метален стол, на който седеше, и се приближи към мен. Познавах я от няколко предишни интервюта. Казваше се Малъри Пек и беше слаба, напрегната, полагаше големи грижи за черната си коса и се усмихваше рядко. Малъри протегна към мен малката си ледена ръка, докато една асистентка с тесни износени джинси с дупки на коленете и тениска на „Саундгардън“ се появи отнякъде с комплект за гримиране, като в движение навеждаше глава и преценяваше ъглите и сенките по лицето ми с професионално око.

— Е, Джим — каза Малъри. — Готов ли си да се обърнеш към широката общественост?

Преди да отговоря, видях как Райдаут се приближава към нас и ми се усмихва накриво в знак, че признава поражението си, като в същото време зарежда и стреля във въздуха с въображаемия си револвер. Райдаут кимна към кабинета на полицейския началник и застана до нас, а Малъри плавно пренасочи вниманието си към него.

— А, всъщност са ми изпратили ездача на бикове.

Усмивката ѝ стана с няколко вата по-ярка, докато разглеждаше мускулите на Райдаут.

— Бикоборец — поправи я той и грейна на свой ред. — Ездачите на бикове са онези дребните момчета с криви крака и налудничави погледи.

— Малъри, Дани — представих ги аз. — Дани, Малъри.

После се отправих към кабинета на Оз.

Всеки, който бе работил в „Три“ поне един ден, щеше да разбере жеста на Райдаут с въображаемия револвер, който се отнасяше до трийсетгодишната кариера на Оз при тексаските рейнджъри — правоохранителна организация, основана от типове, които преследваха плячката си докрай и не обичаха да говорят. Мълчаливи, безстрашни, болезнено честни мъже, които никога не се оплакваха, никога не се обясняваха и никога не се отказваха. Суеверните бандити и команчи от деветнайсети век вярвали, че рейнджърите са демони — самотни ездачи, които прекосяват истинската долина на сянката на смъртта; единствените представители на закона на един милион квадратни километра от най-опасната територия на земята.

Преследването, на което Оз дължеше славата си, завършило в един горещ ветровит следобед в окръг Стар, където той се изправил срещу четирима мексикански дилъри по средата на улицата, въоръжен с револвер колт .45 калибър, приет на въоръжение в американската армия през 1873 г., който продължава да използва като служебно оръжие, срещу техните деветмилиметрови автоматични пистолети. Дилърите открили огън срещу него и той отвърнал на огъня. Те изстреляли общо трийсет и три куршума, един от които пробил дупка в сивата му каубойска шапка „Резистол“, а друг се забил в тока на левия му ботуш. Оз не обърнал внимание на изстрелите им, а методично прострелял и четиримата си противници с по един куршум в сърцето, отляво надясно. Според хората, които го познаваха от най-дълго време, Оз знаеше наизуст имената на тези четирима мъже, както и на всеки друг, когото е убил през живота си — с изключение на двама, които наричаше „Лош изстрел номер едно“ и „Лош изстрел номер две“ и които бяха потънали в Рио Гранде в една безлунна нощ, без да имат възможност да се представят.

Оз работеше без организационна структура и заместници. На бюрото му нямаше папки, телбод, моливници или тиксо — само един телефон, мониторът на компютъра, снимка на покойната му съпруга Марта и старомоден бележник с календар. Информацията за всички случаи се съхраняваше в главата му, а когато казваше „работни принадлежности“, имаше предвид своя колт, седлото и шапката си.

Оз беше зад бюрото си и пиеше кафе от обикновена бяла керамична чаша. Лицето му беше розово и гладко избръснато, остатъците от сребристата му коса стърчаха на туфи над щръкналите му уши, а погледът на небесносините му очи беше твърд като волфрам. Ореховата ламперия зад гърба му беше покрита със снимки на други прочути тексаски рейнджъри и защитници на закона от едно време, легендарни играчи от футболния отбор „Далас Каубойс“ и ловци на едър дивеч.

Отидох до ъгъла, където държеше кафемашината си, и подуших съдържанието на каната. Миришеше по-добре от водата, в която се мият чиниите, така че си налях малко в една пластмасова чаша, която взех от таблата до машината. Настаних се на стола с черна кожена тапицерия до бюрото и отпих от кафето.

— Случайно да си направил нещо, с което да си ядосал нашите държавни мъже, а аз да не знам за него? — попита ме Оз.

— Не мисля — отговорих аз. — Защо?

— Тази сутрин ми се обади Дуайт Хейзън.

— Шефът на администрацията? Какво искаше?

— Може би нещо, а може би нищо — каза Оз. — Но не спира да мели за граждански надзор. Което е супер лайняна идея, дори ако всичко друго беше наред. А както може би знаеш, нищо друго не е наред.

Поклатих глава, като си представих десетината дребнави чиновници, които щяха да искат да контролират всичко в управлението и да се боричкат за микрофоните по време на пресконференциите, за да заемат по-добра позиция пред медиите и избирателите си. Представих си призиви за забрана на електрошоковите палки и за увеличаване на бюджета с цел закупуване на повече електрошокови палки, както впрочем и нови автоматични оръжия и снайперски карабини с оптичен мерник, вопли за завръщане към десетте Божи заповеди и подробни предложения за пренаписване на Конституцията.

— Освен това ме попита за теб и онази стара история на гробището — продължи Оз. — Попита ме дали смятам, че „се справяш с проблемите си“, каквото и да трябва да означава това.

Чух зад гърба си три бързи почуквания и веднага ги разпознах, защото бяха същите три бързи почуквания, които често чувах на вратата на собствения си кабинет. Подобно на Оз, обикновено и аз изключвах всички механични и електронни звуци на телефона на бюрото си, което несъмнено представляваше известно затруднение за Бърти, главната секретарка на управлението, защото така ѝ се налагаше непрекъснато да трамбова до кабинета ми, за да ми каже да вдигна.

Оз изръмжа на Бърти да влезе и тя подаде глава през вратата.

— На четвърта — оповести троснато тя. — За лейтенант Бонъм.

Очите ѝ се стрелнаха към дясната ми ръка, после Бърти вдигна поглед към квадрата сиво небе, който се виждаше през прозореца на Оз, и накрая отново погледна към мен. Аз също сведох очи към дясната си ръка, докато се протягах за телефона, заповядах ѝ да спре да се свива и отпуска като клещи и вдигнах слушалката до ухото си.

Обаждаше се Уейн Гастън от лабораторията по криминалистика. Звучеше така, все едно е навън под дъжда, което означаваше местопрестъпление.

— Искаш ли да ти покажа нещо, шефе? — започна той.

— Какво? — попитах го аз.

От другата страна на линията настъпи мълчание, после той каза:

— Ами и аз това се питам в момента…

— Не можеш ли да го снимаш с телефона си и да ми го изпратиш?

— Много ми се иска да го погледнеш на живо — отговори той.

— Не искам да прибързвам със заключенията, Уейн — започнах аз, като се опитвах да не издавам нетърпението, което неочаквано се беше появило в гласа ми. — Но мога ли поне да разчитам, че ще има някой умрял?

— Ще видиш, шефе — каза ми той и не добави нищо повече.