Черните птици

20

Преминах през последните врати с магнитни ключалки във федералния затвор на север от града точно навреме, за да видя как доктор Марк Пендърграс се разделя с кльощаво хлапе с обръсната глава, козя брадичка и поне три дузини татуировки, което отвеждаха с белезници на ръцете и краката.

Затворите за излежаване на максимални присъди са неуморни машини за производство на ярост, отчаяние и лудост, които замърсяват атмосферата по някакъв неописуем начин. Впечатлението не се разсейваше нито от ярките репродукции и мекия мокет в кабинета на Пендърграс, нито от вратовръзката с Доналд Дък, с която се беше издокарал. Той пусна в чекмеджето на бюрото си малък спрей за дезинфекция и се изправи, за да ми стисне ръката.

Беше малко по-нисък от мен и имаше кръгловато лице и светлокафява коса, която падаше на челото и му придаваше вид на колежанин, който навлиза в средната възраст, без да е преживял младежкия си бунт. Беше малко отпуснат в областта на кръста, но не наистина пълен и приличаше на момче по начин, който трудно можех да определя.

Той посочи към два удобни оранжеви стола, разположени в отсрещния край на стаята в близост, която да насърчава общуването, и попита:

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Каза, че разследваш смъртта на доктор Голд? Изненадан съм, че се занимаваш лично с това.

— Гледам да се намирам на работа — отговорих аз.

Хвърлих поглед към бюрото му, което беше по-подредено от моето и не изглеждаше купено на разпродажба от военен склад, но беше горе-долу със същите размери. По него имаше обичайните неща: календар-бележник, моливник, телбод, черен телефон с четири линии, тиксо, снимка на децата, няколко бележника за записки и един по-малък, за задачи. Ако беше моето бюро, щеше да има и безсмислени драсканици на хвърчащи листчета, кламери в различни абстрактни форми, някой и друг мистериозен ключ и поне една осиротяла капачка за химикалка, а може би и забравена чаша с кафе, в което вече отново започваше ранният камбрийски период на биологичната еволюция. Не вярвах, че коефициентът на подреденост на работното място на един човек има пряка връзка с характера му, но все пак мислено си отбелязах видяното.

— С какво мога да помогна? — попита Пендърграс.

— Все още се опитвам да запълня някои празни места, Марк, да разбера каква е била доктор Голд в действителност и защо някой би искал да я убие. Можеш ли Да ми кажеш нещо повече за нея?

Той взе един молив, оставен на календара бележник, подравни бележника с ръба на бюрото и се облегна назад на стола, като разсеяно въртеше молива между пръстите си.

— Ако не се смятат случайните срещи на улицата или в супермаркета, аз съм я виждал само два пъти, откакто сложихме край на партньорските си отношения. По взаимно съгласие, както се казва. — Той се усмихна леко на собствената си шега. — И двата пъти бяха на редовните месечни срещи на психолозите.

— Говори се, че имате някаква лична история помежду си.

Той ме погледна в очите за малко, после извърна поглед.

— Какво мога да кажа? Стигна се дотам, че се разделихме.

— Каква беше причината? Нещо съществено или нещо по-маловажно?

— Не съм сигурен как да го определя, но един от поводите беше моето желание да упражнявам повече контрол върху избора на пациентите си.

— Тя е задържала най-апетитните случаи за себе си, така ли? — предположих аз.

Той сви рамене.

— Подобно нещо сигурно се очаква от всеки старши партньор в обща клиника, но да, впечатлението ми беше такова.

— А заплащането?

— Освен ако не ставаше въпрос за дългосрочен договор, пациентите, общо взето, плащаха в движение за часовете, които получаваха. Във всеки случай в края на месеца всеки от нас получаваше чек за пациентите, с които е работил през съответния месец.

— Имаше ли някаква компенсация за пациенти, които плащат по-малко? Някаква формула за изравняване на заплащането?

— Не.

— И когато се определяше с кои пациенти да работи всеки от вас, какви се падаха на теб?

Той подхвърли молива обратно върху бележника и отговори:

— Повече от тези, които не плащат или забавят плащането. Повече „пет не-та“.

— Петнета? — повторих аз.

Той махна с ръка и обясни:

— Нищо, това е жаргон от студентските години. Така наричахме пациентите, с които е най-трудно да се постигне някакъв напредък: незначителен, немощен, неуверен, невербален, неинтелигентен. Пет „не“-та.

Вдигнах поглед към дипломите и сертификатите, които беше окачил на стената зад себе си. Имаше бакалавърска, магистърска и докторска степен.

— Къде е завършила доктор Голд? — попитах аз.

— Не знам дали изобщо е правила докторантура. Доколкото разбрах, беше завършила някаква професионална школа по психология в Калифорния. От онези, в които сам си съставяш програмата за обучение, не знам точно.

— Знаеш ли за някаква връзка между нея и Бен Фрикс?

— Никога не съм чувал за такова нещо.

— Имаш ли някаква представа с кого сее срещала извън работа?

— Не. Дори не съм сигурен, че изобщо го е правила. Нямахме много общи приятели.

— Всъщност как се запознахте с нея?

— Когато се преместих да живея тук, във вестника пуснаха обява с една малка моя снимка — нали знаеш, в рубриката „Кариери“. Току-що бях започнал работа в психиатричната клиника в Луизиана. Тя се свърза с мен и ми предложи временно партньорство в своя кабинет. В крайна сметка то се разви в постоянно и аз напуснах психиатричната клиника. Работих заедно с нея около две години, преди да се разделим.

— Какво е станало в онази чакалня? — попитах аз. — Чух някакви истории.

На челюстта му потрепна един мускул.

— Историята за чакалнята, да. Аз взех книгата с графика за часовете на пациентите, за да си ги препиша, преди да си тръгна, и тя се опита да ми я вземе от ръцете. И в следващия момент вече се борехме над бюрото на секретарката.

— Кой победи?

— В крайна сметка успях да си препиша пациентите, но в продължение на няколко минути беше доста напрегнато. Според нея всички пациенти, които влизаха през вратата на клиниката, бяха нейни — след като си тръгвам, трябвало да си намеря нови. От моя гледна точка моите пациенти си бяха мои. Вече бях установил терапевтични отношения с тях, познавах хроничните им проблеми и така нататък.

Почаках, за да се уверя, че няма да ми каже нищо повече.

— И това беше всичко?

— Не, стигнахме до съда. Съдия Гейтър очевидно не ни харесваше и двамата, но, общо взето, отсъди в моя полза и аз си запазих всички пациенти, с които вече се срещах.

— Защо смяташ, че Гейтър не ви е харесвал?

Пендърграс се изсмя кратко и горчиво.

— Да не ти е приятел?

— Не.

— Този надут стар пуяк ни правеше физиономии и казваше, че се държим абсурдно.

— И какво се случи после с нея? — попитах аз.

Пендърграс сви рамене.

— Не знам как да го кажа по друг начин, освен че после тя беше заклана като животно и провесена да умре.

Известно време го гледах, без да кажа нищо. После попитах:

— Защо каза „заклана като животно“?

Отново настъпи мълчание и Пендърграс хвърли поглед към телефона си.

— Имам ли нужда от адвокат?

— Не си арестуван — отговорих аз.

— А заподозрян ли съм?

— Според мен знаеш как се провежда едно разследване на убийство, Марк — казах му аз. — Искаш ли да ми отговориш на въпроса?

Той ме погледна внимателно за момент.

— Познавам някои от репортерите, които са били там. Един от тях има телескопичен обектив.

Опитах се да си спомня ъглите и разстоянията и се запитах какво може да се е виждало с помощта на добра оптика от другата страна на ограничителната лента. Реших да продължа нататък.

— А бракът на доктор Голд? — попитах аз. — Знаеш ли нещо повече за него?

Той разсеяно махна нещо от бележника на бюрото си и вдигна очи към мен.

— Не особено — отговори той. — Но хората говорят.

— Какво говорят?

— Говорят, че Анди не е бил щастлив, но не е можел да се измъкне от брака. Дебора вложила пари в бизнеса му и накарала Джеф Файгъл да състави документите, така че, когато приключила с него, Анди вече не бил в състояние да я напусне, без да изгуби всичко или да свърши на заплата, която е трябвало да определя тя. Нямам представа доколко е вярно, но би било прекалено тежък хомот за всеки мъж.

— Искаш да кажеш, че това може да е достатъчен мотив за убийство?

— Питаш за професионалното ми мнение?

— Питам за всякакво мнение.

— Защо не? — каза той.

Един стар и опитен детектив от отдел „Убийства“, когото познавах едно време, наричаше такива ситуации „Твърде много глупости, твърде малко време“. Вече разбирах какво искаше да каже.

— Марк — казах аз. — Разполагам с информация, че в някакъв момент си бил по-обвързан с доктор Голд, отколкото твърдиш.

Той сведе поглед към ръцете си и мускулите на челюстта му отново се стегнаха.

— Откъде? — попита ме той.

— От източници, близки до разследването.

Той вдигна очи към мен и погледът му стана по-твърд и пресметлив.

— Докъде ще стигне това, Джим? — попита ме той. — Имам предвид, че залогът за мен става твърде голям.

— За нея също — отговорих аз. — Работата е там, че когато се озовеш по средата на разследване на убийство, все едно започваш да спиш със слон. Общо взето, нямаш с какво да се пазариш. Кажи ми за групата.

— Групата? — повтори той.

Чух още един глас от миналото. Беше на Бабинка, която в действителност беше по-добра от всеки речник, защото не само знаеше значението и правописа на всяка дума, измисляна някога, но можеше и да каже откъде произлиза, какво е означавала преди, кой я е пренесъл в Америка и още хиляди неща, които всъщност не искаш да знаеш. Конкретно в този случай споменът за нейния глас търпеливо ми обясни какво означава „престорен“.

— Можеш и по-добре, Марк — казах му аз. — Достатъчно си интелигентен, за да знаеш, че нямаше да те попитам, ако вече не знаех за нея. В момента се опитваме да достигнем до версия, която обяснява всички факти, без да ти нарисува мишена на гърба.

Той разгледа ноктите си, докато обмисляше това. Най-сетне се прокашля и отново вдигна поглед към мен.

— Добре, групата — каза той. — Не е лесно да се обясни, но някак си се разви от само себе си. Деб непрекъснато експериментираше. Една вечер няколко от нас се заговориха на едно парти с джакузи, всички бяха надрусани, кефеха се на музиката, и скоро започнахме от време на време да пробваме групов секс…

— Каква музика?

— Не беше на живо, ако това питаш — музика на дигитален носител, най-вече стари рок хитове. Защо?

— Питам от любопитство — излъгах аз. — Всички в групата ли бяха навити за партита с джакузи и кокаин?

— Останах с впечатлението, че за Деб и Бен беше по-важно, отколкото за останалите от нас. Със сигурност само те двамата, и особено тя, винаги изпробваха докъде можем да стигнем, „да се отворим за нови преживявания“, и така се стигаше до все по-шантави неща, докато накрая на мен не ми стана прекалено сюрреалистично. Във всеки случай, аз се отдръпнах от тях горе-долу по същото време, когато започна да ми писва от Деб заради проблемите в работата. Не знам накъде са продължили после.

— Кои участваха в групата?

— Единственият редовен член, за когото знаех, беше Джеф Файгъл, но винаги имаше поне половин дузина различни хора. Понякога идваха и само за един път, за да пробват как е. Бен много пъти идваше с някое момиче, което работеше за него, или дори две-три момичета, а Деб постоянно водеше студентите си, стажантите и всякакви хлапета…

— Хлапета?

— Какво? О, не — нямам предвид непълнолетни. Просто наричам така всички, които са под двайсет и пет. Във всеки случай, нито едно от тях не остана за постоянно.

— А Анди Джеймисън?

— Нямам представа какво си мислеше той, но за мен беше очевидно, че го правеше заради Деб, а не заради себе си. Отначало идваше доста често, но с времето все по-рядко и в крайна сметка просто изчезна.

— Бяха ли замесени и пациенти?

— Не знам за такова нещо, но когато говорим за Деб, човек никога не знае. Все пак тя се омъжи за свой пациент, ако това доказва нещо.

— Всъщност той падаше ли си по груповите изпълнения?

— Само по отношение на химията — достатъчно, за да опита малко кокаин с нас един-два пъти. Останалото сякаш не го интересуваше. И се отказа.

— Чувал ли си някой от групата да е замесен в наркотици на едро?

— Имаш предвид в търговия? Не. Това ли е твоята версия — че убийството може да е свързано с наркотици?

— Просто задавам въпрос, Марк. Все още не знам достатъчно, за да имам версия.

— Не знам нищо за наркотици освен за лична употреба. Мислиш ли, че смъртта на Бен Фрикс е свързана с убийството на Деб? Имам предвид, да няма някаква вендета срещу групата?

— Нямам причина да мисля така — отговорих аз. — От друга страна, нямам причина и да не мисля така. Познаваш ли някой човек, който може да ги мрази толкова?

— Не знам нищо подобно — каза той. — Но искам да знам друго — да очаквам ли да видя името си по медиите във връзка с тази история?

— Нали знаеш как е? — отговорих аз. — Колкото по-дълго време се разследва един случай, толкова по-надълбоко ровят полицаите и репортерите. А те не се съобразяват с правото на личен живот на никого, когато става дума за работата им.

Той ме погледна така, все едно очакваше да добавя нещо, с което да смекча думите си. Аз не го направих.

Най-сетне той сви рамене.

— Е, сигурно има и по-ужасни неща от лошата реклама, които могат да се случат на един човек. Трябва да сме доволни на това, което имаме.

Реших да приключа разговора тук и подкарах обратно към „Три“. Мислех си несвързани неща за секс, наркотици и рокендрол и се питах къде беше мястото на Марк Пендърграс в тази мозайка.