Черните птици

29

Оз беше голям почитател на пикниците на езерото и всяка година, откакто беше станал началник, организираше по един за цялото полицейско управление. Понякога определяше деня шест месеца предварително, без да се притеснява за времето, и независимо как го правеше, системата работеше безотказно. Избраният ден винаги се оказваше перфектен пример за циганското лято в най-добрата му светлина: безветрен, мек и златист. Говореше се, че дори небето не смее да се опъне на Оз, и днес за пореден път не се случи нищо, което да ме накара да се усъмня в това.

Рано сутринта се бяха появили десетина мъже с фритюрници, големи колкото варели за нефт, цели бурета фъстъчено масло и бъчви с филе от сом. Появиха се огромни количества картофена, бобена и зелева салата, а великанските хладилни контейнери за бира и безалкохолни напитки се умножаваха от само себе си, все едно бяха телени закачалки в гардероба. В ранния следобед празненството вече беше в разгара си — с импровизирани софтболни мачове и игри на топка, конференции на по три бири на тема най-подходящата температура за пържене и свободен обмен на експертни мнения по въпроси, които се простираха от различните размери бюстове и световното първенство по бейзбол до ситуацията в Близкия изток и класирането в Националната футболна лига. Непрекъснато пристигаха нови и нови дежурни служители от всички полицейски управления и пожарни команди в региона, както и няколко бракониери от управленията в Арканзас и Луизиана, за да проверят какво става с печеното и ребърцата. В тревата се гонеха, пищяха и се търкаляха деца, а жените — освободени от задължението да готвят — си разменяха клюки, смееха се, слагаха си слънцезащитен крем, слушаха музика или четяха романи с меки корици.

Огледах се, изпълнен с приятното усещане, че от гърдите ми беше паднала някаква тежест и можех да дишам спокойно. Отначало не можах да определя защо се чувствам така, но после се сетих: на това място беше толкова безопасно за Джейна, Кейси и Джордан, колкото изобщо беше възможно.

Трите се настаниха на маса за пикник под стар бор, ударен от мълния, заедно с Ел Ей. Джейна пиеше бира, а Ел Ей и момичетата наизвадиха кока-кола и спрайт от хладилната чанта с размерите на моряшки сандък, която бяхме напълнили с напитки и лед в супермаркета веднага след закуска.

Двамата с Ел Ей отидохме да се поразходим.

— Това не е лош начин да освободиш напрежението — отбеляза тя.

Минахме покрай няколко грила, обслужвани от половин дузина мъже, които се смееха гръмогласно на стари вицове за полицаи и хвърляха по едно око на наперените си наследници — един от тях беше Райдаут, — докато играеха футбол на тревата. Монси се беше отдалечила по брега заедно с някои от жените, но мъжът ѝ Демънд и деветгодишният им син Джарад ритаха топка заедно с цяла тълпа хлапета на възрастта на Джарад.

— Така е — съгласих се аз. — Работата е доста напрегната, ако ѝ се оставиш. Съмнявам се, че Оз е имал точно това предвид, но тези събирания са си добра психотерапия.

— Хм — каза тя и отпи от своя спрайт.

Знаех, че мъжът с якето на „Харли-Дейвидсън“ няма да посмее да се появи тук, но въпреки това не спирах да оглеждам тълпата за конска опашка, рокерско яке или непознато лице. Някои от момчетата, които работеха под прикритие в наркокартелите, го докарваха на външен вид, но просто им липсваше излъчването на истински злодеи. За сметка на това забелязах мъж с каубойски ботуши, джинси, избеляло джинсово яке и бяла шапка с широка периферия „Стетсън“, който се подпираше на висок чинар на стотина метра от групата. Очите му бяха скрити зад огледални слънчеви очила, но сякаш гледаше право към мен. Беше сух и дори от това разстояние се виждаше, че е жилав като кожа за седло. Давах му четирийсет и няколко — определено не беше местен, но приличаше на ченге.

Ел Ей застана до мен и също го забеляза.

— Хм — каза тя. — Мъж като теб.

По гръбнака ми пробяга неприятна тръпка, като гущер с ледени крачета.

— Защо казваш това? — попитах аз. — Изобщо не прилича на мен.

Тя се изненада от тона ми, погледна ме и сви рамене.

— Отвън е различен, но отвътре прилича на теб. Какъв ти е проблемът?

Не знаех как да отговоря на този въпрос, но си помислих, че знам кой е този човек. Реших да отида да си поговоря с него, но Ел Ей отклони вниманието ми. Тя хвърли поглед към началника, който стоеше сам на кея и гледаше към водата като капитан на китоловен кораб, и ме попита:

— Кажи ми какво ти каза Макс.

— Всички говорите едно и също — отвърнах аз. — И той разсъждава като теб. Освен това ми каза, че депресията понякога прилича на студенокръвие.

— Ами слушай го какво ти говори.

Отново погледнах към чинара, но мъжът с каубойската шапка вече не беше там.

— Джейна и момичетата сякаш си прекарват добре — отбелязах аз.

— Аха — съгласи се Ел Ей и се обърна към тяхната маса. — Погледни Кейси, вече е висока колкото Джейна. Говори се, че напоследък момчетата са започнали да ѝ обръщат сериозно внимание.

— Аха — отговорих аз. — Мислех да се заема с това.

— С кое?

— С организирането на продажбата им в робство.

— Тате?

Обърнах се и видях Кейси, която ни доближаваше тичешком, поруменяла и малко задъхана. Златистата ѝ коса беше пусната и светеше на слънцето, а скромните ѝ гърди подскачаха под белия суичър.

— Полицай Харнс пита дали двамата с леля Лий искате пържения сом по южняшки или като за клоуни.

— По южняшки — каза Ел Ей.

— И аз — казах аз. — Слушай, Кейс…

Но тя вече тичаше обратно, за да предаде съобщението.

Изведнъж долових миризмата на афтършейв „Клъбмен“ и ментови бонбони за освежаване на дъха, обърнах се и видях Дуайт Хейзън, който беше застанал до мен и гледаше как се отдалечава Кейси. В профил изглеждаше като Капитан Америка с квадратната си челюст и бистрия си поглед. Явно се беше постарал да се облече така, че да прилича на човек от народа: черен анцуг, чисто нови маратонки „Адидас“ и шапка с козирка с логото на „Биковете“, която изглеждаше току-що купена от магазина. Той се обърна към мен с ослепителна усмивка и протегна ръка.

— Лейтенант Бонъм — засия той. — Какъв късмет.

Усмивката му плавно се пренесе към Ел Ей.

— А вие сигурно сте доктор Роу.

Всички си стиснахме ръцете.

— Прекрасен ден, нали?

— Не съм ви виждал досега на пикник, сър — отбелязах аз.

Той се огледа, пое юнашки въздух през носа и го издиша през устата.

— Чист въздух, есенни листа, страхотни приятелства — трябва да сме благодарни за това. А да не забравяме и храната.

Ел Ей ме погледна с такова изражение, сякаш не искаше да се ангажира с нищо. В този момент към нас се приближи Джордан, издокарана с джинси, червен пуловер и любимата си шапка с козирка от „Морски свят“, която вече беше за боклука. Беше сериозна като някакъв малък ефрейтор, който докладва от бойното поле.

— Лельо Лий, мама пита дали ще ѝ помогнеш да опъне мрежата за волейбол, моля?

— Разбира се, миличка — отговори Ел Ей и двете се отдалечиха, хванати под ръка.

— Прелестни момичета имаш — каза Хейзън.

Не отговорих, но го погледнах в очите, докато усмивката му не се поколеба и не угасна, а погледът му се отклони встрани.

— Началник Роял ми каза, че може би сме постигнали някакъв напредък по случая с убийството на Голд — каза той, като отново гледаше към езерото.

— Ще ги хванем — отсякох аз.

— Имаш ли вече някаква представа кога можем да очакваме арест?

— Всъщност не. Обикновено мисля как да открия извършителя и да събера достатъчно доказателства за арест, преди да започнем да говорим за точни дати. По обратния начин се работи много по-трудно.

Хейзън гледаше началника, който се връщаше обратно при хората с бутилка „Бъд“ в ръката си.

— Погледни го само. Вече не ги правят такива, нали? Имам предвид, че все едно са го телепортирали сред нас направо от Дивия запад. Не ме интересува дали ще се съгласят с мен, но според мен той е страхотен плюс за нашия град и няма да ми бъде лесно да се разделя с него.

— Кой няма да се съгласи с вас? — пропях услужливо аз.

Хейзън сведе очи към обувките си и се прокашля.

— Не искам да кажа нещо, което не е прието да се казва, лейтенант — каза той. — Просто стилът на началника не допада на всички, нали разбираш какво имам предвид?

— Не, сър.

— Ами както във всяка друга област, в крайна сметка най-важното си остават резултатите, нали така? Оз е истинска легенда, дори може да се каже, икона, и още от назначаването си стои високо над всякакво съмнение и критика. Било е преди моето време, но не мисля, че някой може да отрече страхотната работа, която е свършил. А това компенсира много други грехове, както сигурно ще се съгласиш. И всички знаят, че той иска да го заместиш, когато се пенсионира.

— Трудно ми е да си представя по-голям комплимент, когато идва от него.

— Амин. И лично аз също нямаше да мога да посоча по-добър кандидат. При обичайни обстоятелства. Но в момента сме в необичайна ситуация, лейтенант.

— Необичайна?

— Меко казано. Когато новинарските телевизионни канали започнат да си резервират стаи в нашите хотели, хората започват да се притесняват. Аз трябва да отговарям пред градския съвет, а нито един съветник не иска да отговаря на въпроси за престъпления от омраза в Тревъртън по вечерните новини. Интересува ме дали сме готови ясно да демонстрираме на света, че сме способни да се справяме със собствените си проблеми. Току-що разговарях с прокурора. Той държи да разбере защо не разполагаме с нищо по-съществено, което да подадем на пресата по случая „Голд“. Ако трябва да бъда честен с теб, не знам какво да му отговоря.

— Може ли да попитам дали вие му се обадихте, или той ви потърси? — попитах го аз.

Хейзън огледа маникюра си.

— Според мен има по-важен въпрос, Джим — каза той. — Всичко зависи от това дали някой ще бъде задържан заради тази история с Голд. Не се съмнявам, че ме разбираш.

— Да. Мисля, че ви разбирам — отговорих аз, докато гледах как един репортер на „Канал 4“ и операторът му се приближават към нас откъм паркинга. — Но нека да ви попитам нещо друго.

— Давай.

— Става въпрос за наказанието, което отговаря на престъплението — казах аз. — Да вземем например някой педофил. Какво трябва да правим с такъв човек според вас, да го приберем в затвора? Да го изпратим на терапия? — Хвърлих поглед през рамо към дъщерите си, после отново се обърнах към него и го погледнах в очите. — Или най-добре просто да му отрежем топките и да видим колко надълбоко в гърлото можем да му ги натикаме?

Хейзън отвори уста, но от нея не излезе нищо. Новинарският екип вече беше до нас.

— Лейтенант Бонъм… — започна репортерът.

Аз вдигнах и двете си ръце, кимнах към Хейзън и се отдалечих, за да се върна при семейството си. Човекът с камерата се зае да разпъва статива си за интервюто.