Черните птици

5

Имах среща с Джонас, но първо реших да се отбия в къщата с три спални на „Ланшър“, която преди наричах свой дом. Сега само спях там, а пустотата ме пронизваше като ледена шушулка в сърцето. По пътя си помислих, че може би имам нужда от доза захар и кофеин, така че спрях да си взема капучино от „Старбъкс“, но уви, неочаквано стиснах зъби и яростно го запратих срещу табелата на агенцията за недвижими имоти „Арк ЛаТекс“, докато прекосявах двора на път за входната врата. Точно такива изпълнения демонстрираха на съседите колко съм устойчив психически. За да се самонакажа, смирено отидох да прибера картонената чаша, като по някаква неизвестна за мен причина си спомних за отец Джо — Хосе Карбахал, пастора от църквата „Свещено сърце“ в центъра на града, който вече не беше между живите, но продължаваше да грее ярко в спомените ми.

Спомних си как отец Джо влизаше в залата за събрания на църквата, след като бе приключил с изповедите. Носеше поредната двайсетлитрова кофа брашно за палачинки в кухнята, където я оставяше на плота, преди Да си запали една малка пура. Беше леденостудена съботна сутрин към края на първата ми година в Тревъртън и двамата с Джонас Макешън стояхме рамо до рамо и обръщахме палачинките, които трябваше да изпратим в лагера за тежко болни деца в Боуи.

— Мислех, че тук не се пуши — обади се Джонас.

— Ти така си мислиш — отговори свещеникът, докато навиваше ръкавите си, а пурата бунтарски стърчеше между зъбите му. — От личните резерви на Фидел.

Той хвана една бъркалка и добави:

— Хайде да нахраним онези гладни езичници.

Двамата с Джонас подновихме разговора си за жени, снежни гъски и малоумни губернатори на щата Тексас. Вече бяхме на път да станем добри приятели. Джонас ме наричаше „обезпартньорен“ и беше твърдо решен да промени това положение. Затова ме запозна с една своя бивша съседка — художничка, която се занимаваше с керамика и се казваше Джейна Стайлс — и предчувствието му се оказа съвършено правилно.

Защото без Джейна никога нямаше да имам история, която да бъде завършена. Все още можех да извикам в съзнанието си онова, което видях и усетих в момента, когато всичко започна за мен: бяхме на концерт на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“ в Батън Руж. Беше третата ни среща. Беше полунощ, навсякъде в мрака около нас бяха вдигнати запалки. Фогърти и най-новите музиканти от групата му бяха по средата на един дълъг, сладостен бис на „Who'll Stop the Rain“ а Джейна, потънала в музиката, се притисна в мен, захапа леко меката част на ухото ми и тихо изръмжа.

Когато я загубих, това се случи по причини, които трябваше да разбирам още тогава, но в действителност не разбирам и досега — и този факт обедини силите си с множество други, за да ме кара да се питам как е възможно в познатата ни вселена изобщо да има достатъчно място, за да се събират всички неща, които не разбирам.

Но имаше и неща, които разбирах, и едно от тях беше фактът, че повечето жени, които съм обичал, са обичали Джон Фогърти, и аз го знаех горе-долу от самото начало. Когато ставаше дума за танци, Рейчъл харесваше по-скоро кънтри, но и тя не можеше да се насити на ранните парчета на Фогърти, например кавъра на „Have You Ever Been Lonely?“, който изпълнява заедно с първата си група.

Всъщност точно тази песен се чуваше от радиото на кухненския плот първата вечер, когато бях определен за главен готвач при поредното гостуване на Кат. Това ми даваше право на пълен контрол върху менюто и аз избрах стекове. Беше първият път, когато ми поверяваха толкова много говежди стекове, но аз се справих безупречно — ако се съди по всички комплименти и почти пълната липса на останала храна.

Когато разтребихме масата, Дъсти каза:

— Тази вечер ще се наложи да удържите крепостта без Рей и мен. Отиваме на каубойски танци в „Паломино“ заедно с Лиз и Доктора.

— Колко хубаво! — възкликна баба Естер. — Да си прекарате добре. Заслужили сте си го.

Дъсти и Рейчъл потеглиха и двамата с Кат се заехме с миенето на чиниите.

— Къде е „Паломино“? — попита ме тя, като притисна топлото си тяло в мен.

— В Грийнвил — отговорих по-тихо, за да не ме чуе баба Естер. — По два часа в двете посоки. Обикновено остават да пренощуват в града.

Кат се усмихна и ми подаде поредната купчина ножове, вилици и лъжици.

— Нека да ви помогна — предложи баба.

Беше намерила няколко изоставени чинийки във всекидневната и ги носеше към мивката.

— Не, госпожо — възразих аз. — Ние ще се справим за нула време. Не искаш ли малко горещ шоколад?

— Като се замисля, горещ шоколад ми звучи много добре — съгласи се тя.

Кат бързо избърса ръцете си.

— Аз ще го приготвя, госпожо Роудс. Бискит ще ми покаже къде е всичко необходимо.

Баба заяви, че е уморена, и реши да изпие горещия шоколад в стаята си.

— Лека нощ и на двамата — пожела ни тя. — И бог да ви благослови.

„Стаята“ на баба всъщност беше отделен апартамент в дъното на къщата и след като се прибереше там вечер, тя повече не излизаше. Кат я проследи с поглед, докато затваряше вратата след себе си.

— Имаш страхотно семейство, Бискит.

— Да, знам — кимнах аз. — Искаш ли една бира?

— Разрешават ли ти?

— По една-две през почивните дни, стига да е само тук. Дъсти смята, че бирата е полезна за здравето.

— А Рейчъл какво смята по този въпрос?

— Тя не пие. И не казва нищо за другите, които пият. Рейчъл смята, че човек не бива да се занимава с чуждите работи.

— И моят чичо Марти говори такива неща. Освен това ходи на сбирките на анонимните алкохолици.

Аз пак кимнах.

— Е, на мен ми се струва страхотна жена — заяви Кат.

— Вече е такава.

Отворих две бутилки „Лоун Стар“ от хладилника и ѝ подадох едната, докато отивахме към уредбата. Тя разгледа касетките и избра една.

— Джуди Колинс, супер.

Кат отпи от бирата си и огледа широкото пространство на пода, застлан с паркет и декоративни килими.

— Тази стая е създадена за танци, Бискит — отсече тя. — Мислиш ли, че баба ще има нещо против?

— Тя си сваля слуховото апаратче, когато се прибира — отговорих аз. — Мисля, че дори няма да разбере.

Сложих касетката в уредбата, после двамата навихме няколко от килимите и загасихме светлините. Кат си свали обувките, взе бирата ми и остави двете бутилки на кухненския плот. После се върна при мен и протегна ръка, а музиката изпълни стаята. Зарових лице в косата ѝ, като вдишвах уханието на кожата и летния ѝ парфюм; меките ѝ гърди леко се притискаха в моите, а бедрата ѝ плавно се полюшваха.

След още няколко парчета тя вдигна устни към моите и започна да ме целува страстно, обгърнала кръста ми с ръце. Когато най-сетне прекъснахме целувката, тя просто ми зададе въпроса, който не бях измислил как да повдигна:

— Ще ми покажеш ли твоята стая?

Когато отворих вратата на стаята си и светнах лампата, Кат се огледа.

— Не си толкова разхвърлян за момче, Бискит, и си имаш собствена баня! Еха!

Тя се приближи да разгледа отблизо фотографията в рамка на шкафчето ми, която стоеше до нащърбената червена чаша за кафе, пълна с изхабени моливи и изсъхнали химикалки.

— По средата сигурно е Лий Ан — предположи тя. — А кои са другите две?

— Баба ми и доктор Кеплер.

— Коя е доктор Кеплер?

— Беше преподавателка от университета, семейна приятелка — обясних аз. — Нямаше си собствено семейство, така че, общо взето, ни осинови.

— А какво е станало с нейното семейство?

— Родителите и сестрите ѝ са загинали в концентрационен лагер в Полша — отговорих аз. — А сега и тя е мъртва.

Останах загледан в нея, в плен на познатата мрачна енергия, която сякаш притискаше кожата ми с неспирното си топло, едва доловимо присъствие, и се зачудих защо не можех да престана да казвам неща, от които изглеждах още по-глупав, отколкото бях в действителност.

Кат се взря мълчаливо в снимката и нещо в очите ѝ се промени. После тежко преглътна и докосна фотографията с върховете на пръстите си.

— Алеха ха-шалом — каза тихо тя. — Барух даян емет.

Канех се да я попитам какво означава това, но тя отново ме дръпна към себе си, за да ме целуне. Дишаше по-учестено. След това отстъпи крачка назад, погледна ме, без да каже нищо, отиде до вратата, затвори я и спусна резето.

Поех си дълбоко въздух, отключих входната врата, отворих я и влязох, като се стегнах в очакване на онова, което щях да видя вътре: нищо. Или може би трябваше да кажа всичко — но точно така, както го бях оставил сутринта.

Преди Джейна да вземе момичетата и да се премести в голямата къща от кедрово дърво зад галерията си на една пряка на „Бордър“, никога не си бях давал сметка, че неодушевените предмети могат да умрат, че всичките им атоми изведнъж могат да спрат своя квантов танц и нещо толкова пълно с енергия и цел, колкото е една къща, може за един ден да се превърне в празна черупка, в имитация на живот. Като изящната обвивка, която оставя след себе си цикадата, когато се излюпи.

Не можех да отрека, че най-вече аз носех отговорност за онова, което се беше объркало между Джейна и мен, нито, че разбирах какво искаше да ми каже тя за моята работа. А за нея то беше нещо повече от факта, че брат ѝ беше военен, който беше загинал в пустинята, а чичо ѝ беше полицай, който беше убит от двама скинари на улицата в Хюстън. За нея работата ми означаваше атмосферата на мъжка съблекалня, която продължаваше да се разнася около мен като цигарен дим, когато се прибирах вечер от участъка; и пистолетът, който слагах на колана си всяка сутрин — за Джейна той представляваше единствено грозен черен инструмент за убиване; и безкрайното безпокойство, и среднощният звън на телефона.

Тя не искаше да чува други гайди, които да свирят погребалния химн, нито да вижда други униформени гвардейци с бели ръкавици, които да стрелят към небето с халосни патрони, докато някакъв мъж с разноцветни медали и висок чин подава на младите вдовици или вдовци, скрити зад тъмните си очила, поредното сгънато американско знаме. А най-вече не искаше онези четиринайсет грама олово с медна ризница под формата на два деветмилиметрови куршума, които нямаше да се наложи да бъдат извадени от тялото ми, ако работех нещо друго.

Нейното решение беше директно и просто: да приемем предложението за петдесет и един процента от „Летящото С“, което ни бяха направили Рейчъл и Дъсти, да се преместим да живеем там, за да управляваме фермата, и да ги оставим да заминат и да видят света — както си мечтаеха от петнайсет години насам. Конкретните условия дори нямаха никакво значение, защото за Джейна въпросът къде точно отиваме беше маловажна подробност; важното за нея беше какво оставяме зад гърба си — поредното сгънато американско знаме, което този път щеше да бъде за нея.

Всъщност нищо в Джейна не беше толкова просто. Тя беше завършила счетоводство, но се интересуваше повече от естествени нишки, отколкото от екселски таблици. Беше смъртоносно добра на покер, но безотказно привличаше към себе си децата, които се бяха изгубили в супермаркета. Наричаше се „добра грънчарка“, но в действителност беше сравнително известна и излагаше керамиката си в галерии във всички краища на страната.

Може би точно фактът, че беше творец, я правеше толкова противоречива. Каквото и да беше получила даром от съдбата, тя искаше да го споделя. Един от най-ярките ми спомени за нея беше от една съботна сутрин, когато Кейси, все още с жълтата си пижамка, оцветяваше книжката си, а Джейна стоеше до нея, мълчаливо я гледаше и лицето ѝ беше озарено от неприкрита гордост и щастие. А отвън се сипеше леден дъжд.

Очите ми започнаха да горят, когато вече мъртвата къща някак си успя да умре още малко. Изведнъж ме изпълни чиста, блестяща омраза към ехтящата пустота, която блъскаше по тъпанчетата ми и сякаш изсмукваше кислорода от въздуха.

Пес, личният ми котарак, се приближи тихомълком по коридора. Беше почти напълно черен — единствено над очите му имаше две едва забележими по-светли петна, които му придаваха непрекъснато изненадано изражение. Той спря и ме загледа така, сякаш бях последното нещо на земята, което беше очаквал да види точно на това място. Когато се изнесе с момичетата, Джейна взе и котарака, защото си мислеше, че е по-привързан към тях, отколкото към мен, но той избяга още първия ден. Три дни по-късно го намерих на изтривалката, където ближеше лапата си и не ми обръщаше никакво внимание. По някакъв начин беше успял да прекоси почти целия град, за да се прибере, и вероятно по пътя беше използвал поне няколко от резервните си животи.

Като за котка, не беше лош съквартирант — не си остреше ноктите по мебелите, не ме будеше нощем и не маркираше територията си вкъщи, но толкова силно ми напомняше за Джейна и момичетата, че понякога трябваше да полагам сериозни усилия, за да не го намразя заради това. От друга страна, точно в този момент бях доволен, че с мен ще има и друго одушевено същество.

— Привет — казах му аз.

Той не показа по никакъв начин, че изобщо ме е чул.

Мисълта за други одушевени същества ме накара да си спомня за единствения телефонен номер в Далас, който знаех наизуст. Грабнах слушалката и го набрах.

— Кабинетът на доктор Лий Ан Роу — каза ЛаКийша.

— Днес пак ли има групова терапия?

— Вие ли сте, лейтенант Бонъм?

Отговорих както винаги:

— Викай ми Джим.

— Добре, господине — отговори тя. — Груповата терапия трябва да свърши всеки момент. Ще ви оставя на изчакване. Приятно слушане.

От слушалката се разнесе бавна инструментална версия на „Satisfaction“ в изпълнение на струнна секция и леки духови инструменти, която ми беше толкова приятна, колкото е възможно.

Докато чаках Ел Ей да вдигне и си мислех за нея — тя както винаги се опитвах да залича спомените, които подчертаваха собствените ми провали, егоизъм и неспособност да предотвратя онова, което ѝ се бе случило, — аз успях да се убедя, че това обаждане беше оправдано, че няма да разбутам гнездото на стършелите от миналото, с които тя да не може да се справи, че вероятно бездруго беше по-силна от мен и със сигурност отдавна нямаше нужда от моята защита. Ако изобщо някога беше имало такова нещо.

А после вдигнах поглед към снимките на стената: Джейна пред каменната камина в „Летящото С“; Бабинка, както наричахме баба ми Мириам Хъникът Викърс, която беше отгледала Ел Ей и мен, след като всички листа на родословното дърво около нея бяха окапали — мъдра и красива жена, понесла много удари, но несломена от този свят, който не я заслужаваше, тъжно вторачена в обектива от доматената леха в градината си; и моите собствени дъщери, Кейси и Джордан, на коне, под лъчите на ноемврийското слънце, което огрява косите им на фона на червените и златните листа.

Но тогава в съзнанието ми започна да си пробива път и образът на Дебора Голд и нейните полузатворени очи, празно вторачени в мен през пелената на ледения дъжд, докато страховито съсипаното ѝ тяло вече изстиваше на път обратно към пръстта.

Музиката в слушалката се смени с песента „Circle of Life“, която плавно ме върна във времето до една вечер с момичетата, скоро след раздялата с майка им, когато тримата си разделихме една кофа пуканки и гледахме анимационен филм с животни, които си говореха помежду си и пееха песнички, а Джордан каза:

— Това е тъпо.

Тя не се оплакваше, а просто разсъждаваше на глас.

— Всъщност щяха да се изядат помежду си.

Сестра ѝ Кейси въздъхна дълбоко.

— Това е метафора, гъска такава.

— Според мен искаш да кажеш басня, Драйф.

Още от малка Кейси беше „повръщало“, както я наричаше Джейна — повръщаше без никакво усилие, като котка, понякога дори без никаква причина. Когато имаше причина, обикновено беше нещо злонамерено — за да избегне домашните си задължения, някой изпит или неприятна социална ситуация — и с повръщането си беше спечелила прякора Драйф. И беше малко чувствителна на тази тема.

— Според мен да го духаш, зубрачка такава — отговори тя и сърдито отметна косата от лицето си.

Музиката изведнъж спря.

— Докладвай — нареди ми Ел Ей по телефона. — Започни с това, че нямаш рецидив.

Представих си я, облегната назад на стола зад бюрото си, в един от двата си възможни тоалета — джинси и ботуши, които щяха да изглеждат точно на мястото си в заседателната зала, или някой сериозен костюм в приглушени цветове, с който можеше да се появи на бой с кучета, без да предизвика никакви съмнения, че е облечена подходящо. Не носеше много бижута и грим и вероятно не беше с високи токчета; една тигрица няма нужда да си рисува допълнителни ивици. Разбира се, в нейния случай концепцията за прическа беше лишена от реален смисъл, защото независимо какво се опитваше да направи с косата си, сама или с чужда помощ, в крайна сметка винаги се стигаше до една и съща тъмна непобедима маса, за която баба ми казваше, че все едно току-що е оформена с пръчка динамит.

— Здрасти, малката — казах аз. — Добре съм, но имам нужда от твоята мъдрост.

— Някои неща никога не се променят — отговори тя. — Как се храниш?

— Прилично — отговорих аз. — Но не усещам вкуса на храната.

Тя помълча малко.

— Откога не си ходил за риба?

— Не знам. Доста отдавна.

— Но все още държиш лодката?

— Аха — отговорих аз. — Както и въдиците. И разрешителното. Просто не ходя за риба.

— Колко тежиш?

— Осемдесет килограма.

— Значи още си в полусредна категория. Как спиш?

— Няма как да знам това — отговорих аз. — Нали съм заспал, докато спя.

— Кажи си.

— Добре де, няколко пъти след последния ни разговор съм се събуждал прекалено рано.

— На кое викаш няколко пъти?

— Четири.

— Говори ли с Макс?

— Да, малко. Той ми посочи някои неща, за които да си помисля.

— Но все още не си говорил с Джейна и момичетата за фермата.

Това не беше въпрос.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че работя по въпроса?

— Не — отговори тя. — Но ще ти повярвам, че си мислиш така.

— Може би проблемът е, че не знам къде ми е мястото наистина.

— Аз те видях как беше, докато работеше във фермата през последната година. Не познавам друг човек, на когото да му е там мястото повече, отколкото на теб. Освен може би Кейси и Джорди.

Аз отново погледнах снимката на дъщерите си на стената. Ел Ей имаше право: и двете бяха родени ездачки, които се чувстваха в стихията си на седлото и на открито, все едно бяха птички във въздуха. Ако някой наистина трябваше да е там, това бяха те.

— Да, ще бъде страхотно за тях — съгласих се аз. — Но се притеснявам как се справят с раздялата. Утре ще ги заведа на обяд, сигурно на пристанището. Знам, че няма да оправи нищо, но наистина имам нужда да прекарам малко време с тях.

— Основното, от което имат нужда те самите, е да продължаваш да бъдеш същият човек — този, на когото могат да разчитат и който ги обича неизменно. Добре, с кого спиш и от колко време не си го правил?

Когато човек си говори с психоаналитици, има някои правила. Едното от тях е, че винаги изискват отчет за сексуалния му живот.

— Все още с Джейна, когато изобщо се случи — отговорих аз. — За последен път преди три седмици. Защо?

— Защото чувам глад за кожа в гласа ти — каза тя, с което отново събуди спомена за разкъсаната кожа на Голд в съзнанието ми. — Имаш нужда от повече контакт с човешко същество.

— Добре — казах аз. — Но първо искам да ти задам един въпрос: каква е разликата между халюцинация и видение?

— Понякога няма разлика, но в общия случай халюцинацията представлява симптом — че ти хлопа дъската — обясни ми тя. — Докато видението е еднократно преживяване. Защо?

Разказах ѝ какво съм видял на монитора на компютъра си и за спомените, които бяха нахлули в главата ми след това.

— Звучи като спомени, които не можеш да контролираш — каза тя. — Ставало ли е нещо напоследък, което да те накара да си спомниш за фермата, за футбола в гимназията или нещо подобно?

— Всъщност не — отговорих аз. — Имам предвид, че от време на време се виждам с Джони. Общо взето, е това. Може би се е събудило нещо поради факта, че изгубих Джейна и момичетата, но не се сещам за нищо друго.

— Все още не си изгубил Джейна — каза Ел Ей. — И никога няма да изгубиш момичетата. Но мозъкът ти явно работи по нещо. Дай му малко време. Тези неща си идват сами, когато са готови.

— Добре — казах аз. — Второто нещо е една убита психоложка, за която искам да си поговорим.

— Еха — каза тя. — Малко чувствителна тема за мен, нали се сещаш? Не знам колко мога да ти помогна с нещо такова. Все пак не съм криминолог.

— Но си умна, общо взето — казах аз. — И знаеш сума ти психологически термини.

— Добре, Бис, разкажи ми.

— Става дума за една жена, която правеше психологически оценки на кандидатите за работа при нас — започнах аз. — Качена е на едно дърво.

Дадох си сметка какво съм казал и осъзнах колко малоумно звучи. Ако исках да съхраня уменията си за общуване някъде над дъното, трябваше по-често да си говоря с хора като Ел Ей, макар че не знаех къде ще ги намеря.

— Как така е качена?

— Разпъната е на кръст.

Настъпи кратка тишина, докато Ел Ей обмисли чутото. После тя попита:

— Има ли някаква връзка с религията?

— Например?

— Например да се е канела да издаде някой епископ, който е присвоявал средства, или някакъв религиозен култ, в който са измъчвали деца, или нещо подобно?

— Поне аз не знам за такова нещо — отговорих.

Разказах ѝ всичко, с което разполагахме досега, включително и за анатомичния фокус, който бяха направили убийците. Малко се притеснявах за тази подробност, но цената на разговорите с Ел Ей винаги беше чистата истина или нищо друго — и това не подлежеше на преговори.

— Господи, Бис, говорим за невероятна ярост, но поне мога да ти кажа, че по този начин се изключват повечето вероятни заподозрени.

Не видях как мога да го избегна, затова си признах:

— Какво имаш предвид?

— Не искам да се правя на любител детектив, но такова убийство изглежда твърде сложно, за да е проява на обикновен сексуален садизъм. И мога да се обзаложа, че убиецът не е нито съпругът, нито любовникът на жертвата. Убийството е било някакво наказание, няма спор за това, но такава ярост не може да бъде предизвикана от съпругата или приятелката на обикновен мъж, която му е изневерила на коледното парти или е избягала с треньора си по тенис. Когато някой мъж толкова се ядоса на жена си, че реши да я убие и не използва огнестрелно оръжие, или го прави импулсивно — и в такъв случай атакува лицето или врата, — или го обмисля предварително, например за да прибере парите от застраховката, и в такъв случай се опитва да го изкара като нещастен случай. Или наема някого, за да имитира обир.

— Доктор Труп — казах аз.

— Какво означава това?

— Така наричахме един познат инспектор от отдел „Убийства“. Преди това беше преподавал биология. Теорията му беше, че колкото по-гореща е кръвта, толкова по-бързо и просто е убийството. Той го наричаше „индекс на страстта“. Не казвам, че тези извършители са действали точно хладнокръвно, но убийството със сигурност е изисквало обмисляне, планиране и търпение.

— Този доктор явно е интелигентен тип — отбеляза тя. — Във всеки случай твоите извършители не са си дали целия този труд напразно. Трябва да има някаква причина. Имаше ли някакви съобщения около тялото или върху него?

— Нито бележка, нито анонимно обаждане по телефона, нито йероглифи, издълбани по тялото — отговорих аз, докато гледах как се ближе Пес. — Уейн намери една римска монета, но няма как да разберем защо се е озовала там и дали изобщо има нещо общо с убийството.

— Римска монета?!

Пес изведнъж се изправи. Погледна първо към задната врата, а после към входа на гаража, козината по гърба му настръхна, а очите му се разшириха. Не чувах нищо освен себе си, но веднага се заразих от настроението му, сякаш беше някакъв вирус със светкавично действие.

— Почакай малко, Ел Ей — казах аз. — Веднага се връщам.

Грабнах служебния си глок и едно фенерче, проверих дали в цевта на пистолета има патрон и се промъкнах навън през главния вход. Докато чаках очите ми да свикнат с тъмнината, внимателно се ослушах. По това време на годината не очаквах да чуя щурци или цикади, но дори като се има това предвид, ми се стори неестествено тихо. Поех бавно покрай къщата, като се придържах към сенките. Не видях нищо отпред, нито на алеята, нито зад къщата. Отново застинах неподвижно, за да се ослушам, но чух единствено заплашителното ръмжене на някакъв „Харли-Дейвидсън“ в далечината, а отвъд него — слабото жужене на движението по междущатската магистрала, което достигаше до тук само когато нощта беше тиха.

Светнах фенерчето и обиколих къщата още веднъж, като този път не се прикривах.

Нищо.

Върнах се вътре и вдигнах слушалката.

— Тук съм.

— Какво стана?

— Котаракът се стресна от нещо — отговорих аз.

— Не познавам друг човек, който да държи котка пазач. От какво се стресна?

— Не знам — казах аз. — Може би някой негов колега се е отбил насам. Понякога минават койоти, но обикновено чак към три-четири сутринта.

Ел Ей помълча малко и каза:

— Това не ми харесва, Бис.

— Ами какво да се прави — въздъхнах аз. — Докъде бяхме стигнали?

— До монетата.

— Точно така, мистериозната монета. Уейн казва, че не е била под земята.

— Значи скоро са я изпуснали там — заключи Ел Ей. — Което означава, че не можеш да изключиш възможността да са я изпуснали твоите извършители. А ако са били те…

— Ако са били те, сигурно са го направили нарочно.

— В такъв случай защо? Какво е посланието? И за кого е предназначено?

— Ако си отговоря на последния въпрос, вероятно ще разбера и кой го е направил.

Продължих с разказа за онова, което бяхме открили междувременно: някой се беше обадил на Голд от предплатен телефон около осем часа вечерта, в която била отвлечена. Разговорът беше продължил осем минути и няколко секунди и беше приключил в 20:19 ч.

След това Голд беше излязла от къщи и беше отишла в кабинета си, откъдето беше проверила гласовата си поща в 20:44 ч., но нямаше никакви записани съобщения. Дамската ѝ чанта, затворена и явно недокосната, беше оставена в ъгъла на бюрото на секретарката, в антрето на кабинета светеше, а зеленото беемве на Голд беше паркирано отключено пред входа на кабинета.

— Не са искали нищо друго освен нея — каза Ел Ей. — Можеш да се обзаложиш, че са дошли с нещо като товарен микробус.

— Точно така — отговорих аз. — По колата или в близост до нея също няма нищо необичайно. Все още не са пристигнали резултатите за пръстовите отпечатъци, но аз се съмнявам, че те изобщо са пипали колата — защо да го правят, ако не искат да я откраднат? Когато секретарката пристигнала на работа следващата сутрин, всички стаи, включително и кабинетът на доктор Голд, били заключени и със загасени лампи.

— А съпругът?

— По-млад от нея, собственик на компания за компютри и информационно обслужване, в добро финансово състояние. Можеш ли да направиш психологически профил на извършителя?

— Не и както го правят по телевизията — отговори тя. — Дори когато е възможно, психологическият профил обикновено гласи нещо като „бял мъж, между двайсет и пет и трийсет и пет години, живее сам“, дъра-бъра. Пожелавам ти успех, ако решиш да вземеш заповед за обиск с такова нещо.

— Е, след като ти работиш по случая, вече имаме по-големи шансове, нали така?

Тя помълча няколко секунди, които използвах да погледам снимките над камината. После каза:

— Ще дойда да те видя.

— О, супер — израдвах се аз. — На какво дължа удоволствието?

— На нищо. Ще ходя на една конференция в Маями и ще си взема отпуск седмицата преди това.

— И какво ще правиш при мен?

— Ще ти гостувам, какво друго? — отговори тя. — Искам и аз да играя — заплетени случаи, преследвания с коли, експлозии и размяна на остроумия, докато закопчаваш лошите.

— Откъде ти хрумна всичко това?

— От сериалите — каза тя. — Ти какво си мислиш, че никой друг няма телевизор?

— Какво ще кажеш да те наема за консултант по случая? — предложих аз.

— Ами…

Ел Ей се поколеба като човек, който разглежда кола втора употреба, което ми казваше две различни неща: на първо място, нямаше нужда да я убеждавам повече; и на второ, всеки момент щеше да ми каже истинската си цена.

— Добре, ето какво ти предлагам — каза тя. — Ще остана при теб една седмица, ако ми завариш няколко поставки за книги в кабинета — имам един бюфет зад бюрото, сещаш ли се?

— Да ги заваря?

— Да, с онази горелка. С която правеше онези метални неща с нащърбените краища, нали се сещаш?

— Това не е горелка, а оксижен — казах аз.

— Добре де, оксижен — каза тя. — Ако от това ти става по-леко.

Когато човек живее във ферма или в ранчо, второто правило (първото е никога да не вярваш на прогнозата за времето) гласи, че всичко рано или късно се чупи. А това означава, че за да има някаква полза от мен в „Летящото С“, още като дете трябваше да се науча да заварявам най-основни неща. И досега държах ацетиленова горелка и един стар оксижен марка „Линкълн“ в работилницата в задния двор, където понякога правех разни неща от метал — триножници, подпори за врати и тежести за писма, а веднъж дори два свещника, които под определен ъгъл приличаха на планинската верига Гранд Тетън.

Беше просто хоби, но ми помагаше да не мисля. Джейна ги харесваше и ги използваше за поставки за книги вместо скулптури в градината или просто за украса.

— Душата и ръцете ти разбират формата и масата по-добре от теб самия — казваше ми тя с леко чудатата си усмивка.

Представих си кабинета на Ел Ей и бюфета от дъбово дърво, точно под капандурата на тавана, където държеше подвързаните с кожа томове на Т. С. Елиът, оставени в наследство от Бабинка, които подпираше с други книги от двете страни. Моите грубовати поставки нямаше да изглеждат лошо върху този бюфет.

— Съгласен — казах аз. — Но искаш ли да ми пуснеш още няколко термина от психологията, просто за да съм сигурен, че не се прецаквам?

Ел Ей изсумтя.

— Ще видя какво мога да направя за твоята убита психоложка, Шерлок. Но междувременно искам да ми изпратиш по електронната поща всичко, с което разполагате. Така ще имам възможност да го прегледам, преди да дойда лично.

След като се сбогувахме, пуснах телефона в джоба на ризата си. Чувствах се точно като онзи тип, който сключил сделка и се сдобил с остров Манхатън срещу една торба мъниста.

Все така доволен от себе си, си взех кутия бира „Дос Екис“ от хладилника. Притесняваше ме усещането, че съм пропуснал нещо. Не можах да се сетя какво, затова седнах да помисля още малко за Дебора Голд. Питах се дали се е чувствала на сигурно място в този свят. Теорията ми беше, че по този начин могат да се чувстват само хората, които определено имат добро сърце — или точно обратното. Човек или очаква от Вселената да спазва златното правило в отношенията си с хората, защото самият човек ще постъпва така, ако е на нейно място — или е толкова лош, че изобщо не се замисля за Вселената, защото не вярва в последствията от действията си и смята, че и на съдбата не може да се разчита повече, отколкото на него самия. От друга страна, хората по средата — а аз в най-добрия случай можех да се смятам за един от тях — очевидно бяха обречени на живот, изпълнен с тревога и съмнения.

И все пак ми се струваше, че в начина, по който доктор Голд беше напуснала света на смъртните, имаше и някакво допълнително измерение. Беше като някакъв сценарий, превъртян напред през кървавите столетия от така иронично наречените Свети земи, все едно дългата ръка на Цезар се беше протегнала през времето, за да въздаде възмездие за някаква неизвестна измяна…

Тази мисъл ме накара да спра.

„Протегнат през времето.“

Думите не спираха да се повтарят в съзнанието ми, а нещо в тях жужеше опасно като електрическо напрежение и връщаше образа на игрището в гимназията, остро очертано под светлините в центъра на безкрайно студения мрак, който се простираше във всички посоки чак до края на света.

Ако се вярва на учебниците, престъпникът винаги оставя нещо на местопрестъплението и взема със себе си нещо друго. В този случай размяната беше римска монета за език, но аз не можех да измисля никакво достоверно обяснение нито за присъствието на монетата, нито за отсъствието на езика, а какво остава за връзката помежду им.

„През времето…“ — защо? Нямах никаква представа, но всичко това ми носеше непреодолимо усещане за свързаност и значение. Смътно си спомних нещо, на което бях попаднал някъде за Карл Юнг и синхроничността, свързах го с откъслечните си познания за квантовата неопределеност и се зачудих дали наистина не е възможно, може би на нивото на кварките и бозоните, причинно-следствената връзка да работи различно в различни ситуации или по различно време.

Докато гледах как Пес продължава да се занимава с тоалета си до вратата на кухнята, изведнъж си спомних какво бях пропуснал. Джонас. Погледнах колко е часът и реших, че не е толкова късно. Пес се приближи до мен и направи няколко осморки около краката ми, докато набирах номера на телефона. В котешкия свят Пес беше средно тежка категория, но скочи в скута ми леко като Тинкър Бел и ме изгледа с характерното си вечно изумление. Докато чаках Джонас да вдигне, разсеяно погалих гъстата черна козина по гърба му, в резултат на което чух и усетих вибриращото му мъркане.

— Макешън — каза Джонас от другата страна на линията.

Поздравихме се, но той не попита за Джейна и момичетата. Вместо това каза:

— Имам нова гатанка за теб. Един от студентите ми се казва Гайлс Зийлиг.

Джонас ми го повтори буква по буква, после продължи:

— Второто му име е от три букви. Какво е то?

Замислих се, заслушан в енергичното потракване по клавиатурата му, на която продължаваше да работи по нещо — най-вероятно бележките си за поредната лекция.

— Аса — казах аз.

— Копеле мръсно! — изквича той. — Как се сети, по дяволите?

— Не можеше да е нищо друго освен може би Ърл. Но реших, че не е подходящо за гатанка.

— Мътните те взели — въздъхна той. — Какво става, Джей Би?

— Имам нужда от консултация. Да те черпя нещо?

— Само мен или да доведа Аби?

— Само теб — отговорих аз. — Въпросът е по работа.

— Кога?

— Сега.

— Добре, можем да се видим в „Джон Бой“, но ще трябва ти да ѝ кажеш. Тази вечер бяхме решили да гледаме „Да убиеш присмехулник“.

Джонас повика жена си на телефона.

— Здрасти — каза ми тя. — Как върви борбата с престъпността?

Представих си тъмните интелигентни очи зад очилата с телени рамки, лъскавата кестенява коса и кривата усмивка. По това време на денонощието сигурно вече беше с анцуг и разнасяше чаша с ябълков чай.

— Атикъс го измъква от затвора — казах ѝ аз.

— Да, знам, по онова време винаги е имало щастлив край. Точно това ми харесва в старите филми. Какво става?

— Трябва ми твоят съпруг.

— Трябва ти моят съпруг? Джим, аз нямам друг. И на мен ми трябва. Откъде ще си намеря втори на моята възраст?

— Този уикенд ще ви направя Специалитета — предложих аз.

Имах предвид котлети от сьомга на грил със сос от каперси и стафиди — една от трите сериозни рецепти, които Рейчъл ме беше научила да приготвям още преди години, като следваше убеждението си, че един мъж трябва да е в състояние да сложи на масата поне толкова на брой истински ястия, ако се наложи.

— Ако времето е хубаво, ще го приготвя на открития грил на двора, а иначе ще го изпека в кухнята — добавих аз.

Тя замълча и аз разбрах, че съм я спечелил.

— Добре — каза Аби. — Но искам да ми го върнеш в добро състояние.

— Не се тревожи — отговорих аз. — Искам да се възползвам само от мозъка му.

— От кое? — учуди се тя.

Започвах да набирам някаква инерция. Отново погледнах към лавицата над камината, този път в другия край, където на тухлите беше подпряна карикатурата с акварелни бои, която Джейна беше поръчала за рождения ми ден преди няколко години: два тигъра с футболни фланелки с номера 39 и 22, които се нахвърлят един срещу друг. Това бяха номерата, с които Джони Трамел и аз играехме в годината, в която гимназиалният отбор спечели шампионата на щата.

— Изръмжи нещо, скъпи — беше казала тя, когато ми я подари. — А аз ще ти покажа какво правят истинските тигрици, когато се стъмни.

Бях я донесъл тук от работилницата си още миналата седмица, като се надявах да вдъхне малко живот на къщата, но вместо това тя ми върна единствено спомена за миризмата в съблекалните на игрището в гимназията „Браг“ — при това толкова живо, че обиколих цялата къща в търсене на забравена консерва с котешка храна или някакви дрехи, които съм забравил да изпера.

Реших да проведа още един разговор по телефона, преди да изляза за срещата с Джонас — този път с Джони в Бърнсвил, в западния край на окръга, за да проверя дали двамата с Алиша също няма да се навият да дойдат за Специалитета. Не че има нужда от нещо специално, когато ще идва Джони — той никога не се беше славил с умението си да отказва нещо, което му е поднесено в чиния. Все още беше лесно да се готви за него, защото през последните години винаги ми се струваше, че е твърде зает с мислите си, за да забележи какво изобщо яде. Предполагах, че това е един от рисковете на адвокатската професия. Някои от хората, които представляваше в съда, бяха в състояние да развалят апетита на всекиго.

През пролетта, в която завършихме гимназия, той хвърли половин дузина предложения за стипендии в различни университети в кошчето за боклук и се зае да посещава наборните бюра на въоръжените сили. В крайна сметка се записа в специалните части „Делта форс“ и спечели два медала „Пурпурно сърце“ и една „Сребърна звезда“ за подвизите си на места, където хилядолетната омраза тече в самите недра на Земята като подземна река — места с имена, които заедно с точното естество на самите си подвизи щеше да отнесе със себе си в гроба.

Не се предполагаше да го знам, но въпреки това бях научил — последната му мисия беше от така наречените „черни операции“. Представляваше парашутен скок от голяма височина с ниско отваряне, от военен самолет С-130 във въздушно пространство на съюзнически сили. Заедно със своя екип беше падал свободно в продължение на девет хиляди метра в безлунната нощ — пет тъмни безшумни силуета, които връхлитат като грабливи птици от звездите, без да оставят никаква следа от присъствието си освен мекия син блясък на висотометрите на китките си, прекосяват противниковата граница над една планинска верига и отварят парашутите си едва на триста метра височина над последната твърда земя, на която четирима от тях някога щяха да стъпят. Джони беше единственият, който беше успял да се измъкне — девет седмици по-късно, с неизлечимо накуцване и необяснима склонност да получава пристъпи на гадене, когато види червено цвекло.

Самият аз приех най-доброто предложение за стипендия, което получих — от Тексаския университет, където контузих и двете си колена в мача срещу Канзаския университет още на втората година и нямах друг избор, освен да започна наистина да следвам. Джони в крайна сметка завърши право в университета „Бейлър“ и отвори кантора в Бърнсвил, столицата на окръга. След това се ожени за една руса бивша мажоретка, която се казваше Алиша Медър, и се установи да практикува право и да гледа как се угояват кравите му в малката ферма, която купи на изплащане след първото голямо извънсъдебно споразумение, спечелено от него. Медалите му продължаваха да събират прах на стената в кабинета заедно със сертификатите от Търговската камара и Ротарианския клуб и снимката на отбора от сезона, в който станахме шампиони: бяхме застанали рамо до рамо на светлината на слънцето, която изглеждаше някак си историческа и приглушена върху старата фотография. Колкото до самия Джони, на тази снимка той приличаше на опасен, но спретнат контрабандист на ром от времето на Сухия режим или на млад ирландски поет с трагична съдба. Косата му с тухленочервен цвят беше небрежно отметната настрани, а лицето му беше обърнато към мен с лека усмивка, все едно току-що му бях казал някаква тъпа шега.

— Здрасти, Джим — каза Алиша от другата страна на линията.

Аз ѝ разказах какво съм намислил.

— Какво ще готвиш? — попита тя.

— Специалитета.

— С онзи идиотски сос?

— Това е единственият сос, който мога да приготвям.

— Добре, съгласни сме. Сигурна съм, че Джони ще иска да разбере всичко за твоя горещ случай.

Чух гласа на Джони, който се обади отнякъде:

— Питай го какво става. Има ли вече заподозрени?

— Кажи му, че когато хвана лошите, ще им дам неговия номер — отговорих аз. — Ако се окажат достатъчно богати, за да си позволят адвокат от неговия калибър.

Затворих телефона и отпих от бирата си, като се замислих за думите на Алиша. Начинът, по който беше описала този случай, отекваше по някакъв странен начин в съзнанието ми. Въпреки че монетата ми се беше сторила топла, самият случай изобщо не беше такъв. Усещах го хладен, като въздуха в мавзолей или влажния застоял ветрец над някое блато през нощта.

Оставих Пес на облегалката на креслото и се изправих, като си мислех какво искам да попитам Джонас и как трябва да се случи всичко.

— Оставаш на пост, момче — казах на котарака. — Не пускай никакви плъхове.

Той ме изгледа втренчено, дълбоко озадачен.