Черните птици

12

Вдигнах очи от доклада на лабораторията по криминалистика и видях Дани Райдаут, облечен с навити джинси, каубойски ботуши от питонска кожа „Лукезе“ и тюркоазна риза от племето навахо, който влезе в залата за заседания, отпусна се на първия свободен стол и отвори джобния си бележник. След него влезе Монси, която беше с бял анцуг със златни ивици и сребърни маратонки „Найки“ и носеше кутийка спрайт. Монси мина покрай Райдаут и се настани от другата страна на масата срещу мен на един изтърбушен стол с извита облегалка и червена кожена тапицерия, който се подмяташе в управлението, откакто се помня. Тя кръстоса дългите си крака и отпи от кутийката с безалкохолно.

Вдигнах пръст в знак да ме изчакат. Според обновения доклад, който Уейн ми беше предал току-що, той не беше открил по напречната греда никакви идентифициращи следи, чужди материали или „примеси“ с изключение на нишки от дрехите на жертвата и въжето. По отрязаните краища на клоните на дървото бяха оставени следи от два различни инструмента, които можеха Да се видят на увеличените снимки — Уейн ги наричаше „макрофотографии“. Според биоложката от дървопреработвателната компания „Домтар“, към която се беше обърнал за съдействие, напречната греда най-вероятно беше изработена от дърво, расло в централната или в южната централна част на щата Арканзас, а пръстените по него показваха, че е отсечено между осемнайсет и двайсет и четири месеца по-рано. Бях впечатлен, че тя може да определи всичко това от вида на дървения материал, но не виждах как то може да ни свърши работа.

На местопрестъплението бяха открити парче дъвка и две топчета тютюн със слюнка по тях, от които бяха свалени вероятни проби от ДНК и частичен отпечатък от нечий кътник. Освен това в радиус от петдесет метра около тялото бяха открити косми от мишки, плъхове, котки, катерици, миещи мечки, опосуми и дори броненосци — макар че повечето хора смятат, че броненосците нямат козина, — както и сърни, поне шест породи кучета и наскоро паднали косми от три различни човешки глави освен тези на Голд и на случайно попадналите на местопрестъплението граждани, които бяха изследвани от хората от екипа на Уейн. Два косъма бяха кестеняви, а третият тъмнорус и всички до един даваха положителен резултат за различни комбинации от метамфетамини, опиати и марихуана. Не бяха идентифицирани никакви отпечатъци от стъпки, които да ни свършат работа.

Бяха събрани десетки памучни, вълнени и синтетични нишки от облекло, но типологията на фибрите и използваните бои беше твърде обща, за да ни насочи към нещо конкретно. Освен това лаборантите бяха открили едно калаено копче и сачма за мускет от средата на деветнайсети век, както и двете половини от счупен връх за стрела, изработен от кремък, който вероятно беше много по-стар.

Оставих доклада и Монси ме попита:

— Пише ли кой е убиецът?

— Аз само събирам уликите — отговори Уейн. — Вие отговаряте за това да натопите някого.

— Извършителят е бял — обяви Монси.

— Защо? — попита Райдаут.

Мускулите на раменете и ръцете му опънаха плата на ризата, когато се протегна през масата за каната с вода.

— Черните дъвчат тютюн марка „Кул“ — обясни тя.

— А не използват ли от този тютюн, който се смуче между бузата и венците? — попита Уейн.

— Поне не го плюят навсякъде, съкровище.

Аз взех думата:

— Извършителите са горе-долу с моя ръст, в доста добра физическа форма — поне един от тях вероятно има някакви дърводелски умения и поне един от тях е ловец на елени. Възможно е да са използвали пикап с четири врати, за да закарат доктор Голд до там, но по-скоро залагам на микробус.

В стаята настъпи тишина. Най-сетне Райдаут каза:

— Не искам да подлагам на съмнение детективските способности на никого — най-малко твоите, шефе, — но откъде знаем всичко това, по дяволите?

Разказах накратко какво бях открил при второто си посещение на местопрестъплението, като премълчах единствено резултатите от експеримента си с термометъра за месо, и завърших със следите по дънера на дървото, които бях забелязал.

— Следите са оставени от шиповете в долния край на стойката за лов на елени, която са използвали, за да се покатерят на дървото и да стигнат до напречната греда.

Уейн се прокашля и страните му пламнаха.

— Всички ги пропуснахме първия път — казах аз. — Бяха от другата страна на дървото, зад трупа, и почти не се забелязваха, ако човек не ги потърси специално.

Уейн наподоби нещо като кимване, но си остана почервенял.

— Само един ловец на елени може да има такава стойка — продължих аз. — Обикновено ги държат в каросерията на пикапа или в багажника на джипа, или в микробуса. Но като имаме предвид какво са планирали, най-вероятно е бил микробус. От онези, които нямат прозорци отстрани…

— Стандартното превозно средство за отвличания — каза Монси.

— А ти какво откри, Дани? — попитах аз.

Той отпи глътка вода.

— Започнах издирването си в безкрая на киберпространството. Два часа и половина търсих по всички ключови думи и комбинации, за които успях да се сетя. В крайна сметка се сдобих със синини на задника, но мога да твърдя без страх от възражения, че никой никога не е извършвал точно такова убийство по целия свят. Освен ако не смятаме случаите, когато жертвата е мъж с отрязана патка в устата.

— Тц — каза Монси и поклати глава. — Мафиотските убийства за назидание са съвсем друга бира.

Райдаут изсумтя и прелисти няколко страници от бележника си.

— В такъв случай нека да се върнем към настоящето. Цивилните граждани, които ни бяха изпреварили на местопрестъплението, се казват Майкъл Филип Хейбър, на шестнайсет години; Джоузеф Нийл Бейнс, на петнайсет години; Джон Алън Хейбър, на четирийсет и една, бащата на Майкъл; Дарил Люис Паскоу, на четирийсет и шест години. Нито един от тях не дъвчеше тютюн или дъвка, а резултатите от изследването за ДНК все още не са готови.

— Не ми звучат като римляни — отбеляза Монси.

— А как трябваше да се казват, за да ти звучат като римляни? — попитах аз.

Тя сви рамене.

— Нещо като Алфредо Лингуини или може би Шеф Боярди.

Първият беше анимационен герой, а второто име беше на компания за производство на сосове за паста.

Райдаут продължи:

— Майк и Джоуи се размотавали навън и се чудели какво да правят и случайно видели трупа, шашнали се и изтичали до къщата на Майк на юг от междущатската магистрала, за да разкажат какво са видели на баща му и на съседа Паскоу. Четиримата се върнали на местопрестъплението, след като инструктирали майката на Майк да се обади в полицията. Нито един от тях няма досие освен Паскоу, който е осъждан за шофиране в нетрезво състояние преди четири години след някакво коледно празненство в Лонгвю. Не успях да открия никаква връзка между Дебора Голд и никой от членовете, приятелите или съседите на семействата им.

— А какво мислят за евреите? — попита Монси.

— Според мен горе-долу същото, което мислят за адвокатите и проктолозите — не са луди по тях, но и без това не им се случва да се засичат толкова често по луксозни коктейлни партита. Ако питате мен, тук няма нищо.

— Мисля, че си прав — отговорих аз. — Колкото и да не ми се иска.

— И така — ухили се той, — продължаваме нататък. Логично е да се предположи, че извършителите са подходили по железопътните релси от северната страна, а не по шосето. На около двайсет и пет метра от местопрестъплението по склона има следи от трима или четирима души, които не са били дребни на ръст. Нека да предположим, че те са били нашите хора и са оставили превозното си средство някъде по-нагоре, където да не се вижда. Ако съм на тяхно място, ще осигуря периметъра, а след това ще изпратя двама да отидат да отвлекат докторката. Те се връщат по шосето, за да се приближат максимално до избраното място, преди да се наложи да я извадят от колата. На няколко километра по протежение на железопътната линия на север от местопрестъплението има три места, на които може да се излезе с кола до релсите. Следващото е чак на половината път до Тексаркана. Много път е, за да се измине пеша по релсите в тъмното под дъжда, така че залагам на първия или втория железопътен прелез. Настилката там е от чакъл, така че не остават следи. Събрахме цял чувал фасове и кутийки от безалкохолни напитки, но по тях няма никакви пръстови отпечатъци, които да можем да използваме за нещо, а резултатите от ДНК анализа все още не са готови. От южната страна има множество подходящи места за достъп. Черният път успоредно на релсите е залесен почти до подпорната конструкция, но в тази посока релсите не се отдалечават на повече от трийсет метра от шосето. Освен това защо да подхождат от южната страна и да подминават избраното място, а после да се връщат до него?

— За разузнаване? — предположи Уейн.

— Възможно е, но според мен такива типове вече ще са си направили разузнаването. Пък и какво можеш да разузнаеш посред нощ в дъждовна буря? Ако предположим, че не са имали уреди за нощно виждане.

— Което не можем да направим.

— Кое?

— Да предположим това.

— Така е. Но от логистична точка си остава по-удачно да се подходи от северната страна.

Аз кимнах и Райдаут продължи:

— Говорих с хората, които живеят в близост до железопътните прелези, и нито един от тях не беше видял или чул нещо необичайно във въпросната нощ, освен че според някои гръмотевиците трещели малко странно.

— Как така странно?

— Не можаха да го обяснят — отговори той. — Около кабинета на докторката е същата история. Наблизо има няколко къщи, а в сградата има и други кабинети, но никой не е чул или видял нищо.

— Някои от свидетелите спомена ли за коне или тропот от маршируване? — попитах аз.

Всички се обърнаха да ме погледнат. Минаха няколко секунди, после Райдаут каза:

— Не, никой. Но и аз съвсем забравих да ги попитам. Смея ли да се поинтересувам откъде се появи този въпрос?

Преди да му отговоря, лампичката на телефона започна да мига.

— Свързвам те с патоанатома — съобщи ми Бърти.

Обаждаше се доктор Хуанг Хуанг, специалистът, който беше провел аутопсията на Голд.

— Жена си направила пълна хистеректомия, липосукция на корем, също бедра и задник, по различно време. Има целулита навсякъде, една бременност, може и повече бременност, стягане на корем и опъване на лице и шия. Има златна халка с диаметъра сантиметър и шест милиметъра на ляво зърно на гърда, прилича на четиринайсет карата. Семенна течност във вагина показва, че акт извършен пет-шест часа преди настъпване на смъртта и вагина тогава била на правилно място — резултати от анализа на ДНК все още не готови. Има фрактура на дясна лакътна кост в ранна детска възраст и няма други фрактури, малко артрита, не е зле. Има много нови одраскване и охлузване по лице, шия, ръце…

— Колко време преди момента на настъпване на смъртта ги е получила? — прекъснах го аз.

— Мисля най-малко един-два часа, най-много може би десет.

— От какво точно е умряла?

— Окей, тука имаме фотофиниш: жена умряла от шок и от асфиксия, плюс това се удавила — ако не умряла от едно, умряла от други две.

— Как така се е удавила?

— Много кръв от уста влязла в стомах и в бели дробове и жена се задавила и освен това дишала много зле и без това. Апоплектичен шок е като черешка на торта.

Хуанг беше открил по септума и мукозалните мембрани на доктор Голд следи от редовна употреба на кокаин.

— Взела кокаин по-малко от дванайсет часа преди да умре — каза той. — Много, но не да умре от това. Освен това има малко заместител на естроген, малко антихистамин, който се продава без рецепта, и много тетрахидроканабинол. Човек, който отрязал език и там долу, бил много добър, но според мен не хирург.

— Защо не?

— Доктор мисли някак особено. Доктор реже някак особено. Този човек по-скоро ловец.

— Има ли нещо друго?

— Да, мога да ти кажа, че това адски шибан откачен случай, човече.

Благодарих му и затворих, като си мислех за убийци с ръкавици и ризи с дълги ръкави, но по-скоро без якета с качулки.

Райдаут обърна на следващата страница от бележника си.

— Отворили сме две телефонни линии и сме пуснали обява в организацията на доброволците за съдействие на полицията, така че засега общо деветдесет и осем разтревожени граждани са проявили достатъчно обществена съвест, за да вдигнат телефона и да се опитат да ни съдействат. За съжаление, трябва да ви съобщя — и аз не се съмнявам, че всички сме изненадани и потресени от това, — че повечето от тях, изглежда, са патологично малоумни, откачени или по една или друга причина се ебават с нас. Един се обади да ни посъветва да разпитаме съпруга на доктор Голд и да проверим дали не е имала отявлени врагове. Някаква жена предложи да разпитаме местните познайници на полицията с криминални досиета, за да разберем дали не знаят нещо повече.

— Това е добра идея — каза Монси. — Хубаво е, че ни дават такива съвети, иначе не знам какво щяхме да правим.

— И прочие, и прочие — каза Райдаут. — Ето още някои вероятни извършители, за които ни сигнализираха: ФБР, тристранната комисия за международно сътрудничество, отряд от седем-осем извънредно дребни, но добре тренирани и невероятно зли извънземни, конспирация между мафията, ЦРУ и войнстващото крило на католическата епархия със седалище в Сан Антонио, войнишките вдовици от „Дъщерите на Конфедерацията“, чернилките или снежинките, които искат да натопят чернилките, евреите, които искат да натопят гоите, рокерите от „Ангелите на ада“, песоглавите инопланетяни от съзвездието Колар, треньора на нападателите от футболния отбор „Далас Каубойс“ — между другото, аз залагам на него, — някакво лице, познато единствено като Капелана, водещия на сутрешния блок по десети канал с червеникавата коса и — на последно място, но определено не по важност — самият ти, шефе.

В съзнанието ми изплуваха въображаеми заглавия във вестниците: „ПОЛИЦИЯТА Е ЗАМЕСЕНА?“, „УКРИВАНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВА“, „ДОКЪДЕ СТИГА КОРУПЦИЯТА?“.

— Не знам за вас — обади се Уейн, — но аз никога нямаше да се сетя за това последното.

Хвърлих доклада на бюрото си.

— Поне ще ни бъдеш под ръка, когато сме готови да те закопчаем — отбеляза Монси.

Аз погледнах към Райдаут.

— Нали не говориш насън?

— Не, защо?

— Просто се сетих за социалния ти живот напоследък.

Той ме изгледа неразбиращо в продължение на няколко секунди, докато се сети какво имам предвид.

— Не се тревожи, шефе. Тези устни, на които не може да устои нито една жена, са запечатани като с восък, когато съм в страната на сънищата.

— Добре — казах аз.

— Някой има ли нещо друго?

— Какво означава „нещо“?

— Какво означава „друго“?

— Смятат ли се хемороидите?

Изправих се, протегнах се и с усилие на волята си наредих да спра да стискам зъби. Ел Ей веднъж ми беше казала, че основната част от работата по защитата на егото се изнася от игнорирането на проблемите. Нямах никаква причина да се съмнявам в това. Игнорирах купищата съобщения на бюрото си, излязох от кабинета си и отидох в стаята за почивка, където си взех кутийка доматен сок и се приближих до дъската за съобщения. Откъснах от нея няколко десетки стари разпечатки, бележки и разнообразни други боклуци и ги хвърлих в кошчето за боклук до стената, за да разчистя достатъчно място на дъската. После подредих на нея думата „глоуен“ с червени, жълти, зелени и сини кабарчета. Погледах я в продължение на една минута, но не ми хрумнаха никакви нови идеи, така че ги подредих по друг начин — във формата на буквата „Т“ с увиснали краища на напречната черта, — но отново не получих никакво вдъхновение. Накрая се опитах да подредя ръката с чука, но не ми стигнаха кабарчетата и се отказах.

В този момент вниманието ми беше привлечено от малкия телевизор на плота. Цяла сутрин новинарските емисии непрекъснато излъчваха едни и същи кадри от сградата на съдебната палата и местопрестъплението, но точно в момента показваха мен, докато стоях на тротоара пред сградата и се опитвах да отговоря на някакъв въпрос за разследването. Изглеждах отпуснат и обезкуражен, а освен това не ми хареса как звучеше гласът ми. Зачудих се дали във факултетите по телевизионна журналистика нямат специални упражнения, на които да ги обучават да монтират записания материал по такъв начин, че репортерите да изглеждат дръзки и интелигентни, а хората като мен — малоумни. После за миг ми се стори, че долових някаква странна, непозната миризма — смес от индийски коноп, тютюн и може би някакъв химикал, — и се огледах, за да видя откъде идва, но миризмата изчезна толкова светкавично и безследно, че в крайна сметка я отписах като поредното дребно и безполезно проявление на моето „късовидство“.