Черните птици

10

Върнах се в офиса, грабнах няколко от розовите бележки за оставени съобщения, които се бяха натрупали по бюрото ми, и ги прочетох. Всички бяха от репортери, които искаха да им върна обаждането — от Хюстън, Лондон, Остин, Тел Авив и Далас. Взех още няколко и в добавка към тези, които се повтаряха от първата група, имаше три от Канада, по едно от Шривпорт, Бон, Мексико Сити и Литъл Рок, както и още едно, което не се разчиташе, но сякаш беше оставено от някой си Окаро от седмичник за обяви, издаван на Азорските острови. Начинът, по който беше загинала доктор Голд, вече беше общоизвестен факт и нейното убийство докосваше някакъв нерв, до който обикновените всекидневни убийства не достигаха, но журналистите не разполагаха с почти нищо друго освен информацията, че доктор Голд „очевидно е била разпъната на кръст“.

Липсата на сериозна информация беше принудила местните репортери да прибегнат до ретроспекции, коментари и всякакъв друг пълнеж. Част от всички тях беше посветена на мен самия, а един вестникар беше стигнал дотам да ме нарече „трагичен герой“ и „неумолим отмъстител“, който преследва всички убийци и изнасилвани заради онова, което се беше случило със съпругата и дъщерята на неговия партньор преди шест години.

Опитах се да си представя как точно трябва да изглежда един неумолим отмъстител, но стигнах само до образа на Снупи, издокаран в тренчкот.

Но това, което беше сполетяло семейството на Бо — и онова, което сторихме ние двамата с Бо след нещастието, — съвсем не беше подходящо за анимационен филм и аз нямаше как да отрека, че ме беше променило завинаги. Продължавах да виждам отраженията на лицата им навсякъде, в огледала и витрини или с крайчеца на окото си, сякаш все още не мога да си повярвам, че наистина ги няма. Джейна ми каза, че преживяването ме е променило, че съм станал по-малко чувствителен и по-суров от онзи човек, за когото се била омъжила.

— Нямам нищо против, когато сме в леглото, бейби — каза ми тя. — Но кога беше последният път, когато гледа някой женски филм заедно с мен? Вече дори не ядеш яйца, ако не са твърдо сварени.

И Джейна не беше единствената, която беше забелязала някаква промяна в мен.

— Точно за това говоря — отбеляза Монси.

Беше ме гледала през прозореца на залата за разпити, който имитира огледало от вътрешната страна, докато разпитвах пъпчив гимназист, когото бях арестувал, защото беше прострелял доведения си баща в сърцето с арбалет.

— Станал си адски кораво ченге — добави тя. — От най-лошите.

Бях работил по-дълго само с двама партньори през цялата си кариера. Бо беше единият, а другият беше Флойд Зито, който заслужава отделно внимание, защото притежаваше онази особена непредвидимост и заплашителна аура, заради която жените го харесваха, а случайните минувачи заставаха нащрек. Бо, с когото работехме в екип в продължение на шест години и половина, не беше такава звезда. Беше жилав, с дълги крайници, висок горе-долу колкото мен и притежаваше достатъчно бързина и координация, за да играе като стопер, но на пръв поглед приличаше по-скоро на човек, който си тръгва последен от плажа. Никога не бях срещал толкова безстрашен мъж като него. Освен това винаги играеше с прекалено високи залози; беше от онези хора, които си поръчват от най-лютите чушки на всяко ядене и си пазят червея на дъното на бутилката с текила за десерт.

В нощта, след като се бях постарал да ме прострелят за втори път през живота ми, се бях свестил достатъчно, за да го чуя как се моли — на висок глас и без да се срамува — до леглото ми в болницата:

— Господи, знам, че отдавна не съм се обаждал, но този тъпак е моят партньор, с когото вече почти свикнах, и имам нужда от него там навън, защото горе-долу може да се разчита на него да ми пази гърба, така че смирено те моля да направиш необходимото, за да му вдигнеш хемоглобина и да му свалиш белите кръвни телца, а ако можеш да направиш и нещо за коефициента му на интелигентност, така и така ти е паднал, също ще ти бъда много благодарен.

Съпругата му Лин, сдържана и внимателна, беше от уважавана фамилия от Аркаделфия. Беше истинска вълшебница в отглеждането на саксийни растения, цветни лехи и всичко друго, което расте. Обичаше операта и балета. Беше научила дъщеря им Кимбърли да свири на класическа китара, също като нея самата, да мисли с главата си и да се грижи за животните. Обичах сериозните разговори с Ким и импровизираните ѝ рецитали на китара всеки път когато беше научила някоя нова пиеса.

Ким беше на единайсет, а майка ѝ на трийсет и три, когато загинаха. Уличен наркодилър на име Джеръми Тидуел беше отвлякъл семейната им киа, когато бяха спрели на светофара на връщане от партито на басейна за рождения ден на Ким, организирано от нейни приятелки. Шестнайсет часа по-късно семейство, излязло на пикник до езерото Фокс, беше открило изоставената кола, а един час след това заместник-шерифът беше открил и голите им тела. И двете бяха изнасилени, удушени и оставени в сексуални пози.

— Господи, не, Бис, не. Не. Не — прошепна Бо, а коленете му омекнаха.

Прегърнах го, за да не падне, заслепен от собствените си сълзи, и докато преглъщах камъните в гърлото си, успях да му кажа:

— Дръж се, човече, дръж се. Аз съм до теб. Просто се дръж.

Тидуел беше заловен още същия следобед в старото гробище на Спринг Роуд. На мястото все още нямаше цивилни, а униформените полицаи, които го бяха задържали, бяха проверили дали микрофоните на яките им са изключени, преди да изпратят един от тях лично да попита Бо и мен дали искаме да отидем при тях. Към този момент Бо трябваше да е в принудителен отпуск и не трябваше да носи оръжие. Всички знаеха, че не е правилно той да бъде на работа и да ходи въоръжен, и всички в управлението бяха готови да допуснат тази грешка. Така или иначе, никой нямаше сили да го погледне в очите и да му поиска пистолета, нито да го накара да се прибере у дома.

— Заподозреният е тук, господине — каза напрегнато един от униформените. — Искате ли вие да го задържите?

Убиецът беше облечен с тениска без ръкави, стари джинси с дупка на едното коляно и прокъсани маратонки. Подпираше се с гръб на стената и се опитваше да издърпа пред себе си две вейки от една лавровишна, сякаш можеше да се скрие зад тях. Беше слаб, със затворнически татуировки на свастики, черепи и дракони по целите ръце, стилизирани светкавици на SS отстрани на врата и рехава брада, която така и не беше успяла да покрие лицето му. Докато отбелязвах всички тези подробности, ясно видях какво ще се случи, но вече беше твърде късно, защото в същия миг чух как Бо извади пистолета от кобура си.

— Дай си малко време да помислиш, Бо — казах му аз. — Само за това те моля, просто си помисли какво правим тук, колега.

— Ей, човече, аз се предавам, не виждаш ли? — проплака татуираният наркоман. — Предавам се, човече. Не стреляй. Боже господи, не виждаш ли, че съм си вдигнал ръцете?

Мъжът плачеше и подсмърчаше, а по горната му устна се беше проточил сопол, който приличаше на червей.

— Не стреляй, човече.

Моето внимание беше приковано в Бо. Мускулите и сухожилията на ръцете му се издуваха под кожата като корабни въжета, докато стискаше служебния си глок, а по небръснатото му лице се събираха лъскави капки пот. Сякаш беше изсечен от сива скала и не помръдваше, откъснат от времето и пространството. Неговата вселена в този миг се състоеше само от него самия, Тидуел и пистолета .40 калибър, който беше насочил право в основата на носа на Тидуел. Униформените полицаи мълчаливо оглеждаха гробището, шосето и края на гората, само и само да не поглеждат към нас, а енергията на този миг беше толкова чудовищна, че изпълваше въздуха с миризмата на нагорещен метал.

— Бо — казах аз. — Недей така.

— Напротив, точно така — отговори тихо Бо и аз видях как цялата му воля се надига и се излива надолу по ръцете му към побелелите кокалчета и спусъка на неговия глок.

Познавах реакциите на Бо по-добре от моите собствени. Изкрещях му: „Зад теб!“, и в тази част от секундата, в която моят вик наруши концентрацията му и той неволно хвърли поглед назад през рамото си, аз се нахвърлих върху Тидуел. Финтирах с бърз ляв и после го повалих с най-добрия си десен, той падна и аз паднах върху него, като продължих да забивам този десен отново и отново, без никакво умение или прицелване, а само с груба сила, докато пред очите ми нямаше нищо друго освен Лин и Ким, мъртви като бели кукли в храстите.

— Ето така! — изкрещях аз и вече бях откъснат от останалата вселена точно като Бо.

Моята реалност се беше обагрила в цвета на артериална кръв, самото време беше замряло до абсолютна неподвижност и аз отново и отново, и отново стоварвах юмруците си в лицето на убиеца, докато натрошените кости на ръцете ми и на лицето на Тидуел не се показаха като кървави шипове през разкъсаната кожа. Отнякъде се носеше безнадеждното хлипане на непознат глас, който напомняше за дрезгавия рев на някакво люспесто същество от друга епоха, но тогава не можех да осъзная, че този мъчителен, сърцераздирателен звук излиза от собственото ми гърло.

Неизмеримо по-късно униформените полицаи нахлуха в моя червен сън и ме сграбчиха. На следващия ден ми казаха, че се е наложило петима от тях да ме дърпат заедно, за да ме откъснат от него. Едва когато ме задържаха, те включиха микрофоните на яките си.

— Всичко е наред, сър, заподозреният е задържан — произнесе ясно единият в лицето ми.

— Задържан е, сър — каза ми друг. — Успокойте се — ние ще му сложим белезниците и ще повикаме линейката, за да прегледат и вас.

Както и:

— Заподозреният не биваше да оказва съпротива при ареста.

И още:

— Добре че успяхте да го неутрализирате, преди да нарани полицейски служители.

А Бо, подпрян на един надгробен камък от черен мрамор, повръщаше на сухо.

Тидуел оживя и беше осъден на смърт чрез инжекция. Присъдата му така и не беше изпълнена, защото шестнайсет месеца след като влезе в затвора „Хънтсвил“, където трябваше да дочака наказанието си, друг затворник го закла за една цигара със саморъчно изработено острие.

За Бо нищо вече нямаше значение. След смъртта на жена си и детето той говореше все по-малко и започна постепенно да се забавя — като човек, който се движи под вода. И макар че с всеки изминал ден все повече приличаше на мъртвец, не беше част и от обществото на мъртвите. Не искаше да говори с мен, нито да ме остави да му запиша час при Макс; вярата му, че съществува и друг свят освен този на мрака, в който живееше самият той, явно беше изгубена навеки.

След известно време започна да се опитва да се държи така, все едно се оправя.

— Добре съм, човече — казваше той. — Мисля, че започнах да се оттласквам от дъното.

Невероятно е как се изключва централният мозък, когато човек чува онова, което му се иска да чуе. А и, ако трябва да бъда съвсем честен, Бо наистина започна да се държи така, сякаш се завръщаше, сякаш намираше някакви опорни точки в този свят. Забелязах го за пръв път един ден, докато седяхме на верандата зад моята къща, пиехме бира и наглеждахме телешките гърди, които димяха на скарата. Току-що ми бяха махнали гипса и аз се опитвах отново да свикна да имам две ръце.

— Виждам, че още държиш онзи лодкозавър — обади се Бо.

— „Бъфордина“ — казах аз.

— Добре, „Бъфордина“. Сигурно си единственият човек на света, който е дал име на плоскодънна рибарска лодка.

— Ел Ей го измисли — казах аз.

— Е, това обяснява всичко — каза той. — И какво, изкарваш ли още това чудовище в езерото?

В гласа му имаше искрица живот, която не бях чувал отпреди убийствата.

— Не толкова, колкото ме карат Джейна и Ел Ей. Защо?

— Просто се чудех. Преди бях много запален, но от години не съм ходил за риба. Вече се съмнявам, че ще си върна мерака.

— Не искам да чувам, че си станал прекалено стар, Бо.

Той се усмихна.

— Прекалено стар? Не, няма такава опасност, човече.

Бо ми подари всичките си рибарски принадлежности — макарите „Шимано“, модерните въдици „Гарсиа“ от сплав на графит и борон, сонарното устройство и електродвигателя за маневри, както и всичките си блесни, туистери и воблери на обща стойност хиляда долара. Струпа всичко това в ъгъла на гаража ми един следобед след смяната, а в дъха му се усещаше достатъчно силен намек за бърбън, за да се замисля дали да не си погледна часовника.

— Все някой трябва да има някаква полза от тях — обясни ми той. — По-добре да си ти.

Мина почти цяла седмица, преди да разбера какво става. Бях се изтегнал на креслото, не мислех за нищо и в главата ми явно беше изплувала някаква лекция от Уводния курс по психология, която се беше свързала с разни други неща, включително и със зловещия календар, който изплува пред очите ми — и днешната дата, оградена в червено. Но не някакво обикновено червено, а червеното на прясна кръв. Днес беше първата годишнина от убийствата.

— Исусе Христе! — изкрещях аз и скочих от креслото.

Сграбчих телефона, за който вече знаех, че няма да свърши никаква работа, и трескаво се заех да набирам служебния номер на Бо в „Три“, домашния му телефон, мобилния и номера на сестра му, която живееше в „Шугър Хил“. Никой не отговори.

Изрових ключовете от джоба си и се втурнах през моравата към колата с най-добрата си имитация на спринт — Джейна го наричаше „неандерталски тръс“, — за да запаля форда и да отпраша към гробищния парк „Сипван“. Минах на червено през всички светофари по пътя към междущатската магистрала, излязох на нея и завих на юг по изхода за шосе 77, за да вляза с поднасяне на задните колела през портала на гробището, да профуча покрай величествения ангел, който стоеше на вечна стража над гроба на Джой Тероун, и да прескоча с колата направо през всички подредени островчета на мъртвите, за да стигна до гробовете на Лин и Ким под старите дъбове до оградата в източния край.

Повиках подкрепления, когато видях на алеята тъмносиния мустанг на Бо с отворена врата. Той беше застанал до надгробния камък на жена си от розов гранит, облечен с измачкани бели памучни шорти, жълта риза с къс ръкав с петна от храна и кафе и развързани маратонки.

Набих спирачки до него, а Бо небрежно ми помаха с ръка. В другата си ръка държеше служебния глок и потупваше с него по бедрото си, като ме гледаше с крива усмивка. Не се беше бръснал от дни насам, а ципът на шортите му не беше закопчан. Беше потънал дълбоко във фалшивото усещане за кристална яснота, което идва с тежкото пиянство.

— Почакай — казах му аз, като излязох от колата. — Просто почакай, Бо.

Вече чувах първите сирени в далечината и с всичка сила се мъчех да пресметна разстоянието между Бо и мястото, на което се намирах в момента.

— Здрасти, Бис — каза ми той, вдигна пистолета и притисна цевта му под брадичката си. — И чао.

Трите метра, които ни разделяха, ми се сториха като светлинна година. Времето ни беше свършило. В коленете ми сякаш се врязаха парчета стъкло, когато се втурнах към него. Бо знаеше всичко за коленете ми. Но през всичките ни години заедно никога не ме беше виждал толкова силно мотивиран, както сега; може би имаше някакъв шанс да ме подцени. Може би щеше да усети ледения дъх на вечността и да се забави с натискането на спусъка, поне с половин секунда.

Нещо в неговото изражение в този микроскопичен отрязък от време ми подсказа, че той наистина се изненада колко бързо се приближавам към него. Но не бях достатъчно бърз, разбира се. Пистолетът гръмна в мига, в който се забих в него. Избухна розов фонтан от кръв, мозъчна тъкан и отломки от кости и тялото му се срина в ръцете ми, докато безнадеждно се опитвах да удържа мъртвата му тежест. Като идиот, който не иска да позволи на трупа да падне на земята.

Отпуснах се на колене, погледнах във вече празния хлад на очите му и се опитах да открия някакъв намек, някакво миниатюрно отражение на факта, че Бо и семейството му най-сетне отново са заедно. Искаше ми се да бъдат, желаех го с всичките си сили и трябваше да го разбера.

Не успях да се накарам да го повярвам, но и никога няма да се откажа от тази надежда.

Погледнах розовите листчета в ръката си, но вече бях спрял да ги чета, защото не ме интересуваше какво пише на тях. Нямах никакво желание да говоря по телефона или да общувам с репортери. Нямаше нито едно нещо, което да искам да споделя за това убийство, за разследването или за каквото и да било друго. Подхвърлих хартийките към бюрото си и видях как няколко от тях, понесени от въздушното течение, прелетяха над бюрото и паднаха на пода.

До мен се появи Бърти и ми подаде няколко листа с думите:

— Последната информация от разследването. Уейн ми каза да ти предам, че можеш да я откриеш и на уебсайта на управлението и вероятно това ще е добър момент да кажеш една кратка молитва за всички дървета, които отдават живота си, за да можем да разпечатваме разни неща на хартия.

— Уейн е казал всичко това?

— Не се съмнявам, че щеше да го каже, ако не му бях затворила телефона.

Хвърлих доклада на бюрото си и се заех да събирам разпилените съобщения от пода, като си мислех за какво се молят хората и какви отговори на молитвите си представят, че получават.