Черните птици

17

Следващият труп — с твърде тежки изгаряния, за да бъде идентифициран на място — се появи по-късно същата вечер.

Когато си тръгвах от „Три“, направих обратен завой пред вратата и слязох по стълбите, за да избегна тълпата от репортери, която се беше събрала до асансьорите. После отидох с колата до „Гладният алигатор“, за да взема две пици с речни раци за Джейна и момичетата. Оставих им храната заедно с една двулитрова кола и се върнах на „Ланшър“ точно навреме, за да хвана повторението на един стар сериал за двама агенти на ФБР, мъж и жена, които през цялото време бяха в командировка, никога не се усмихваха и винаги спореха за всичко. Най-често за НЛО. Тази вечер преследваха сериен убиец, който явно притежаваше свръхестествени способности, и назряваше конфликт. Отпуснах се на креслото и кръстосах крака.

Двамата агенти мрачно разглеждаха обезобразен женски труп на тъмна, съвсем пуста улица, която изглеждаше мокра, макар че не валеше. Пес се появи отнякъде, скочи на облегалката на креслото, от там се прехвърли в скута ми и се сви на кравай точно над коленете ми. После въздъхна, затвори очи и след няколко минути вече преследваше в сънищата си въображаеми плъхове — или каквото там се въртеше в невроните му, — а мустаците и краката му от време на време помръдваха. Изведнъж се събуди, главата му рязко подскочи нагоре, докато се ориентира към алеята, и измяука кратко и въпросително. Сякаш се взираше право през стената вляво от вратата.

Това беше обичайната му реакция, когато ме чуеше да пълня купичката му за храна, но точно в този момент можеше да означава само едно: Ел Ей беше пристигнала.

Отидох да светна навън и да отворя вратата. Тя вече беше излязла от белия си нисан и държеше малък куфар в едната си ръка и голям тъмносин калъф за дрехи в другата. Беше с джинси, червени обувки с връзки и старо кожено яке върху бежовия памучен пуловер. Когато влезе в антрето, остави куфара на пода и сложи калъфа за дрехи върху него. После отпусна ръце на раменете ми и се вдигна на пръсти, за да ме целуне по челото.

— Гледах те по телевизията, Бис — каза тя. — Наистина приличаше на неумолим отмъстител.

— Следващия път ще си облека тренча — обещах аз.

Ел Ей затвори вратата след себе си, като не обръщаше внимание на ехтящата тишина в къщата, хвърли якето си на дивана и се отправи към банята, като подхвърли:

— Първо пишкането, после приказките.

Изпратих я с поглед, забелязах няколко вълма прах под дивана, наведох се и ги улових с ръка, а после известно време се опитвах да ги изтърся в кошчето за боклук. Накрая се отказах и отидох в кухнята, за да си измия ръката на мивката.

Когато Ел Ей се върна, донесохме останалите ѝ неща от колата и ги оставихме в спалнята за гости. После тя ме накара да седна на дивана и улови ръцете ми в своите, за да прецени температурата им, разгледа ги и се взря в очите ми.

— Хвана ли вече кръстоносците?

— Работя по въпроса.

Тя ми нареди да изплезя език, огледа го критично и притисна пръстите на едната си ръка върху сънната ми артерия от лявата страна на шията.

— Продължаваш ли да не пушиш?

— Да.

— Как ти е кръвното? — попита тя.

— Сто трийсет и пет на осемдесет.

— Кога го мери?

— Миналия месец.

Тя кимна, не съвсем доволна от отговора, после вдигна Пес и пое на диагностична обиколка из къщата, която трябваше да бъде завършена и докладвана, преди да продължим с разговора. Първо кухнята. Пес доволно висеше от ръката ѝ като хавлия. Тя погледна в хладилника, намръщи се, затвори вратата и провери съдържанието на шкафа, в който държах зърнените храни. Ел Ей ме погледна.

— Ядеш ли ги наистина?

— Да — отговорих аз със сравнително чиста съвест.

Понякога наистина закусвах с овесени ядки.

— Аха.

Тя мина през спалнята ми и влезе в банята до нея, като провери сапуна и нещата ми за бръснене, а след това и шкафчето за лекарства. Когато излезе от банята, погледна леглото и провери какво имаше на нощното шкафче: спрей против хрема, романът на Ник Кейв, който бях прочел до половината, и стар малък пепелник от стъкло с логото на „Кока-Кола“, в който имаше десетина монети.

— Все още нямаш нужда от будилник — заключи тя.

Познаваше ме през целия ми живот и знаеше, че ако имам нужда от помощ, тя ще бъде да заспя, а не да се събудя. Накрая се върна във всекидневната, където остави Пес на дивана, провери кой канал беше включен на телевизора и ме смушка с пръст в стомаха.

— Все още няма признаци за истинска депресия, но нивото на серотонина ти е малко ниско — обяви тя. — Което е поправимо.

Тя отметна неконтролируемата си коса с ръка назад от лицето и ме изгледа строго.

— Но тук не е идвала жена поне от няколко месеца.

Във въздуха между нас като застоял дим увисна неизказаното „а ти ме излъга, че са били три седмици“. Понечих да възразя, но се спрях, когато забелязах изражението ѝ.

— Обикновено аз ходя у тях — отговорих вместо това.

Тя изсумтя в знак, че поне засега приема обяснението.

— Гладна ли си? — попитах аз.

— Не, жадна съм.

Тя седна на дивана до Пес, който се беше свил върху нейното яке и отново беше заспал, и извади цигарите си и малка златна запалка. Погледна ги за миг, после ги остави на масичката за кафе.

Отидох в кухнята и прегледах запасите си от различни напитки.

— Имам кока-кола, джинджифилова бира, обезмаслено мляко и ябълков сок — обявих аз, като нарочно пропуснах водката, канадското уиски, мексиканската бира „Дос Екис“ и американската „Шайнър“.

После зачаках.

— Може ли джинджифил с лед?

Изпуснах дъха, който бях затаил, налях питието на Ел Ей, взех една бира за себе си и се върнах във всекидневната. Настъпи уютно мълчание, докато отпивахме от напитките си. Най-сетне аз казах:

— Как върви между теб и Рейчъл в последно време?

Ел Ей се загледа в мехурчетата в чашата си и толкова дълго не отговори, че си спомних първите ѝ няколко седмици при Бабинка, когато не каза и една дума, и си помислих колко малко се променят някои неща с времето.

Но най-сетне тя проговори:

— Семейната история е гадно нещо, Бис.

Отпих от бирата си, като си мислех за историята на Ел Ей.

— Съгласен съм — потвърдих аз.

Тя ми хвърли един поглед.

— Да, и при теб беше същото, но и не беше.

— Рейчъл вече е поела по друг път — казах аз.

Ел Ей сви рамене.

— Казвала ли ти е, че се опита да се самоубие?

— Не — отговорих аз. — Кога?

— Онова лято, когато дойдох да живея при теб и Бабинка. Годината, в която удари дъното.

— Преди да започне да ходи на събиранията на дружеството на анонимните алкохолици, няколко пъти ми заяви колко ѝ е писнало от всичко, как за всички ще бъде по-добре да умре и други подобни. Повтаряше: „Ако животът ми беше риба, щях да я хвърля обратно в шибаната вода“.

Ел Ей се усмихна накриво в чашата си.

— Звучи точно като нещо, което би казала.

— Какво точно се е случило?

— Тя ми разказа едва когато започна да работи върху себе си по програмата на дружеството, за да се промени. Но ето какво е направила: убедила е някакъв тип да я очисти.

— Да я убие! Как става това, по дяволите?

— Успяла да намери някакъв заклет почитател на садо-мазото, който си падал по игри с душене и други подобни. После, общо взето, го прелъстила малко да вдигне нивото, но когато дошъл моментът да го направи, той не събрал смелост да стигне докрай.

— Малко да вдигне нивото? — повторих аз. — Господи, Ел Ей, това е съвсем друго ниво.

Настъпи мълчание, докато се опитвах да асимилирам чутото. Не можех да си представя Рейчъл да се остави по този начин на когото и да било.

— Трудно ми е да си представя, че е искала да умре.

— Тя не е искала да умре.

— Чакай малко, какво ми казваш?

— Взела е стратегическо решение. Не да умре, а да бъде мъртва — каза Ел Ей. — Това са съвсем различни неща.

— Тогава защо не е станало?

— Звучи налудничаво. Всъщност май трябва да се каже, че си е било налудничаво. Но тя някак си разбрала, че ако убийството се заснеме на видео, филмът може да се продаде поне за един милион долара в Банкок. Трябвало е да разделят печалбата поравно. Тя провела прослушвания с цял куп кандидати, докато не намерила човек, на когото смятала, че може да има доверие.

Ел Ей се зае да разбърква кубчетата лед в чашата си с пръст, после каза:

— Здравата е пострадала, Бис.

— Как така?

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш всичко?

— Сигурен съм, че не искам — отговорих аз. — Но вече се налага.

— Имало много концентрирано увреждане на тъкани — каза Ел Ей. — Но тъй като планът бил тя да се озове мъртва в някоя канавка, този тип не виждал никаква причина да се въздържа. Уговорката им била той да прави каквото си поиска с нея, като на финала тя трябвало да умре. Но той се изплашил и не успял да я довърши. Тя изгубила много функции. След това наред с другите неща вече не можела и да забременее.

Ел Ей се загледа в ръба на чашата си, преди да добави:

— Горе-долу като мен.

— Какви функции е изгубила?

— Нали си чувал за онези жени от африканските племена? Останала е толкова увредена, че не може да свършва.

— Никога?

— Аха.

Не казах нищо — опитвах се да не си представям как точно се е случило, но онзи миг сякаш оживяваше от само себе си, зареден с някаква собствена злокобна енергия. Най-сетне попитах:

— Какво е станало с мъжа?

— Нищо. От гледна точка на Рейчъл тя носела отговорност за всичко. Така и не казала на ченгетата кой е бил. Според нея се измъкнала по-леко, отколкото много алкохолици. По нейните думи: „И останах жива, за да хленча за това“.

— Тя не е можела да вземе парите със себе си, след като умре — казах аз. — За кого са били?

— За мен. За университета и тренировките по гмуркане.

Двамата поседяхме мълчаливо. Представата, която носех за Рейчъл в главата си, бавно се трансформираше като оригами и се разгръщаше в нови измерения.

Най-сетне аз проговорих:

— Просто не ми звучи като тази Рейчъл, която познавам.

— Точно така — потвърди Ел Ей. — Тази Рейчъл, която познаваш, не е алкохоличка.

Помислих си за Рейчъл и за нейния живот преди Дъсти и „Летящото С“, а после и за прозореца на кабинета ми в „Три“. Помислих си за прекъсната връзка с действителността. И попитах:

— Ти използваш хипноза със своите пациенти, нали?

— Естествено, защо питаш?

— Възможно ли е човек да бъде хипнотизиран по такъв начин, че да организира собственото си убийство?

— Има някаква минимална — наистина минимална — вероятност да се получи, ако обстоятелствата са точно такива, каквито трябва. Например, ако успееш да накараш човека да повярва, че това е единственият начин да спаси от смърт първородното си дете или нещо подобно. Но в такава ситуация бих казала, по-скоро не.

— Можеш ли да посочиш вероятността това да се случи?

— Не, но да кажем, нещо като деветдесет и девет към едно.

Вдигнах телефона и набрах домашния номер на Дани Райдаут. Ел Ей ме гледаше с любопитство.

— Йо — каза той.

— Аз съм — уточних аз.

Чувах телевизора, който работеше от другата страна на линията.

— Какво гледаш?

— Клинт Истууд. Точно стигнахме дотам, където боядисват целия град червен.

— Вярваш ли, че това е възможно? — попитах го аз.

— Дявол да го вземе, шефе, това е уестърн. Всичко е възможно.

— И ти си прав. Слушай сега, седях и си мислех…

— О, не.

— Да, добре. Във всеки случай искам утре сутринта двамата с Ем да проверите дали е възможно Голд да е организирала собственото си убийство. Може да е свързано със застраховка, депресия, някаква физическа болест, за която никой да не знае, нещо такова. Освен това искам да разберете дали се е срещала с някакъв хипнотизатор.

— Бъзикаш ли ме, шефе?

— Не, говоря сериозно. Вероятността е минимална, но искам да я отхвърля. Направи ми тази услуга.

— Окей, няма проблеми. Ем ще реши, че сме се побъркали.

— Това не е новина за вестниците — отговорих аз. — Тя и без това смята, че всички бели са побъркани. И в повечето пъти няма как да ѝ възразиш.

Ел Ей остави чашата си, стана и се приближи до уредбата, за да разгледа чекмеджетата с дискове — рок музика по средата, класическа отляво, джаз и разни други изпълнители като Лион Редбоун и Боби Макферин отдясно.

— Кога ще качиш всичко това на един харддиск? — попита ме риторично тя.

— Аз не отговорих.

След известно време тя се спря на Пучини и сложи диска в уредбата. „Un bel di vedremo“ изпълни цялата стая и аз започнах да се отпускам, както винаги се случва с Пучини. Събитията от деня се отдалечиха малко от мен.

— Тази музика е полезна за духа — отбеляза Ел Ей.

Довърших бирата си.

— Кокошките наистина ли снасят повече яйца, когато им я пускат?

— Не, те искат Моцарт.

Телефонът звънна и аз вдигнах слушалката, а Ел Ей намали звука на уредбата. Обаждаха се от централата в управлението.

— Сър, имаме смъртен случай при съмнителни обстоятелства. Експертите казаха, че ще искате да ви уведомим.