Черните птици

36

Гърдите ми се бяха свили от болка, когато попитах диспечера:

— В какво състояние се намира? Къде е улучена?

Светлината около мен сякаш пулсираше с невидими цветове, а собственият ми глас звучеше глухо и отдалече.

Настъпи кратък миг на колебание.

— Хм, от екипа на „Бърза помощ“ съобщават за, хм, рана в главата, сър. Засега нямаме никаква друга информация.

Представих си упоритата коса на Ел Ей, тъмните ѝ скептични очи и усмивката, която се появяваше толкова рядко, но беше толкова красива. „Рана в главата“? Това не можеше да бъде вярно. Сигурно имаше някаква грешка. Хората умираха от рана в главата, а Ел Ей не можеше да е мъртва. Това не можеше да се случи; Вселената не беше в състояние да направи нещо толкова ужасяващо без някакво предварително предупреждение.

Но всъщност беше.

Освен това Вселената не носеше отговорност за случилото се и аз го знаех много добре. Не Вселената беше довела Ел Ей тук, нито пък я беше изложила на пряка опасност. Не Вселената я беше убила. Това беше моята война, а не нейната; нейната работа беше да лекува разбити умове и сърца, а не да преследва смъртоносни боклуци, за които нейният живот нямаше никакво значение.

Едва в този миг видях собствения си егоизъм и глупостта си по-ясно от всякога. Бях непростимо сляп, бях позволил на този ужас да влезе в живота ни, бях приканил катастрофата с отворени обятия и бях пожертвал живота на Ел Ей на олтара на собствената си шибана безмозъчност.

Докато карах към болницата „Сейнт Винсънт“, отново се обадих в централата, за да им кажа къде съм.

— Съобщете на всички патрули — добавих аз. — И ако има някой, който да не познава този пикап, дайте му описание и му кажете да не ми се пречка, ако иска да види децата си отново.

— Разбрано, сър — отговори диспечерът.

Според това, което ми каза, за стрелбата бил подаден сигнал от кръстовището на Бърнсвил Роуд и Петдесет и девета улица, където някой в преминаващ автомобил явно дал поне един изстрел към колата на Ел Ей. Тя карала в съседното платно на север към междущатската магистрала. Никой не бил чул изстрели. Останала без контрол, нейната кола излязла на банкета, където спряла в канавката. Никой не можел да даде номер или описание на колата, от която бяха стреляли. Не бяха открили и никакви свидетели на самата стрелба.

Успях да се свържа с Монси на нейния мобилен телефон, за да ѝ кажа да отиде на място и да поеме контрол върху разследването. Нямаше какво друго да направя. И нямаше никакво извинение, че не бях очаквал нещо подобно. Трябваше да обърна повече внимание на заплахата в думите на Кийтс. Не биваше да го подценявам по този начин. Трябваше да взема всички предпазни мерки, за които не ми беше хрумнало тогава, но които ми изглеждаха толкова очевидни сега.

Не можех да спра да си повтарям думите на диспечера, че Ел Ей е простреляна в главата, и не можех да спра да си представям всички, простреляни в главата, които бях виждал през годините: истински парад от лица, отнесени от куршумите, черепи, пръснати като пъпеши отпуснати и безкръвни тела. И най-сетне: Ел Ей, просната на болнична носилка, с окървавен чаршаф върху това, което е останало от лицето ѝ. Улових се, че не спирам да свивам дясната си ръка в юмрук, спомних си какво беше казал Макс за способността да се упражнява насилие, присъща на всеки мъж, и най-сетне разбрах, че точно това беше напълно достатъчно да изтрие десет хиляди години цивилизация за част от секундата: убийството на собствената ми плът и кръв. Едва сега осъзнах каква безкрайна грешка бях допуснал, като не бях позволил на Бо да убие Тидуел. Ако просто го бях оставил да натисне спусъка, той все още щеше да бъде жив, да разказва мръсни вицове и да крещи по телевизора, докато гледа поредния мач на футболния отбор „Далас Каубойс“, независимо дали щеше да носи полицейска значка или не. Неговият инстинкт беше правилният, не моят.

Беше грешка, която никога повече нямаше да допусна. И сякаш не бях причината за онова, което се беше случило, аз отправих предупреждение към небесата: отсега нататък целият свят е зона, в която се стреля на месо. Никъде няма да се намери дупка, която да е достатъчно дълбока, за да се скрие убиецът на Ел Ей, нито милост за него. Напрегнах се да овладея гаденето и да се концентрирам. Трябваше да запазя мислите си ясни и съсредоточени, за да се справя с онова, което ми предстоеше.

Блъснах вратата на спешното отделение и нахлух покрай жената на рецепцията и една медицинска сестра с розова престилка, която буквално избяга, когато ме видя. Погледнах в първата стая, където имаше един тийнейджър с подут глезен и изкаляни дрехи, и във втората стая, където имаше някакво хлапе, което пищеше, че му е влязла буболечка в ухото. Дръпнах завесата на третата стая, но тя беше празна.

Открих Ел Ей в четвъртата стая. Тя седеше на края на леглото, а млад лекар от Близкия изток със синя престилка внимателно поставяше шев над лявата ѝ вежда. По бузата и челото ѝ имаше още няколко по-дребни рани. На леглото до нея и по пода се търкаляха окървавени кърпи, а две медицински сестри вече прибираха апаратурата за диагностика на черепна травма. Ел Ей беше с бяла блуза, която също беше изцапана с кръв.

Тя ме видя с периферното си зрение и каза:

— Добре съм, Бис.

— Добре ли е, докторе? — попитах аз.

Собствената ми кръв бучеше в ушите.

— Да, добре е. На това място има една малка артерия и минувачите са изпаднали в истерия заради кръвоизлива, но куршумите изобщо не са я улучили. Всички рани са от натрошеното стъкло на колата. От тази ще остане само малък белег и ще бъде симпатичен. Тя ще се оправи.