Черните птици

15

Забелязах, че лампичката за интеркома на телефона мигаше, и натиснах бутона. Търсеше ме Оз, който искаше да отида в кабинета му.

— Какво имаме дотук за Голд? — попита ме той, когато седнах срещу него.

Разказах му какво сме разбрали и какво не, като започнах с доклада от лабораторията и завърших с „глоуен“ и мистериозната поредица от цифри, но пропуснах собствените си драсканици.

Оз написа думата — ако изобщо беше дума — в бележника на бюрото си със златната си писалка, а след това ме накара да му повторя цифрите и ги написа под буквите, като ги подчерта на съответните места. После погледна бележника си и отсече:

— Нищо не ми говори, по дяволите.

— И на мен — подкрепих го аз. — Но продължаваме да работим по въпроса.

— Тя беше омъжена, нали? Както знаеш, аз съм от старата школа и на ваше място хубавичко щях да огледам съпруга за всеки случай. Мислиш ли, че може да е той?

— Не знам, но нейната смърт е голям бонус за него. Тя е държала контролния пакет на неговата компютърна компания. А сега цялата компания остава за него.

Оз повдигна вежди, но не каза нищо. Вместо това взе кафето си и отпи една глътка от него.

— Изпратих Монси и Райдаут да го разпитат — продължих аз. — Но те не са съгласни, че може да е той. Затова ще отида да говоря лично с него.

— Някакви други идеи? — попита Оз.

— Прекалено много — отговорих аз. — Някой от семейството, някой друг психолог, някой антисемитски култ, някой бивш пациент, скинарите, маниаците на тема края на света, дори ку-клукс-клан. Опитвам се да съкратя списъка.

Той разсеяно кимна, остави чашата на бюрото си и подхвърли:

— Тази сутрин пак ми се обади Дуайт Хейзън.

— Какво искаше?

— Говореше така, все едно си е напълнил устата със захарен сироп, и всъщност не каза нищо, за което да се хванеш, но ако изобщо съм разбрал какво имаше предвид този кучи син, то беше да оправим тази работа с Голд, защото иначе ще хвърчат топки.

Оз не изгуби нито своето, нито моето време да уточнява за чии топки ставаше дума. Дори Хейзън не разполагаше с толкова влияние, за да навреди на Оз, но аз бях съвсем друго нещо. Не се случваше за пръв път някой политик, който постоянно говори за извършени арести, да няма какво толкова да каже за обвиняването на правилния човек.

— Изборите са чак след една година — казах аз. — Как може да мисли толкова напред?

— Покажи ми един политик, който да прави нещо друго, освен да брои гласове — отвърна Оз.

— Значи не му трябва нищо друго, освен някой да отнесе присъдата — уточних аз, макар че нямаше нужда.

Оз кимна, без да отговори.

— Имаше ли някого предвид?

— Не ми каза.

Двамата се замислихме за миг.

— Да не ми предлагаш да го направя така, както иска, Оз? — попитах го аз. — Да намеря изкупителна жертва?

— Не. Да не би ти да ми го предлагаш?

— Не.

— Ти колко време си се боксирал всъщност?

Забавих се една секунда, докато сменя предавката.

— Няколко години в училище, а после за малко в полупрофесионалната лига.

— В коя категория?

— През последната година средно тежка.

— Губил ли си мач?

— Веднъж, заради аркада. В четвъртия рунд срещу един тип, на когото му викаха „Главата“. Удари ме с глава във веждата, но съдията не го видя.

— Плащали ли са ти за мач?

— Не много.

— Дай да ти видя ръцете. И от двете страни.

Вдигнах двете си ръце, първо с дланите към него, после обратно.

— Доста са смачкани, особено дясната. Прилича на чувал, пълен с орехи — отбеляза той. — Колко време беше в гипс след онази история на гробището — пет, шест седмици?

— Горе-долу, защо?

— Щеше ли да го убиеш онзи?

Спомних си за голите тела на Ким и нейната майка на брега на езерото Фокс. Спомних си и за мозъка на Бо, пръснат по тъмнозелените листа на дъба, една година по-късно.

И разбрах какъв е отговорът, независимо дали ми харесваше или не.

— Аха — потвърдих аз. — Най-вероятно.

Оз отново кимна.

— Едно от момчетата, които са те издърпали от него, после ми каза, че са искали да те оставят да го довършиш, но някои от тях не са можели да гледат какво му причиняваш.

Аз не отговорих. Оз хвърли поглед навън през остъклената част от стената до вратата на кабинета си.

— Я виж ти — каза той и изражението му се проясни. — Явно са пристигнали новобранците.

Обърнах се и видях Кейси и Джордан, които прекосяваха общото помещение на път към нас. И двете бяха с пластмасови баджове, на които пишеше „Посетител“.

— Не сте ли на училище, млади госпожици? — попита ги Оз, когато влязоха в кабинета му.

— Здравейте, господин Роял — каза Кейси и си извади телефона. — Имаме практика.

Тя снима първо мен, а после и Оз. Обърна се и направи още няколко снимки на общото помещение.

— Какво става, момичета? — попитах аз.

— Искам да докладвам нещо — отговори Кейси, като продължаваше да снима бюрото на Оз и фотографиите по стената на кабинета му. — Но освен това ще ми пишат шестица по социални науки, ако направя презентация.

Тя ми се усмихна подозрително широко.

— Ти си презентацията.

— Ще ме показваш в училище?

— Идеално — каза тя и отново ме снима, а после ми показа снимката на телефона си. — Кажете ни, господин лейтенант, за колко време може да се научи човек да стане полицай като вас?

Джордан поклати глава с отвращение, после се обърна към мен.

— Мама каза, че можеш да ми покажеш къде регистрират престъпниците.

Вниманието на Кейси вече беше привлечено от нещо друго. Погледнах натам, накъдето гледаше тя, и видях един късо подстриган патрулен полицай, който носеше синя папка в ръка и се усмихна в отговор на Кейси, докато прекосяваше общото помещение. Казваше се Рик О’Райли и до вчера ми се струваше на около шестнайсет години, но сега беше най-малко на трийсет и пет.

Махнах му да дойде при нас. Когато влезе в кабинета, Кейси веднага го снима.

— Да, сър? — усмихна се той.

Запознах го с момичетата и казах:

— Имаш ли няколко минути, за да разведеш Джордан в отдела за регистрация, да ѝ покажеш камерите и комплектите за сваляне на пръстови отпечатъци?

— С удоволствие — отговори той като истински джентълмен.

Когато двамата излязоха, аз помолих Оз да прекъснем за малко и заведох Кейси в моя кабинет.

— Вчера чух нещо… — започна тя, докато се настаняваше на стола срещу бюрото ми. — Ох, много ми е странно да говоря така: вчера чух нещо и си помислих, че трябва да го знаете.

— Слушам те.

— Разказа ми го моята приятелка Лина…

— Дъщерята на собственичката на сладкарницата?

— Аха. Но работата е там, че тя наистина не иска да се замесва — имам предвид, да не се налага да свидетелства или нещо подобно.

Аз кимнах.

— Добре, значи от дъното на сладкарницата се вижда част от задния вход на кантората на Джеф Файгъл. Едно ъгълче от вратата.

Дъщеря ми се прокашля, като очевидно се измъчваше от конфликта на интереси: добра приятелка ли беше или стажант полицай?

— Адвокатът Джеф Файгъл? — попитах аз.

— Аха, същият. Онзи, който има сребърно ауди с гюрук и номер, на който пише „ЗАКОНЪТ“.

— Какво е видяла Лина?

— Тя казва, че през повечето работни дни доктор Голд е влизала през задния вход на кантората на господин Файгъл и е оставала около половин час, а после си е тръгвала.

— По кое време на деня?

— Около обед.

— Забелязала ли е нещо друго? Например дали доктор Голд носи нещо на влизане или на излизане?

Кейси поклати глава.

— Благодаря ти, миличка — казах аз. — Това наистина може да се окаже полезно. И ще направя всичко възможно да не намесвам Лина, обещавам.

— Добре.

Не се съмнявах, че имаше и нещо друго.

— Странна работа — каза тя. — Винаги си представям как ходиш някъде с кола или разпитваш някой престъпник на улицата. Трудно ми е да те видя да работиш тук. Но поне съм свикнала с миризмата.

— Как така?

— Така ти миришат дрехите, когато се прибираш вечер вкъщи… — Тя продължи със свито гърло: — Преди, когато се прибираше вкъщи.

Кейси вдигна ръка да избърше сълзите си.

— Ей, Кейс… — казах аз и понечих да се изправя.

— Не, чакай. — Тя вдигна показалеца си, за да не отивам при нея. — Ще се оправя.

Дъщеря ми избърса последните си сълзи, закашля се и се стегна.

— Съжалявам, че се разревах.

— Няма нищо лошо да си поплачеш. Леля ти Лий е права. Сълзите са решение, а не проблем.

— Знам. Но мама казва, че не е честно жените да контролират хората, като плачат. Особено хората, които обичат. И всъщност има предвид мъжете, защото това не действа на други жени. Във всеки случай според мама е емоционално изнудване.

Кейси подсмръкна и тежко преглътна.

— Тя постоянно плаче, че вече не сте заедно. Просто не ми дава да я видя.

Не можах да измисля нещо, което да си струва да отговоря.

— Но аз не исках да кажа това — продължи Кейси. — Исках да кажа…

Тя намери една кърпичка в джоба си и се издуха в нея.

— Исках да кажа, че ако двете с Джорди сме направили нещо, с което сме виновни за нещо, аз искам да го поправим. И двете искаме.

— Какво сте направили според теб?

— Не знам, може би сме твърде привързани към приятелките си тук или прекалено много сме говорили колко ни харесва на училище. Но всичко това не е толкова важно, наистина. Искаме само да бъдем там, където сте вие двамата с мама.

Мълчаливо обмислих чутото и реших, че последното нещо, от което имаше нужда Кейси в този момент, беше да не приема предложението ѝ на сериозно. Затова заявих:

— Благодаря ти, че ми каза за доктор Голд, Кейс. И не се тревожи, не сте направили нищо, с което да сте предизвикали проблеми между мама и мен. Каквото и да решим ние двамата в крайна сметка, ще измислим как да сме заедно с вас, обещавам ти.

Тя се изправи, хвана ме за ръката и ме дръпна да се изправя и аз, а после ме прегърна и притисна глава в гърдите ми. Най-сетне отстъпи назад.

— Обичам да слушам как бие сърцето ти.

А после целуна върховете на пръстите си и ме докосна по върха на носа.

Когато момичетата си тръгнаха, за всеки случай хвърлих на полицай О’Райли един предупредителен поглед и се върнах в кабинета на Оз.

— Не мога да ти кажа кой беше — обясни ми той, когато се настаних обратно на стола срещу него. — Но едно птиче, което познавам от много време насам, ми съобщи за някакъв рейнджър, който ще пристигне в града след един-два дни, ако вече не е пристигнал…

— Той няма ли да ти се обади?

— Не и за такова нещо — отговори Оз. — Ако бях на негово място, и аз нямаше да се обадя. Ще проверява основно теб, но в неговия списък ще бъдат всички, докато не ги задраска. И не изключва и мен.

Новината беше пълна изненада за мен, но изобщо не се съмнявах какво означава. Тексаските рейнджъри са най-старата правозащитна организация в Северна Америка, а рейнджърите не са обикновени ченгета. В миналото патрулирали по ничията земя на север от Рио Гранде, но сега ги викаха за други неща: стари убийства, с които никой друг не можеше да се справи, неконтролируеми ченгета и корумпирани участъци.

— Какво ще ми проверява?

— За пръв път чувам за такова нещо, по дяволите — отговори Оз. — Но се говори, че Хейзън е накарал прокурора да провери дали не могат да обявят ръцете ти за смъртоносно оръжие. Така това, което си направил, се превръща в углавно престъпление.

Не успях да измисля никакъв отговор. Сведох очи към ръцете си, като се питах дали изобщо беше юридически възможно да се направи такова нещо.

— А онази психоложка, която са окачили на дървото — какъв ти беше проблемът с нея?

— Не беше чак такъв проблем — отговорих аз. — Просто веднъж я изхвърлих от кабинета си. Малко преди да дойдеш в управлението.

— Защо?

— Общо взето, тя ми предложи да дава положителна психологическа оценка на всеки, когото си поискам, и да къса всеки, когото не искам. И освен това да ми направи свирка.

— В замяна на какво?

— Договор с полицията за редовна работа с всички служители, гарантирани препоръки, семейни консултации за роднините на полицаите и прочие.

— А ти какво ѝ отговори?

— Този ден имах доста работа. Мисля, че споменах нещо в смисъл да внимава вратата да не я удари по задника, докато излиза от кабинета ми.

— Бърти ми каза, че ти си прекратил договора с нея. Това ли беше причината?

— Беше основната причина, но като цяло не останах с добро впечатление. Не ми беше работа да прекратявам договора, но Ханк от „Личен състав“ беше останал със същото впечатление след срещата им. Веднага след това минахме на системата, при която се въртят останалите психолози в града.

Оз отпи от кафето си и каза:

— Не ми звучи чак толкова лошо, но няма да се изненадам, ако някой отново повдигне този въпрос. Може и Да се вдигне някакъв шум, че не си подходящ да водиш разследването на нейното убийство, след като имате общо минало и прочие. Но няма да изгаряме този мост, докато не стигнем до него.

— Искаш ли някой друг да води това разследване, шефе? — попитах го аз.

Въпросът ми беше проформа и двамата го знаехме много добре; ако Оз не искаше аз да водя разследването, вече щеше да го води някой друг. Отново сведох очи към ръцете си и си спомних какво беше казал преди малко.

— Не — отговори той. — А ти?

— Не.

— Добре тогава. Какво ще кажеш да отидеш да свършиш работата, за която си положил клетва, а после да се върнеш и да ми докладваш какво си свършил?