Черните птици

48

В деня, в който историята свърши — като се превърна в друга история — Дъсти ни чакаше на портала на „Летящото С“. Изглеждаше в също толкова добра форма, в каквато беше, когато аз все още бях в гимназията. Подпираше се с кръстосани крака на решетката на стария си кафяв додж с двойно предаване под слабото слънце на късната есен, която се превръщаше в зима, и държеше димяща чаша кафе в единствената си ръка. Облечен със синя работна риза от дебел памук, избелели джинси, ботуши и черна каубойска шапка „Резистол“, която беше понесла много природни стихии, той изглеждаше като риба във вода — съвършена илюстрация на фермера, който работи от седлото на коня си. До него стоеше Джолан, жълтият лабрадор, и розовият му език беше увиснал, докато двамата гледаха как колоната от превозни средства постепенно намалява скоростта и отбива от шосето.

Колите минаха една след една под арката от ковано желязо и се изравниха с него, като хрущяха с гумите си по чакъла: две патрулки, пълни с щатски шерифи, големият шевролет блейзър на съдебния лекар, „Бъфорд“ — аз бях зад волана, а до мен седяха Ел Ей и Зито — и два служебни пикапа, единият от които беше с двойно предаване и теглеше след себе си голямо ремарке, на което беше багерът. Когато всички спряхме, Дъсти си размени няколко думи с шофьорите на двете патрулки, а после тръгна покрай всички коли, следван от Джолан, като кимваше и казваше по нещо на всеки. Джолан вежливо размахваше опашката си по три пъти на всяко спиране. След като огледа ремаркето, Дъсти се върна обратно до моя прозорец.

— Здрасти, Бискит. Лий Ан.

— Здравей отново, Дъсти — каза Ел Ей.

— Здравей, момиче.

Опашката на Джолан вече махаше непрекъснато и кучето се беше ухилило до уши.

— Държиш ли се, синко? — попита ме Дъсти.

— Май да, благодаря — отговорих аз. — Дъсти, това е Флойд Зито, стар боен другар. Зито, това е Дъсти Роудс.

Зито протегна единствената си ръка и Дъсти хвърли поглед на празния му десен ръкав, остави кафето си на покрива на Бъфорд и я стисна.

— От нас двамата ще излезе общо един пианист, Флойд — каза той.

— Да, само трябва да ми обясниш за какво са всичките тези бели и черни клавишчета, по дяволите — отговори Зито.

Дъсти се усмихна. После продължи:

— Бис, казах на онези момчета в патрулките, че ще трябва да оставят колите си до къщата. Май ще трябва да ги пусна на задната седалка на пикапа — поне тези, които не се съберат в каросерията. — Той кимна към багера. — В последно време беше сухо, така че сигурно ще успеем да прекараме това през потока. Ако не стане, ще се върна за трактор.

Рейчъл ни посрещна на алеята зад къщата.

— Желая ви успех, предполагам — каза тя и ме прегърна силно.

В чистия въздух над нас се носеха лястовици.

Докато се подрусвахме зад ремаркето по пътеките, които през по-голямата част от живота си бях свикнал да изминавам на кон, а не в кола, Ел Ей включи радиото и откри радиостанция за стари шлагери от Тексаркана, по която бяха пуснали една песен на Робърта Флак:

Мълчах и се взирах невиждащо в пейзажа, който преди ми се струваше красив.

— Кога разбра, че пистолетът на Джони не е зареден? — попита ме Ел Ей.

Въпросът ме изненада, макар че сигурно трябваше да го очаквам. Не знаех как да отговоря. Надявах се, че го бях разбрал, след като съм дал първия изстрел със собствения си пистолет.

— Твърде късно, за да остане жив — отговорих аз.

— Той е искал да стане така, Бискит. След като е разбрал, че всичко е свършило. Той те е избрал да го направиш.

Погледнах я, без да отговоря. Споменът за онзи ден ме изгаряше отвътре като гореща шлака.

— Решил е, че ти го дължи — продължи тя.

Отново не отговорих. Протегнах се и изключих радиото. Най-сетне казах:

— Това не му донесе нищо.

— Той не би го и искал.

Четирийсет минути по-късно стояхме пред колата и гледахме как работниците разтоварваха багера до езерото.

— Може ли да се копае достатъчно внимателно с това нещо? — попита Зито.

— Той го е правил и друг път — отговори един от шерифите.

Ел Ей го погледна.

— Имам предвид, изравял е кости.

Водачът на багера — луничав мъж с вид на стар фермер и мазолести ръце, големи като бейзболни ръкавици — протегна хидравличното рамо над мястото, което му бях очертал, и бавно изтегли кофата на багера обратно, като събра с нея идеално равен слой от пръст и папрат с дебелина седем-осем сантиметра.

— Еха — каза Зито. — Този тип знае какво прави.

Багерът направи още едно загребване, после още едно. Всички гледахме като студенти по медицина на хирургическа операция, докато земята бавно разкриваше тайната си.

— Той каза ли колко дълбоко е заровена? — попита Ел Ей.

Поклатих глава и отговорих:

— Дори не знам дали не ме е излъгал, че е тук.

— Можехме да го попитаме пак, този кучи син, но не знаем телефонния код на ада — обади се Зито.

Сведох поглед към краката си.

— Извинявай, приятел — побутна ме той. — Просто исках да кажа, че не е имал никаква причина да излъже, след като е бил на прага на смъртта, нали така?

Ел Ей изгуби интерес към разговора и се приближи до място, откъдето можеше да гледа как кофата на багера разкрива новите пластове земя. Приспивната равномерност на движенията на машината, съвършената еднаквост на загребванията, прокашлянето и ръмженето на дизеловия двигател сякаш ни обгръщаха в непроницаем въздушен мехур, в някакво измерение, където обичайното време нямаше никакво значение.

Изведнъж Ел Ей направи знак на водача на багера и всички пристъпихме напред. Никой не каза нищо, докато стояхме и гледахме извивката с цвят на слонова кост, която се беше показала от земята при последното загребване на багера — видимият край на един отдавна изгубен свят и финалът на историята, която най-сетне завършваше.

Когато почти лишените от тегло останки бяха прибрани в чувал и натоварени в колата на съдебния лекар, продължихме да мълчим, защото нямаше какво да се каже. Ел Ей стоеше встрани от нас и наблюдаваше мълчаливо с насълзени очи, измъчвана от собствената си мъка — стара и нова.

Най-сетне тя дойде при мен и ме прегърна.

— Сега, Бискит — каза ми тихо тя. — Сега можеш да се прибереш у дома.