Черните птици

25

Разчистих по-голямата част от мъртвите дървета, събрали се на бюрото ми през този ден, надрасках името си на единайсет различни места, върнах пропуснатото обаждане от един училищен съветник по професионална квалификация, който искаше да изнеса лекция пред няколко класа — като с удоволствие прехвърлих тази задача на Райдаут, — и едва тогава забелязах какво бях нарисувал в бележника пред себе си, докато бях разговарял по телефона с Кас. Бяха още няколко варианта на символа с ръката и чука, но вече беше очевидно, че се променят — чуковете все по-малко приличаха на чукове и все повече на нещо друго, макар и да не знаех какво. Главите им бяха станали по-тесни и бяха по-близо до юмрука, а върховете на ръкохватките се бяха изострили и стърчаха над главите на чуковете. Отново усетих онова гъделичкане в мозъка си, но не можах да го свържа с нищо. Затова смачках листа с драсканиците и го метнах към кошчето за боклук. Отбелязах точка, с рикошет от стената. После набрах номера на Ел Ей и тя вдигна на петото позвъняване.

— Пикапът ти се кара като самосвал — съобщи ми тя.

— Намери ли бюро? — попитах аз.

— Все още не — отговори тя. — Но видях Зито и Бързак.

— Бързак?

— Неговото куче следотърсач.

— Мислех си, че кучето му се казва Уха.

— Уха се е пенсионирала — обясни ми тя. — Проблеми с тазобедрената става.

— Къде ги намери?

— До един пожар. Чух за това по твоята полицейска радиостанция и отидох с колата. Той ми даде да разгледам.

— Такъв си е Зито — казах аз. — А показа ли ти фокуса си?

— Какъв фокус?

— Може да жонглира с три монети с единствената си ръка. Показва го на всички момичета.

Зито вече беше богат, благодарение на компенсацията от производителя на повредения детонатор, заради който беше изгубил дясната си ръка, но според мен това не беше подобрило нищо в характера му.

— Само този фокус ли знае? — осведоми се немилостиво тя.

— За съжаление, не — отговорих аз. — Трябва да внимаваш с него. Винаги дебне за нещо свежо.

— Добре ли дебне?

— Не питай.

— На бас, че дебне добре. Може да го оставя да ме дебне малко, за да проверя.

— Това е отвратително — заявих аз. — Както и да е, в семейството вече има мъж с една ръка. Ако влезе още един, ще стане прекалено фройдистко.

— Не изпреварвай събитията, Бис. Засега говорим само за дебнене.

На следващата вечер Ел Ей и Зито отидоха на танци в „Неоновата шапка“, а аз вечерях солети със сусам и говежда яхния, претоплена на микровълновата. Реших да отида в работилницата, за да започна поставките за книги на Ел Ей. По някаква причина не можех да спра да мисля за Зито и всичките години, през които бяхме обикаляли конните надбягвания в Хот Спрингс и кучешките надбягвания в Шривпорт, плаващите казина в Босие и всички барове между тях. Нещо ми засядаше в гърлото, когато си представях как Зито и Ел Ей излизат заедно.

Разбира се, знаех как ще реагира Макс — ще ме погледне над очилцата си и ще каже: „Какъв е проблемът? Двамата със Зито сте приятели от години“.

„Може би точно това е проблемът“, ще отговоря аз. „Двамата със Зито сме посрещали изгрева заедно твърде много пъти, за да храня някакви илюзии за него.“

„Мисля, че мога да ти покажа ясно каква е твоята дилема, приятелю“, ще каже тогава Макс. „Ти се тревожиш, че Ел Ей може да има връзка с мъж като теб.“

С мъж като мен.

Думите направиха няколко неочаквани рикошета в главата ми и ме накараха да се запитам дали въображаемият ми разговор с Макс не се беше докоснал до истината.

Огледах работилницата си, като се опитах да изпитам удоволствие от всичко, което виждам: инструментите бяха горе-долу по местата си, работната маса беше забележително чиста, а подът беше преметен преди не повече от седмица. Можеше да бъде много по-зле.

Но нещо не беше както трябва и косъмчетата по врата ми сякаш настръхнаха. Останах неподвижен за известно време, като се опитвах да определя откъде идваше това чувство. Огледах се още веднъж и не видях нещо, което да не е наред, но чувството упорстваше. Излязох обратно навън и огледах двора пред работилницата. За миг ми се стори, че усещам странна миризма във въздуха — същата, която бях усетил в „Три“, — но тя незабавно се стопи. Най-сетне реших да отдам всичко на въображението си и се върнах обратно вътре.

— Добре — казах високо на моето лично пространство. — Хайде да го направим.

Разчистих боклуците от работния плот от огнеупорни тухли, увеличих налягането в дюзите за ацетилен и кислород, сложих си престилката, маската за заваряване и ръкавиците и запалих горелката на оксижена.

Усилих пламъка до работно положение, проверих кислородната струя и се заех да изрежа две продълговати основи от едно издраскано неравно парче стоманена пластина с дебелина един сантиметър, като се опитвах да отклоня ума си от мисълта за лошите и техните дела към състояние на покой и умиротвореност. Към мястото, на което отиваше Джейна, когато работи — някъде далече от острите като бръснач ръбове на всекидневието, в някаква зона, където всичко се сливаше в хармония, където тя се превръщаше по-скоро в зрител, отколкото в творец, докато глината оживяваше в ръцете ѝ.

Не се получи. Мислите ми продължаваха да се връщат тъпо и упорито към раздялата и към факта, че виждах Кейси и Джордан само два пъти в седмицата — за което трябваше да си призная, че вината е предимно моя, — и към спомена за сивото лице на доктор Голд, по което се стичаше леденият дъжд, и мътните безжизнени очи, които някак си се впиваха още по-остро в моите заради това, че в тях не беше останала и искрица живот.

Мъж като мен…

Изведнъж си дадох сметка, че гневът беше изместил всичко друго от главата ми, и осъзнах, че вече не режа стоманата, а се опитвам да я съсека с моя нож от синьо-бял пламък. Спрях да работя за малко, вдигнах маската си на челото и си поех дълбоко въздух няколко пъти, като си представях бюфета в кабинета на Ел Ей и томовете на Елиът на светлината, която влиза през капандурата на тавана. Сложих маската обратно на лицето си нагрях няколко парчета стари метални пръти и се заех да ги изкривявам и да ги заварявам за стоманената основа, като следвах формата, масата и гравитационната сила на метала и се опитвах да не мисля за нищо.

И явно бях успял по някакъв начин, защото два часа и половина изчезнаха без остатък в реките от звезди, които се изсипваха като брилянти от метала по бетонния под на работилницата ми, а ръцете ми си вършеха работата без никакво вмешателство от моя страна. Най-сетне отстъпих назад, вдигнах маската и огледах както трябва двете произведения на нормална светлина: струваха ми се завършени. Или пък не. Само всевиждащото око можеше да прецени със сигурност.

Хванах щипците с лявата си ръка и една по една потопих двете поставки в кофата с вода до работната маса, а после ги подсуших с горелката. Почистих дюзите, затворих резервоарите, окачих по местата им маската, престилката и ръкавиците и продължих работата по поставките, като изтърках с телена четка шлаката и люспите от метала и загладих острите ръбове на шмиргела. Използвах чук и длето, за да издълбая инициалите си в основата на всяка, защото знаех, че Ел Ей никога нямаше да ги приеме, ако не са подписани от мен. Най-сетне лакирах метала, за да го предпазя от ръжда, залепих зелен филц за основа и го подрязах по ръбовете.

След като свърших — така и така бях в работилницата, — се насилих да се кача на тренажора за петнайсет минути, като този път си мислех за единственото нещо, за което бях способен да мисля по време на това занимание: как да изключа рецепторите за болка в коленете си. И след като бях стигнал дотам, реших да поработя още няколко минути на тежкия чувал, за да се изпотя както трябва. Този път правех нещо, което ми беше приятно, и завърших с комбинация от удари, която беше толкова силна, че гредите на тавана се разтърсиха, а китките и предмишниците ми изтръпнаха. Накрая хвърлих боксовите си ръкавици на работната маса, проверих още веднъж всички дюзи и ключове, взех произведенията си, които бяха още топли, и отидох да се изкъпя.

Вече си бях прочел вестника и се бях отпуснал на креслото с една „Корона“, за да гледам документален филм за германския крайцер „Бисмарк“, който се въртеше в кръгове, смъртно ранен, докато двукрилите английски бомбардировачи „Феъри Сордфиш“ му вземаха мерника, за да го потопят окончателно, когато Ел Ей се прибра. Беше издокарана с тесни джинси, червени обувки с връзки и яркожълта каубойска риза, а на колана ѝ блестеше сребърна тока, голяма колкото чаена чинийка, която не бях виждал преди. Беше трезвена като краставичка, но доволна от живота. Зито често оказваше този ефект върху жените.

— Отивай си в стаята, млада госпожичке — казах аз. — Утре сутринта ще се разправяме.

Тя се разсмя — нещо, което съществуваше единствено като теоретична възможност, докато бяхме малки. После ми показа специалната си каубойска стъпка и каза:

— Опитай се да надминеш това, ако можеш.

— Забрави — казах аз. — На дансинга съм истинско дърво.

— Фалшива скромност — отбеляза тя. — Все са ти останали една-две чупки.

Протегнах се към пода до стола, взех поставките и ги подадох на Ел Ей. Тя ги взе внимателно с две ръце и ги завъртя насам-натам, за да им се полюбува от всички страни. Най-сетне отново ме погледна.

— Господи, съвършени са — каза тя. — И знам точно какво представляват — изпотрошените нокти от „Пустата земя“.

— Искам да ми кажеш само едно — казах аз.

— Естествено.

— Наистина ли искаше поставки за книги, или просто се опитваше да ми намериш нещо, с което да се занимавам?

Тя ме огледа мълчаливо в продължение на няколко секунди.

— Отговорът на въпроса ти е „да“.

Ел Ей се наведе и ме целуна по бузата.

— Благодаря ти, Бис.

— Пак заповядай — отговорих аз. — И не забравяй колко дни ми дължиш.

— Ти си на първо място в списъка ми със задачи — увери ме тя.

Ел Ей остави „ноктите“ над камината и обърна нагоре новата си тока на колана, за да я разгледа по-добре.

— Има гравюра на крепостта „Аламо“, представяш ли си?

— Но няма бикове? — попитах аз. — И карта на щата Тексас? Какво са си мислели, че правят, по дяволите?

— Предполагам, че са минималисти — отговори тя. — Какво има в програмата утре?

— На първо място, искам да поговоря с Макс за случая — казах аз. — Може би ще даде някакви идеи за тайните, които се крият в психиката на Голд.

— Хм — каза тя. — Интересно.

— Кое?

— Колко е лесно да си помислиш, че отговорът може да се крие в нещо, което вече не съществува.

— Кое? — повторих аз.

— Съзнанието ѝ.

Сънят ми тази нощ:

Стоя сам в мрака на пуста равнина, а светът е изпълнен с ритмичен тътен, който разтърсва земята под краката ми като ударите на великанско сърце. Но после се превръща в гръм и аз гледам как от тъмната земя една по една се надигат светещи човешки кости, а по небето се разплитат мълниите на ужасяваща буря. Костите се събират в сияещ скелет, който ми се покланя за поздрав, плавно се завърта и леко скача на гърба на високия бял жребец, който изведнъж се е появил между нас, а после мълчаливо препуска право в сърцето на гръмотевичната буря и оставя след себе си видение за светкавица, която бавно се преобразява в широко „Т“ с увиснали рамене и в продължение на няколко секунди то гори ярко, с неведом смисъл, докато най-сетне не примигва, не угасва и не изчезва съвсем.